Решение № 2401 от 23.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13032/2017 г.

Решение № 2401 от 23.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13032/2017 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Донка Чакърова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по четири отделни касационни жалби, подадени от Министерски съвет на Р. Б., министъра на регионалното развитие и благоустройството, министъра на финансите и Агенция "Пътна инфраструктура" срещу решение № 9719/20.07.2017 г., постановено по адм. дело № 1219/2017 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение. Касационните жалбоподатели обжалват съдебното решение по идентични съображения като твърдят, че то е недопустимо - касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 2 от АПК и евентуално е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Искат да бъде обезсилено обжалваното решение и да бъде прекратено съдебното производство, а евентуално поддържат искане да бъде отменено обжалваното съдебно решение и бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата на Я. Г. Ш.. Подробни съображения в подкрепа на твърдените касационни основания и искания са изложени във всяка една от касационните жалби. Всички касационни жалбоподатели претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател Министерски съвет на Р. Б. прави възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски. О. Я. Г. Шивачев оспорва касационните жалби по подробни съображения, изложени в писмен отговор, в който добавя и аргументи в подкрепа на първоначалната си жалба, които не са обсъдени от първата инстанция. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационните жалби. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, след като обсъди касационните доводи, на основание чл. 218 АПК, намира касационните жалби за допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни, имащи право и интерес от обжалването, а разгледани по същество са основателни, по следните съображения: С обжалваното решение № 9719/20.07.2017 г., постановено по адм. дело № 1219/2017 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение e отменено Постановление № 291 от 07.11.2016 г. на Министерски съвет на Р. Б., с което е приета Наредба за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура по Закона за пътищата (обн. ДВ, бр. 89 от 11.11.2016 г.) и са присъдени разноски в размер на 3030 лв. в полза на оспорващия Я. Г. Ш.. На основание чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция е длъжна служебно да следи за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон. В четирите касационни жалби са изложени съображения за липса на правен интерес от оспорването за Я. Г. Ш., което според касаторите обуславя недопустимост на обжалваното съдебно решение. Настоящият съдебен състав не споделя аргументите за липса на правен интерес за оспорване на нормативен акт, регламентиращ условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура по Закона за пътищата (ЗП). В обжалваното съдебно решение не са изложени подробни мотиви относно допустимостта на оспорването, а е извършено препращане към определение от 28.02.2017 г. по същото дело, в което наличието на правен интерес у Я. Ш. е обоснован с качеството му на лице, ползващо пътно превозно средство, съответно републиканските пътища. Според касационните жалбоподатели този извод не е подкрепен с доказателства независимо от изричното им възражение за недопустимост. Действително пред първата инстанция не са представени нарочни доказателства за установяване на правния интерес на Я. Ш., но при правилно приложение на общочовешката логика решаващият съд е достигнал до извод, че е нормално едно физическо лице да ползва пътно превозно средство и републиканската пътна мрежа, поради което и върху неговата правна сфера оказват влияние събираните пътни такси. За доказването на интерес от оспорването по смисъла на чл. 186, ал. 1 от АПК не е предвидена специална форма за доказване или установяване на точно определен факт, както се навежда в касационните жалби. Според касаторите само доказателства от заплащането на такса, попадаща в приложното поле на оспорения нормативен акт, са в състояние да обосноват наличието на правен интерес от оспорването на този нормативен акт. При наличието на право на свободно предвижване (чл. 35 от Конституцията на Р. Б.) и липсата на твърдения и доказателства, че Я. Ш. е с фактически или юридически ограничения в упражняването на това му право като физическо лице, може да се обоснове извод, че при това предвижване за него възниква право/възможност да ползва и републикански пътища. Независимо от начина на ползване се налага извършване на различни разходи, включително за пълния размер на винетна такса за собствено или ползвано лично МПС или като част от себестойността на възнаграждението по договор за превоз в качеството на потребител-пътник. Правото да се ползва пътната инфраструктура по ЗП обуславя и правния интерес от оспорване на условията и реда за събиране на таксите за ползване на тази инфраструктура, поради което и без събиране на доказателства тричленният съдебен състав е достигнал до правилен извод. С отговора към касационната жалба са представени като писмени доказателства свидетелство за регистрация на лек автомобил и свидетелство за управление на МПС на името на Я. Ш., с които се установява и формално, че Я. Ш. е правоспособен водач на МПС и притежава лек автомобил, който да управлява, включително и по републиканската инфраструктура. По изложените съображения настоящият петчленен състав намира за неоснователно оплакването за недопустимост на обжалваното съдебно решение поради липса на правен интерес от оспорването за Я. Ш., но при служебната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК констатира друго основание за недопустимост на атакувания съдебен акт. С жалба вх. № 20-00-3/24.01.2017 г. Я. Г. Ш. оспорва Наредба за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура по Закона за пътищата (приета с ПМС № 291 от 07.11.2016 г., обн., ДВ, бр. 89 от 11.11.2016 г.) (Наредба/та). С обжалваното съдебно решение е отменено Постановление № 291 от 07.11.2016 г. на Министерски съвет на Р. Б., с което е приета Наредба за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура по Закона за пътищата (обн. ДВ, бр. 89 от 11.11.2016 г.) (ПМС). Съдебното решение е постановено в производство по реда на чл. 185 и сл. от АПК, за което е извършено и съответното обявление и съобщение чрез обнародване в "Д. вестник", но за оспорване на ПМС, а не на Наредбата. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА) наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Според чл. 6 от ЗНА Министерският съвет издава постановления: 1) когато приема правилници, наредби или инструкции; 2) когато урежда съобразно законите неуредени от тях обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредителна дейност. Няма спор в теорията, че постановленията на Министерски съвет, с които се приемат правилници и наредби не са нормативни актове по съдържание ("Конституционно право на Р. Б.", проф. С. С., Сиела, 1997 г., стр. 180). Според чл. 185 от АПК предмет на оспорване по този раздел на АПК са подзаконовите нормативни като цяло или отделни техни разпоредби. В случая Я. Ш. е оспорил цялата Наредба като нормативен акт и първоинстанционният съд е следвало да разгледа оспорването с предмета, въведен от жалбоподателя, но вместо това е разпоредено обявление и съобщение в ДВ, че е оспорено ПМС, а с обжалваното съдебно решение е отменено ПМС, което не е нормативен акт и не е оспорено от Я. Ш.. Действително особеният характер на ПМС, с които се приемат наредби, дава повод в теорията те да се определят като нормативни по предназначение (пак там), но това не ги определя като съдържащи правни норми. Разграничаването на двата акта не е формално и отмяната на всеки един от тях има различни правни последици. В случая ПМС съдържа две разпоредби, а Наредбата е съставена от множество правни норми. С чл. единствен на ПМС се приема Наредбата, а с § единствен от заключителната разпоредба се отменя Наредбата за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура, за изминато разстояние, за ползване на отделни съоръжения по републиканските пътища и за специално ползване на републиканските пътища или на части от тях, приета с Постановление № 160 на Министерския съвет от 2008 г. (обн., ДВ, бр. 64 от 2008 г.; изм. и доп., бр. 79 от 2008 г., бр. 93 от 2009 г. и бр. 64 от 2010 г.). В конкретния случай Я. Ш. оспорва Наредбата, а не ПМС, с което определя предмета на съдебния спор само до законосъобразността на новоприетия нормативния акт. Отмяната на ПМС, извършена с обжалваното съдебно решение (без надлежно сезиране) има различни правни последици от отмяната само на Наредбата доколкото означава и отмяна на § единствен от заключителната разпоредба т. е. отмяна на отмяната на предходната действаща нормативна уредба за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура. Отмяната само на Наредбата, както е поискано от Я. Ш. няма тези правни последици. В съдебната практика се констатира различен подход при разглеждане на оспорвания по реда на чл. 185 от АПК в случаите на оспорване на наредби и правилници, приети с ПМС, но неизменно определяща е волята на оспорващия при определяне предмета на съдебен контрол. В настоящия случай първоинстанционният съдебен състав не се е съобразил с волеизявлението, с което е сезиран и в резултат на това е постановил недопустимо съдебно решение по оспорване, с което не е сезиран. По изложените съображения обжалваното съдебно решение като постановено по различен от предмета на оспорване, следва да бъде обезсилено, а делото да бъде върнато на друг тричленен състав на Върховния административен съд за ново разглеждане на жалбата на Я. Г. Ш. против Наредба за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура по Закона за пътищата (приета с ПМС № 291 от 07.11.2016 г., обн., ДВ, бр. 89 от 11.11.2016 г.), при което да бъде съобразена действителната воля на оспорващия и да бъдат разгледани всички наведени от него оплаквания. С оглед наличието на хипотезата на чл. 209, т. 2 от АПК във връзка с чл. 126 от ГПК, не следва да бъдат обсъждани останалите касационни оплаквания по чл. 209, т. 3 от АПК. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани и направените по делото разноски, които на основание чл. 226, ал. 3 от АПК следва бъдат взети при постановяване на ново решение по същество на спора. По изложените съображения, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия