Решение № 819 от 20.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5367/2016 г.

Решение № 819 от 20.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5367/2016 г., II о., докладчик съдията Джузепе Роджери Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "Общински строителен контрол" СО чрез процесуалния представител, срещу Решение № 1817/17.03.2016 г., постановено по адм. д. № 9062/2015 г. по описа на Административен съд - С. град. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендират се разноски, алтернативно се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на СУ "Св. К. О.". Ответникът- Софийски университет "Св. К. О.", чрез пълномощника си намира подадената касационна жалба за неоснователна. Претендира разноски. Ответникът- министърът на образованието и науката, чрез ст. експерт Дончева оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура счита жалбата за основателна. Върховният административен съд, второ отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения: С обжалваното решение административният съд е отменил Заповед № РД-20-58/17.08.2015 г. на директора на Дирекция "Контрол по строителството" към СО, издадена на основание чл. 195, ал. 4, ал. 5 и чл. 196, ал. 3 ЗУТ, в частта, с която на СУ "Св. К. О." и на министерството на образованието е наредено да премахнат неподходящата по местоположение част от едноетажна сграда с пл. № 152 с предназначение за химическа лаборатория, с площ около 1, 95 кв. м, навлизаща в тротоара на ул. " Проф. И. С.". За да постанови този правен резултат съдът е приел, че от представените доказателства по делото, включително актове за държавна собственост, акт за общинска собственост и заповедите, касаещи процесната сграда, не може да се направи извод, че в патримониума на МОН и СУ "Св. К. О." е възникнало правото собственост върху едноетажната сграда с пл. № 152 в УПИ III-общ, кв. 24Б по плана на местност "Витоша - ВЕЦ С.", район "Студентски" СО. Според административния съд действително СУ "Св. К. О." ползва имота, но не са представени никакви доказателства същият да е носител на вещно право на собственост върху процесния обект. В представените АДС ясно е посочено, че на МОН е предоставено само правото на управление върху лабораторията, което е ограничено вещно право и от обхвата му е изключено правомощието да се разпорежда с имота. Тъй като задълженията по чл. 195, ал. 4, ал. 5 и чл. 196, ал. 3 ЗУТ се отнасят само за лица, имащи качеството на собственици, съдът е приел, че МОН и СУ "Св. К. О." не са адресати на процесната заповед. При постановяване на решението не е допуснато нарушение на закона. Първоинстанционният съд подробно е обсъдил доказателствата по делото, включително посочените от касатора Заповед № 184/8.11.1977 г. на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование и протокол от 28.04.2014 г. по чл. 196 ЗУТ на дирекция "Общински строителен контрол" СО, като е достигнал до верни правни изводи, които настоящата инстанция напълно споделя и не следва да бъдат преповтаряни. Правилно административният съд е разграничил правото на собственост от ограничените вещни права, които МОН и СУ "Св. К. О." упражняват върху имота. Тъй като ответниците в настоящото производство не са собственици на процесната едноетажна сграда, те не могат да се разпореждат с нея и следователно нямат правомощието да я премахнат. В. е изводът, че МОН и СУ "Св. К. О." не могат да бъдат адресати на заповедта по чл. 195, ал. 4, ал. 5 и чл. 196, ал. 3 ЗУТ. При този изход на делото и при своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника СУ "Св. К. О." в тежест на Столична община следва да се възложат направените от него разноски за тази инстанция в размер на 600 лева - заплатено възнаграждение за един адвокат, което не е прекомерно, доколкото не надвишава минимално предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Обстоятелството, че върху посочената данъчна основа е начислен ДДС не означава, че данъкът следва да се третира като част от разноските. Аргумент за това становище е и § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г., като данъкът не се уговаря между страните по договора за правна помощ като разноски, а се начислява по силата на законово изискване на специалния закон - ЗДДС, поради което не се третира и присъжда като разноски. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,