Решение № 60317 от 1.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 597/2021 г.

Решение № 60317 от 1.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 597/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 – 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 260005/24.11.2020 г. по гр. д. № 374/2020 г. в частта, с която Апелативен съд - Варна, изменяйки решение № 515/14.04.2020 г. по гр. д. № 1453/2019 г. на Окръжен съд – Варна, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на К. А. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. послед ЗОДОВ сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпените мерки за неотклонение "задържане под стража" и "домашен арест" над наказанието "лишаване от свобода" с присъда, влязла в сила на 10.07.2018 г. с решение № 148/106. 2018 г. по нохд № 505/2018 г. на Върховен касационен съд, което не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 от НК. Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос: Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и в частност кои са релевантните обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато противоправният акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС изразено в период на взета мярка за неотклонение "задържане под стража" и/ или "домашен арест" на пострадалия, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК при изпълнение на наказанието "лишаване от свобода"? По този въпрос настоящият състав приема, че съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ за нарушение на чл. 5 § 1 КЗПЧОС определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Според заявеното основание на иска съдът е длъжен да вземе пред вид всички обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението според особеностите на конкретния случай. Когато в основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ са въведени твърдения, че нарушението на чл. 5, § 1 КЗПЧОС е изразено в периода на незаконно приложените мерки за неотклонение "задържане под стража" и/или "домашен арест" над наложеното с присъдата наказание "лишаване от свобода", който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК, на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени неимуществени вреди, понесени от пострадалото лице след срока на определеното наказание "лишаване от свобода". Когато в основанието на иска са въведени и твърдения за нарушение на чл. 5, § 1 КПЗЧОС, изразено в незаконно приложените мерки "задържане под стража" и/или "домашен арест" в период, след като са отпаднали обоснованото подозрение за извършване на престъплението и риска обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление, на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени неимуществени вреди, понесени от пострадалото лице след момента, в който компетентният орган на наказателното производство е бил длъжен да съобрази отпадналите условия по чл. 5, ал. § 1, б. "с" КПЧОС, да отмени мерките и да освободи лицето. В тези случаи обезщетението се определя глобално – за всички неимуществени вреди от нарушеното човешко право на свобода и сигурност, понесени от пострадалото лице след момента на отпадналите условия по чл. 5, ал. § 1, б. "с" КПЧОС. И в двете обсъдени хипотези дължимостта на мораторните лихви и началото на погасителната давност е от влизане в сила на присъдата, с която е наложено наказанието "лишаване от свобода". Мотиви: След изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/2012 г. отговорността на държавата за вреди от незаконно приложените мерки за неотклонение "задържане под стража" и/или "домашен арест" над наложено с присъдата наказание "лишаване от свобода", което не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, е уредена в деликтния състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 пр. посл. ЗОДОВ. Той предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно болни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС (така решение № 212/14.10.2016 г. по гр. д. № 14.02.2016 г., ВКС, IV-то ГО). Обезщетяват се онези неимуществени вреди, понесени от пострадалото лице в периода след изтеклия срок на наложеното наказание "лишаване от свобода". Държавата дължи обезщетение и за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно приложени мерки "задържане под стража" и/или "домашен арест" – тогава когато съществуващото към момента на вземането им законно основание по чл. 5, § 1, б. "с" КЗПЧОС е отпаднало, но те не са отменени от компетентния орган на наказателното производство и лицето не е освободено. Когато като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ са въведени и двете нарушения на чл. 5, § 1, т. "с" КЗПЧОС, обезщетението се определя глобално – за всички неимуществени вреди от нарушеното човешко право на свобода и сигурност, понесени от пострадалото лице след момента, в който е възникнало задължението приложените мерки да бъдат отменени. И в двете обсъдени хипотези дължимостта на мораторните лихви и началото на погасителната давност е от влизане в сила на осъдителната присъда. Това е моментът, който изяснява невъзможното прилагане на реда по чл. 59 НК. При тези отговори на правните въпроси и според въведените касационни оплаквания, жалбата от Прокуратурата на Република България е частично основателна. Съображения: Правилно въззивният съд е намерил за неправилна правната квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ на предявения иск, дадена от първостепенния съд. Както се приема в същото решение на ВКС, деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ е налице при изпълнение на наложено наказание "лишаване от свобода" над определения с присъдата срок. Взетите и приложени мерки за неотклонение "задържане под стража" и/или "домашен арест" са на процесуална принуда. С тях се засягат гражданските права на лична свобода и сигурност, поради което и съгласно чл. 59 НК времето на задържането на осъденото лице по тези приложени мерки се приспада от наложеното му наказание "лишаване от свобода". По своите цели и функции те не са равнозначни на изпълнение на наказанието "лишаване от свобода". Поради това когато задържането на лицето е по-продължително от срока на наложеното наказание "лишаване от свобода" и задържането не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, не е налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. Квалификацията на иска е по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ. Задавайки правилната квалификация на предявения иск, въззивният съд е изпълнил задължението, изяснено в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е съобразил обаче конкретното основание на предявения иск - допуснато нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, изразено в незаконно приложените мерки за неотклонение "задържане под стража" и/или "домашен арест" над наложеното наказание "лишаване от свобода" за срок от една година и шест месеца на ищеца К. К. с присъдата, влязла в сила с решение № 148/10.07.2018 г. по нохд № 505/2018 г. на Върховен касационен съд, което не е могло да се приспадне за периода от 550 дни по реда на чл. 59 от НК. Установените по делото обстоятелства, върху които въззивният съд е следвало да се концентрира, като имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са настъпилите след 24.05.2016 г. Тогава е изтекъл срокът на наказанието, а към 10.07.2018 г., когато присъдата е влязла в сила, от наказание не е могло да се приспадне задържането на ищеца по приложените мерки за неотклонение: "задържане под стража" (24.05.2016 г. - 16.09.2017 г.), впоследствие заменена с "домашен арест" (17.09.2017 г. - 27.11.2017 г.). Въззивният съд е бил длъжен да отчете, че само за тези 550 дни задържането е незаконно. Вместо това, въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди за сумата 25 000 лв., отчитайки всички онези обстоятелства, които биха имали значение за ангажиране на обективната отговорност на държавата за неимуществени вреди от незаконно обвинение. Деликатният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ обаче е с различни предпоставки от деликтните състави по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и сходните им случаи, разяснени с т. 7 и т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС.