Решение № 4832 от 29.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5729/2014 г.

Решение № 4832 от 29.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5729/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Иван Василев Манов, гр. София, ж. к. "Люлин" бл. 511, вх. "В", ет. 1, срещу Решение № 1023 от 24.02.2014 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 11887/2013 г. С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Манов срещу Заповед № АИ-1844 от 05.11.2013 г. на началник група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата му е наложена принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не указал на касатора, че за твърдяните факти, които са от значение за делото, каквито са загубването на личната карта и момента на нейното намиране, не сочи доказателства. Съдът следвало по свой почин да разпита като свидетел актосъставителя, за да изясни причината, поради която техническото средство не дало резултат - дали липсата на съдействие или техническа неизправност. Неправилно и необосновано съдът приел за доказано посоченото в акта за установяване на нарушения и докладната записка от 02.11.2013 г. Съдът не съобразил, че докладната записка е свидетелски документ, а по Гражданския процесуален кодекс това е пречка да се приемат за доказани сочените в нея обстоятелства. Счита, че допуснатите от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила довели до постановяването на решение при неизяснена фактическа обстановка и в нарушение на материалния закон, който не е приложен правилно. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отмени наложената му мярка. Касаторът се представлява от адв. Люба Паунова, Софийска адвокатска колегия. Ответникът по касационната жалба - началник група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно и моли съда да го остави в сила. Ответникът се представлява от юрисконсулт Красимира Чакова. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е постановено при спазване на материалния закон като правилно е приложен чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на 02.11.2013 г. около 22, 25 ч. Манов управлявал моторно превозно средство - лек автомобил марка "Пежо 206", с регистрационен № СА 3560 РН, в гр. София, по бул. "Панчо Владигеров". При извършена проверка контролните органи констатирали, че Манов силно мирише на алкохол и има неадекватно поведение. Манов отказал да бъде изпробван с техническо средство - алкомер 931 с фабричен № 0145368 и бил изпратен в Първа многопрофилна болница за активно лечение с талон за кръвна проба за медицинско изследване № 0399365. Резултатите от проверката били отразени в акт за установяване на административно нарушение № АИ-1844 от 02.11.2013 г. Манов не дал кръв за изследване. Свидетелят на установяване на нарушението в докладна записка до началника на 09 Районно управление "Полиция" изложил фактите. Със заповед № АК-1844 от 05.11.2013 г. началник група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, наложил на Манов принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство, но не повече от шест месеца, считано от датата на фактическото отнемане - 02.11.2013 г. От фактическа страна заповедта била мотивирана с отказ на Манов да му бъде извършена проверка с техническо средство. Със заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. министърът на вътрешните работи определил службите за контрол по Закона за движението по пътищата като за такава служба е определена и Столичната дирекция на вътрешните работи. Със същата заповед - т. 2, министърът оправомощил ръководителите на службите за контрол или оправомощени от тях длъжностни лица да налагат принудителни административни мерки по Закона за движението по пътищата. Със заповед № з-11783 от 17.09.2012 г. директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи оправомощил началника на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" да издава заповеди за налагане на принудителни административни мерки. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Със заповед № Iз-1741 министърът и със заповед № з-11783 директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи оправомощили издалия заповедта орган. Приел, че заповедта е издадена в исканата от закона форма и в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Приел, че заповедта е материално законосъобразна, тъй като отказът на Манов да бъде изпробван с техническо средство е доказан с официални писмени доказателства по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, които имат обвързваща съда доказателствена сила - акта за установяване на административно нарушение и докладната записка. По делото е доказано, че Манов не извършил и медицинско изследване, за което му било издадено направление. Всяко от тези две обстоятелства само по себе си е достатъчно, за да обоснове приложимостта на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП. Съдът приел, че мярката е и съответна на целта на закона. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата. Този извод на съда е правилен. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които довели до необоснованост и противоречие с материалния закон. Основните доводи, които сочи, са за нарушение на чл. 171, ал. 4 АПК и нарушение на правилата за допустимост на доказателствените средства. Фактите, за които касаторът твърди, че съдът не му указал, че не сочи доказателства, са негови твърдения в жалбата, а именно: личната му карта била паднала при извършената проверка и това било причина да не може да извърши медицинската проба за алкохол, тъй като в болницата се оказал без документ за самоличност. Безспорно е, че съгласно чл. 171, ал. 4 АПК съдът е длъжен укаже на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. В случая, с нарочно определение от 13.01.2014 г., т. е. преди съдебното заседание, което е проведено на 06.02.2014 г., съдът изрично указал на касатора, че носи доказателствената тежест за факти и обстоятелства, посочени в жалбата, от които черпи благоприятни правни последици. Следователно съдът точно и своевременно изпълнил задължението си и дал на касатора необходимите указания. Това прави довода му за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила неоснователен. Другият довод на касатора е за неправилната преценка от съда на доказателствата по делото. Първо, съдът се позовал на акта за установяване на административното нарушение. Съгласно чл. 189, ал. 2 ЗДвП редовно съставените актове по закона имат доказателствена сила до доказване на противното. По силата на разпоредба установените в акта факти и обстоятелства се считат за доказани и доказателствената тежест за тяхното оборване е на касатора. С оглед на това неоснователен е доводът на касатора, че съдът неправилно ценил доказателствената сила на акта. При липса на каквито и да било ангажирани от касатора доказателства, които да оборват редовното съставяне на акта и установеното в него, съдът правилно ценил и приел за доказани изложените в акта факти и обстоятелства. И второ. Касаторът счита, че съдът ценил недопустимо доказателствено средство - докладната записка на служител на Министерството на вътрешните работи. Следва да се посочи, че налагането на принудителна административна мярка не е гражданско, а административно производство. Съгласно чл. 39, ал. 1 АПК допустими в административното производство са всички доказателствени средства, които не са забранени със закон. Докладната записка безспорно е свидетелстващ документ, но нейното използване, доколкото е относимо към предмета на спора, не е забранено със закон. Органът, с оглед на чл. 39, ал. 1 АПК, е имал правомощието да приобщи към доказателствата по делото и това доказателствено средство - докладната записка. Доколкото докладната записка е редовно събрано средство в производството пред административния орган, тя има своята доказателствена сила и в съдебното производство в съответствие с чл. 171, ал. 1 АПК. С оглед на това съдът правилно ценил това доказателствено средство, още повече че то кореспондира с останалите доказателства по делото. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти, не допуснал нарушение на съдопроизводствените правила и постановил обосновано съдебно решение. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът служебно следи за съответствието на решението с материалния закон. С оглед на това и в съответствие с приетото от съда досежно материалната компетентност на органа, издал оспорената заповед, касационният съд счита за необходимо да посочи следното: Съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи определя службите за контрол на движението по пътищата. В случая със Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. министърът определил като служба за контрол Столичната дирекция на вътрешните работи - т. 1.3. В т. 2 на същата заповед министърът посочил: "Ръководителите на службите за контрол по ЗДвП, определени в т. 1 или оправомощени от тях длъжностни лица прилагат с мотивирана заповед принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1". Съдът приел, че въз основа на тази заповед директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи оправомощил, със заповед № I-11783 от 17.09.2012 г., началника на отдел "Пътна полиция" да налага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 4 ЗДвП. Но, първо, министърът на вътрешните работи няма законова компетентност да издава заповеди, с които да налага принудителни административни мерки. Няма и законова компетентност да определя органи, които да налагат мерките по чл. 171 ЗДвП. С оглед на това т. 2 на Заповед № Iз-1741 не е акт, който може годно да делегира правомощия на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, още по-малко да оправомощи този директор да пределегира възложени му правомощия. Своята власт да делегира правомощие за налагане на принудителни мерки директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи черпи не от Заповед № Iз-1741 на министъра, а от чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП ръководителите на службите за контрол или оправомощени от тях длъжностни лица могат да налагат принудителните административни мерки. Следователно в случая със Заповед № Iз-1741 министърът определил службите за контрол, а със Заповед № з-11783 директорът на определената служба за контрол оправомощил началника на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" да издава заповеди, с които да налага принудителни административни мерки. Приетата от съда неточност в мотивите досежно акта, който поражда компетентността на органа, издал оспорената заповед, не се е отразила на правилността на крайния извод за наличие на компетентност. С оглед на гореизложеното обжалваното решение е правилно, постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и е обосновано. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебна проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд