Решение № 11872 от 20.12.2022 г. на ВАС, II о.

от 26.10.2021г. на Главния архитект на община Асеновград, за сграда идентификатор 00702.513.76.2 по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на гр. Асеновград, попадаща в УПИ VII 713, кв. 48 по застроителния и регулационен план /ЗРП/ на гр. Асеновград и е върнато като преписка делото на главния архитект за ново произнасяне. С решението община Асеновград е осъдена да заплати разноските по делото. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди, че при постановяване на оспореното решение съдът не е установил безспорно релевантните към спора факти, включително посочвайки, че изводите в СТЕ са направени въз основа на действалите след 1941г. нормативни актове по устройство на територията, а според съда относимият такъв е законът за благоустройство на населените места в Княжество България от 1905г., отм. 1941г. В тази връзка твърди, че съдът не е изпълнил задължението си да укаже на страните, че за някои обстоятелства не сочат доказателства, както и сам в изпълнение на действащото служебно начало не е събрал такива. Посочва и че съдът необосновано се е позовал само на представения нотариален акт да приеме, че постройката е извършена и е била съществуваща към 1938г., без да изследва тъждеството между спорната такава и описаната в нотариалния акт. Твърди и неправилност на извода на съда за материална незаконосъобразонст на оспорения отказ, тъй като посочва, че спорната постройка не е търпим строеж нито по смисъла на закона за благоустройство на населените места, нито по закона за планово изграждане на населените места, тъй като е ситуирана на страничната регулационна линия на имота, а не представлява постройка на допълващото застрояване, а е такава за жилищни нужди. В тази връзка твърди недопустимост на разположението на постройката по законите и по нормите по устройство на територията, действали към момента, в който има безспорни данни за съществуването й /отразяването й в кадастрален и регулационен план от 1959г./. посочва и че постройрката, разположена по страничната регулационна линия с УПИ VI 716 не съответства и на устройствените правила по сегадействащия закон - ЗУТ. Иска оспореното съдебно решение да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда, а алтернативно иска след отмяна на решението вместо него да бъде постановено друго, с което се отхвърля жалбата. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът В. Ангелова, чрез процесуалния си представител адв. Атанасов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. За да постанови оспореното решение АС гр. Пловдив е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е обаче, че при издаване на отказа не е спазено изискването на чл. 59 ал. 2 т. 4 АПК, поради липса на изложени мотиви защо се приема, че спорният строеж не е търпим. Посочил е, че приетото от административния орган за такова основание разминаване на площта и етажността на сградата в нотариалните актове от 1938г. и този от 2013г., не е налице, тъй като от доказателствата, включително СТЕ безспорно е установено, че описаната в тях сграда е идентична с имот идентификатор 00702.513.76.2, която фигурира и в ЗРП одобрен със заповед А 19/1992г. Разминаването в площта и етажността отдава на различните периоди, в които са съставените двата нотариални акта и на това, че на място е установен полуподземен етаж, който по ЗТСУ не се е включвал в броя на етажите. Посочил е, че в отказа липсват мотиви и не е направено обследване за това дали сградата отговаря на действалите преди влизане в сила на плана от 1992г. планове, които са цитирани в отказа, но не са обсъдени с оглед на техните предвиждания. Поради това е достигнал до извод за допуснато нарушение на чл. 59 ал. 2 т. 4 АПК, както и на чл. 35 АПК, поради неизясняване на всички факти и обстоятелства относими към случая, съответно за незаконосъобразност на оспорения отказ. Приел е, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че спорната постройка е била съществуваща към 1938г., предвид отразяването й в представен нотариален акт от същата година. В тази връзка е посочил, че относно допустимостта на строежа е бил приложим законът от благоустройство на населените места в Княжество България от 1905г., отм. 1941г. Посочил е, че тъй като приетата по делото СТЕ е направила извод за недопустимост на строежа по правилата по закона за благоустройство на населените места от 1941г., въпреки изграждането на строежа преди тази година, то е се е позовал на изводите в нея. Проследил е регулационния статут на поземления имот, в който се намира сградата, както и отразяването й в последващите планове на гр. Асеновград от 1959г., от 1973г., както и по този от 1992г., в който вече сградата не е била предвидена за запазване, но също е била отразена. Посочил е и че в представено по делото удостоверение изх. 94 С 494 от 03.09.2013г. на заместник кмет на община Асеновград е отразено, че сградата няма застроителен режим, но е в режим на търпимост, като в тази връзка е достигнал до извод за наличие на предпоставките по чл. 27 ал. 2 т. 1 АПК и липса на проверка дали не е налице влезнал в сила административен акт със същия предмет и страни относно допустимостта на производството. По тези съображения е приел допуснати съществени нарушения на административно производствените правила по чл. 35 и чл. 36 АПК и е отменил оспореният отказ. Решението е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правилен е извода на съда относно това, че от доказателствата се установява, че спорната сграда е била построена преди 1938г., като това се потвърждава и от отразяването й в нотариалния акт от същата година, както и от другите събрани в хода на производството доказателства, включително последователното й отразяване в плановете на населеното място, изготвени в следващите години и от посочване и в оспорения административен акт, че съществува като кадастрален елемент по дворищно регулационния план одобрен с указ 337 от 1926г. Настоящият състав споделя изводите на съда за необоснованост на отказа с посочените аргументи по т. 1-3 в отказа за издаване на удостоверение за търпимост. Правилно съдът в решението е приел и че предвид така установената година на построяване на сградата преди 1938г. приложимият устройствен закона, действал към момента на построяването й, релевантно обстоятелство по § 16 ал. 1 ПР на ЗУТ, е законът за благоустройство на населените места в Княжество България от 1905г. Правилно е посочил и че не следва да се кредитира експертизата, тъй като тя е обосновала изводите за липса на търпимост по неприложимия към случая закона за благоустройство на населените места в Царство България от 1941г., който е приет след годината към която има данни за съществуване вече на сградата. Неправилен е извода на съда обаче за допуснато нарушение на чл. 59 ал. 2 т. 4 АПК, а именно липса на мотиви в оспорения отказ защо постройката не е търпим строеж. Напротив в акта се съдържат такива, а именно че същата е в противоречие с нормите по закона за благоустройство на населените места в Царство България от 1929г. и по закона за благоустройство на населените места от 1941г. В тази връзка и предвид изводите на съда относно приблизителната година на построяване на същата и приложимия закон с оглед периода на извършването й, съдът е следвало да събере доказателства и да изследва търпимостта на спорния строеж съобразно установената година на извършването му и съобразно приложимия към онзи момент закон, а именно законът за благоустройство на населените места в Княжество България от 1905г. Съдът е следвало да поиска извлечение от цитирания в оспорения отказ дворищно регулационен план, одобрен с указ 337 от 1926г., за който е посочено, че съдържа отразена спорната сграда като кадастрален елемент, да установи разположението й спрямо одобрения регулационен план от 1926г., включително използвайки специални знания, и да извърши преценка за нейната допустимост съобразно правилата по устройство на територията, действали към момента на построяването й, а именно съобразно правилата и нормите по устройство на територията по закона за благоустройство на населените места в Княжество България от 1905г. Именно при събрани такива доказателства съдът е следвало да извърши проверка за наличие на предпоставките по § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ относно търпимостта на сградата, предмет на оспорения отказ. Като не е събрал относимите към спор доказателства и не е извършил надлежна проверка за наличието или не на предпоставките за издаване на отказ, първоинстанционният съд е постановил решението при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспореното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на АС гр. Пловдив като при новото разглеждане съдът следва да събере всички относими към спора доказателства, включително регулационния план, одобрен с указ 337 от 1926г., за територията, в която се намира строежа и включително при използване на специални знания да направи преценка за наличието или не на предпоставките по § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ съобразно приложимия към момента на построяване на сградата закон за благоустройство на населените места в Княжество България от 1905г. Предвид изхода на спора по претенциите на страните за разноски следва да се произнесе първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226 ал. 3 АПК.