Решение № 5029 от 15.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9913/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. С. Г. от гр. София чрез адв. Славчев, против Решение 4520 от 04.07.2022г., постановено по адм. д. 2773/2020 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлен предявения иск да бъде прогласено за нищожно решение 2187 от 11.02.2020 г. на петчленен състав на ВАС, постановено по адм. дело 1318/2019г. по описа на Върховен административен съд. В касационната жалба се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение поради недопустимост на атакувания съдебен акт, заради несъобразяването му с преюдициален въпрос, който според касатора въздейства пряко върху крайния изход на съдебния спор, повдигнат от същата страна пред друг състав на настоящия съд, както и такива за неговата неправилност поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, касационни основания по смисъла на чл.209, т.2 и т.3 АПК. В смисъла на изразеното оспорване е посочена съдебна практика , според която ВАС е спирал производството по повдигнатия преюдициален спор до разрешаването му с влязъл в сила съдебен акт. Обяснява се подробно, че в о.с.з. от 10.11.2021г. в производството по адм. дело 1318/2019г. ищцовата страна е отправила искане , с правно основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК , вр. чл.144 АПК за спиране на производството по съдебния спор до приключвaне на съдебния спор по дело С-289/21 на СЕС , образувано по отправеното от АССГ преюдициално запитване по адм.д. 3330/2020г. по описа на АССГ. Според касационните обжалвания липсва произнасяне на първоинстанционният съд по това възражение, поради което единствено и само на това наведено основание решението на посочения петчленен състав е нищожно. Обяснява се в подробност, че доктрината за нищожност на съдебен акт е такава , която в съответното национално законодателство не отчита обстоятелства, свързани с нарушаване на правото на ЕС, като според касаторът липсва ясно и точно мнение на съдебния състав по този въпрос. Припомня се, че по съдебния спор ВАС е прекратил съдебен спор, вместо да се произнесе с акт по същество, като се претендира, че актът на ВАС, представляващ Решение 21878/ 11.02.2020г. по адм. д. 1318/2019г. по описа на Върховния административен съд е нищожно. В тази връзка , касаторът се позовава на съдебното решение по адм.д. С-289/21 по описа на СЕС. Излагат се и основания, касаещи неправилност на оспорения съдебен акт, произтичащи от липсата на разглеждане на възражение ,свързано с обстоятелството, че в оспореното решение АССГ не е разгледал по същество оплакване свързано с гореизложените обстоятелатва , касаещи наведените доводи на оспореното решение на основание изложените аргументи за нищожност от гледна точка на правото на ЕС. Във връзка с изложените доводи се излага мнение за това, че липсва аргументирано нормативноустановено становище по въпроса за нищожност на административния акт извън уредените от нормативната правна уредба хипотези за съществени нарушения правото на Съда на Европейския съюз . В тази връзка е обективирано позоваване на разпоредбите на ТР 1 от 09.07.2019г. по тълк. д. 1/2017г. на ОСГТК . Изрично се подчертава , че нарушената общностна норма, обосноваваща нищожност на съдебния акт е нормата на чл. 19 ДЕС, гарантираща примат и върховенство на правовата държава. Според касатора цитираната норма изисква от държавите-членки осигуряване на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, посредством предвидените в съответната държава правни средства що се отнася до областите, обхванати от правото на Съюза. Според същия всяко противоречие на национална правна норма, противоречаща на норма от общностното право обосновава нищожност на правните и фактически действия осъществени на основание на тази вътрешна норма. В конкретния случай се припомня позоваване, при разглеждане на производството, приключило с разглеждания в настоящото производство съдебен акт, на противоречие на оспорения подзаконов нормативен акт с разпоредбата на чл.9, §3, б.б от Директива 2012/27/ЕС, относно Енергийната ефективност и чл.6 и чл.7 от Директива 2011/83/ЕС относно изискването за ясни, недвусмислени и лесноразбираеми потребителски сметки. Обяснява се, че като не е изпълнил правомощията, възложени му от правото на Европейския съюз да защити правата на частноправните субекти, петчленният състав на ВАС е постановил нищожен съдебен акт, а именно процесния Решение 2187/11.02.2020г. по адм.д. 1318/2019г. на петчленен състав на ВАС. Така изложените оплаквания настоящият тричленен състав на ВАС преценява като твърдения за противоречие с материалния закон и необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане за отмяната на първоинстанционния съдебен акт и постановяване на друг по съществото на спора, с който да бъде прогласена нищожността на атакуваното съдебно решение, постановено от петчленен състав на ВАС. В о. с. з. касаторът поддържа жалбата си лично и се представлява от адв. Стоянов. Последният също поддържа касационната жалба на основанията изложени в нея. Не сочи допълнителни доказателства, поддържа искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС само в частта нищожен ли е постановения съдебен акт, постановен при съществено нарушение на правото на Европейския съюз? Ответните страни Р. С. и Л. Г. поддържат касационната жалба, последната единствено чрез писмено становище. Ответната страна А. В. не изразява изрично становище, а Министърът на енергетиката , чрез процесуален представител юрисконсулт я оспорва. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба поради обоснованост на изводите на първостепенната съдебна инстанция. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна, по следните съображения: С оспореното в настоящото производство решение Адм.С София-град е отхвърлил иска на С. С. Г. за прогласяване нищожността на Решение 2187 от 11.02.2020 г. по а. д. 1318/2019 г. на Върховен административен съд Петчленен състав І колегия. Административният съд e възприел за изцяло доказани твърдяните от страна на молителя факти, които не се оспорват от ответната и заинтересованите страни. В тази връзка липсва спор относно обстоятелството, че С атакуваното съдебно решение е било обезсилено Решение 4777/13.04.2018 г., постановено по адм. д. 1372/2016 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение, тричленен състав, с което по жалба на молителя е била отменена зависимостта, приета в т. т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради етажна собственост, представляваща Приложение 1 към Наредба 16-334/6.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г. изм. и доп. ДВ, бр. 42/9.06.2015 г. в сила от 09.06.2015 г. /, издадена от министъра на икономиката и енергетиката в частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия, отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради, поради отмяна на атакуваната разпоредба, която към приключване на устните състезания по делото пред петчленният състав вече не съществува в правния мир. По същата причина и със същото решение самата жалба против спорната част от методиката е била оставена без разглеждане и производството по делото е било прекратено. На база такавъзприетите факти първоинстанционният съд е изложил мотиви, че нищожността на административните актове и реализиращите контрол над тях съдебни актове не е изрично уредена с нормативна уредба, а изхожда от установената съдебна практика и правната доктрина, като е припомнено, че най-общо нищожност на съдебното решение е налице, когато то е постановено при толкова съществен порок на процесуалните правила, който да води до нетърпимостта му в правния мир, а именно: да е постановено от незаконен състав, извън задължителната писмена форма, извън правораздавателната власт на съда или при липса на формирана воля. Разгледал е подробно всички белези от съдържанието на атакувания съдебния акт, установил е наличието им в пълнота и безпротиворечивост с процесуалните изисквания към него от страна на чл.172а АПК. Обобщил е, че не се установяват такива тежки пороци, които да водят до нищожност на съдебния акт. Приел е, че решението е било постановено от законен съдебен състав, в изискуемата писмена форма и е подписан от съдебния състав, който е разгледал делото. Преценил е, че ясно е изразена волята на съда, като мотивите на атакуваното решение са подробни, ясни и разбираеми. Преценил е по-натам, че в исковата молба, а също и в изложените от ищеца, а и от заинтересованите страни становища, не са наведени основания, които да представляват пороци, водещи до нищожност на процесното решение, а такива касаещи неговата неправилност, които не е счел за необходимо да разглежда. Решението е правилно. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 8 от АПК на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на решения, постановени от административните съдилища. Според чл. 128а, ал. 1 и 2 от АПК исковете за обявяване на нищожност на решения и определения, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, постановени от административните съдилища или от Върховния административен съд, могат да се подават безсрочно, като се подават пред съответния административен съд. В конкретния случай Административен съд София- град е сезиран с иск за обявяване на нищожност на решение, постановено от Върховния административен съд, петчленен състав на първа колегия, поради което обжалваното съдебно решение е постановено от компетентен съд. Първоинстанционният съд е разгледал всички възможни хипотези, при които от теорията и практиката се приема, че съдебният акт е нищожен и правилно е приел, че те в случая не са налице. Мотивиран е изводът на решаващия съд, че решението, предмет на иска е действителен съдебен акт и при постановяването му не са допуснати нарушения, основаващи неговата нищожност. Правилна е преценката за валидност на решение 2187 от 11.02.2020 г., постановено по адм. д. 1318/2019 г. по описа на Върховния Административен съд, като постановено от надлежен орган в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма, подписано от съдебния състав и яснота на изразената воля. Мотивите на АССГ в тази насока са достатъчно подробни и ясни, като съдебният състав се присъединява към тях на основание чл. 221, ал.2 АПК. Нищожен би бил съдебен акт притежаващ недостатъци, свързани с функционирането на съда, с надлежното сформиране на състава му, с изключителното му овластяване да разрешава съдебни спорове, с формата му или с абсолютната невъзможност да бъде разбрана изразената воля. Нищожно съдебно решение ще е налице, когато е постановено от незаконен състав, или с участието на лице, което не е съдия в съответния съд, устно е или е неподписано. Такива доводи нито се навеждат, нито се констатират от събраните по делото доказателства. Доводите на касатора за необсъждане от страна на първостепенната инстанция на въведени с исковата молба обстоятелства са неоснователни. Първоинстанционният съд не е обсъдил тези наведени доводи, тъй като видно от лаконичните му мотиви в тази връзка не ги е преценил като основания за нищожност, а за незаконосъобразност, т.е. такива съответстващи на пороците, посочени в чл. 209, т. 3 от АПК. Изводите за липса на изключително тежък порок във връзка с формиране на волята на съдебния орган при постановяване на акта му също са правилни и обосновани. Не би могло да се възприеме тезата заявена от страна на касатора, за това, че всяко допуснато нарушение на норма от първичното или вторичното право на Европейския съюз води до нищожност на съдебния акт, засегнат от допуснатото нарушение. Разпоредбата, която установява на междудържавно ниво принципа на ефективна правна защита е член 19 от ДЕС, Според същия член, държавите членки предоставят средства за защита, достатъчни за осигуряване на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Същевременно държавите членки осигуряват ефективна правна защита, като следват принципа на процесуалната автономия. Това означава, че в областите, които не са обхванати от правото на ЕС, държавите-членки са длъжни да установят процедури за защита на правата на гражданите съгласно правото на ЕС. Необходимостта държавите членки да прилагат принципа на ефективна правна защита е накарала Съда на ЕС да приеме конкретни механизми за гарантиране на тази защита. Един от тези механизми е отговорността на държавите членки за обезщетение за вреди при нарушения на правото на ЕС, които са причинили вреди на физическо лице в конкретна ситуация. В своята съдебна практика Съдът е посочил, че държавите членки имат също така задължението да обезщетяват своите граждани за вредите, причинени от нарушения на правото на ЕС от страна на националните съдилища. Именно това е материалнопправния механизъм, установен като способ за обезвреда на всеки засегнат гражданин на съюза. Негова основна цел е да гарантира, че в ситуация, в която съдът на държава членка причинява вреда на гражданин, като нарушава правото на ЕС чрез свой съдебен акт, гражданинът разполага с правно средство за защита, за да получи обезщетение за това нарушение. Способите за реализиране на тази компенсация са в дискрецията на държавата, като такива искове могат да бъдат предявени въз основа на националните процесуални правила съгласно материалноправните основания, установени от Съда на Европейския съюз в неговата съдебна практика. От друга страна, при съблюдаване на принципа на правната сигурност в съчетание с този за процесуалната автономия на държавите - членки, липсва установено изискване за преустановяване действието на незаконосъобразния съдебен акт извън изискването за обезщетяване на всички увреждания, причинени на страната от него, които се намират в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с увреждащото решение. Възприемане на обратното разбиране, изложено от страна на касатора би било в нарушение на споменатия принцип на правната стабилност, който бива гарантиран посредством влизането в сила на окончателния съдебен акт. Категорични в това отношение са мотивите, изложени от Съдът на Европейския съюз по дело С-261/21, според които: 51 . член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС не задължава държавите членки да позволят на правните субекти да поискат отмяна на влязъл в сила съдебен акт, постановен от съответната юрисдикция като последна инстанция, с мотива, че този акт не е съобразен с тълкуването на правото на Съюза, дадено от Съда в отговор на преюдициално запитване, отправено по същото дело. 52 Този извод не може да бъде оборен с аргумент от член 4, параграф 3 ДЕС, който задължава държавите членки да вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Всъщност, когато става дума за системата от способи за защита, необходими за осигуряването на ефективен съдебен контрол в областите, обхванати от правото на Съюза, член 4, параграф 3 ДЕС не може да се тълкува в смисъл, че изисква от държавите членки да установяват нови правни способи, при все че това не им се налага по силата на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C497/20, EU:C:2021:1037, т. 66). 53 Посоченият извод не може да бъде поставен под въпрос и с оглед на член 267 ДФЕС. Следва да бъде посочено ясно, че нарушенията допуснати в производството са различни и с различен ефект от тези, допуснати при постановяване на самия съдебен акт, т.е. при решаването на спора. На база процесуалната автономия на държавите членки е утвърдена съдебната практика, че нарушенията допуснати в хода на производството най-общо в някои случаи могат да се явят основания за незаконосъобразност и са повод за отмяна на съдебния акт, а не за неговото прогласяване за нищожен. Основанията за последното касаят изключително самия правен документ, доколкото същият бива така опорочен, че представлява правно нищо, което следва да бъде обявено именно с оглед спазване принципа на правната сигурност. Прогласяването на съдебен акт за нищожен означава признание за това, че същият не съществува и доколкото естествен завършек на всяко производство е приключването му с окончателен съдебен акт, се явява основание за продължаване на съдопроизводствените действия до изготвяне на валиден такъв. В конкретния случай, на база произнасяне на СЕС с Решение от 24.11.2022г. по преюдициално запитване, отправено по дело С-289/21, с което е прието, че представлява нарушение на принципа на ефективност, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз процесуално правило на държава членка, съгласно което когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид, се търси зачитане на допуснатото процесуално нарушение като опорочаващо и крайния съдебен акт по прекратяване на производството до степен на нищожност. Така изложените аргументи от страна на касатора съдебният състав не приема за основателни. Както е посочил това параграф 33 от цитираното решение, съгласно постоянната практика на СЕС, ако в правото на Съюза няма правила в съответната област, по силата на принципа на процесуалната автономия във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се установят процесуални правила за реда и условията за съдебна защита, които да гарантират зачитането на правата на правните субекти, като тези правила обаче не следва да са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи сходни случаи, за които се прилага вътрешното право. Това становище е проявление на широкозастъпения и утвърден принцип на равностойност, чиято цел е да не се ограничава или затруднява от страна на държавите членки упражняването на правата, предоставени на гражданите на ЕС от правото на Съюза, C194/19, EU:C:2021:270, т. 42 и цитираната съдебна практика). В тази връзка е признато от запитаната юрисдикция, че в конкретната хипотеза, релевантната съдебна практика е прилагана по еднакъв начин и при атакуване норми на националното право. Еднакъв в този случай според настоящата съдебна инстанция е и редът за отстраняване на последиците от такадопуснатите процесуални слабости. Този ред е изрично предвиден в глава четиринадесета на АПК, именован Отмяна на влезли в сила съдебни актове, а не сочения от страна на ищеца такъв за прогласяване на съдебния акт за нищожен. Съгласно разпоредбата на чл.239, т.5 АПК съдебният акт подлежи на отмяна, когато страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото .; Именно такава е хипотезата, в която се оказва касаторът в производството по адм. дело 1318/2019г. по описа на ВАС, доколкото според цитирания по-горе диспозитив на Решението от 24.11.2022г. по преюдициалното запитване, отправено по дело С-289/21, подобно прекратяване противоречи на чл.47 ХОПЕС поради това, че страната не е имала възможност да изтъкне евентуалния си интерес от продължаване на производството и съответно такъв интерес да е бил взет предвид, т.е. страната е била лишена от пълноправно участие в посоченото дело. В този случай, законодателят е предвидил възможност за отмяна на такаопороченото и влязло в сила решение, а не за прогласяването му за нищожно. По аналогия, този извод се подкрепя и от разпоредбата на чл. 239, т.6 АПК , според която съдебният акт подлежи на отмяна и когато с решение на Европейския съд за защита на правата на човека е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Т.е. става ясно, че при установени и санкционирани от страна на ЕСПЧ нарушения на защитени от ЕКПЧОС права, колкото и съществени да са тези нарушения, Съдът в Страсбург не изисква национален стандарт за признаване на съответните актове за нищожни и не намира проблем с изпълнението на решенията му по начина уреден в националното процесуално право, посредством предоставяне на възможност да бъде поискана отмяната на признатия за порочен съдебен акт по реда на чл.239, т.6 АПК. Доколкото разпоредбата на чл.47 ХОПЕС в своята първа алинея транспонира стандарта на защита, установен с разпоредбата на чл.13 ЕКПЧОС, а алинея втора на съюзната разпоредба съответства на член 6, точка 1 от ЕКПЧОС, и доколкото Европейският съюз признава ЕКПЧ като източник на вдъхновение и водещ принцип за тълкуване на основните права в рамките на ЕС. (Това сътрудничество между ЕС и ЕКПЧ се извежда от член 6, параграф 3 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), който гласи, че основните права, гарантирани от ЕКПЧ, представляват общи принципи на правото на ЕС), то следва, че липсва подобно изискване за стандарт, съответно липсва и установена съдебна практика на ЕСПЧ и СЕС, при приложението на ЕКПЧОС, съответно на ХОПЕС, да се приема автоматично, (т.е. извън изискване за доказване основанията за това, установени в практиката на държавите членки), че всяко констатирано и санкционирано нарушение на тези международни правни актове води до нищожност на националния съдебен акт. Всъщност съдът констатира, че в конкретната хипотеза, самият ищец е непоследователен в позицията си за нищожността на процесния съдебен акт, тъй като още преди приключване на устните състезания и даване ход по същество същият се е възползвал от възможността предвидена в разпоредбата на чл.2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ, като е предявил иск за обезщетяване на сочени като причинени му от исканото да бъде прогласено за нищожно съдебно решение. (по адм. д. 3330/2020). Същият е бил уважен, като решението е признато за незаконосъобразно постановено, при достатъчно съществено нарушение на Правото на европейския съюз, а не за нищожно, като ищецът е получил заплатеното по делото адв. Възнаграждение като пряка имуществена вреда, причинена от спорния съдебен акт. Доколкото всяко нищожно решение е правно нищо и практически не съществува в правния мир и не поражда действие, то фактически не поставя и край на съдебния спор, поради което подобен иск по чл.2вЗОДОВ би бил неоснователен или недопустим, като преждевременно предявен, преди съответната правораздавателна дейност да е приключила с окончателен съдебен акт. Предвид изложеното, настоящият спор се явява преюдициален по отношение на производството по адм.д. 3330/2020г. по описа на АССГ, като по тази причина правилно първоинстанционният съд не е уважил искането за спиране на настоящото дело. Точно обратното, необходимо е било спиране на адм.д. 3330/2020г. по описа на АССГ след произнасяне на СЕС по дело С-289/21, до произнасяне на настоящата съдебна инстанция по въпроса за това дали спорното решение е нищожно. Евентуално уважаване на искането, би обосновало необходимост от надлежно приключване на адм. дело 1318/2019г., по описа на ВАС. Съответно едва отхвърлянето му би обосновало допустимост на исковата претенция по адм.д. 3330/2020г. по описа на АССГ, разглеждащо претенция за обезвреда на вреди от незаконосъобразен влязъл в сила съдебен акт. Що се касае до възражението за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.156, ал.2 АПК, според която за оттегляне на акта след първото по делото заседание е необходимо съгласието на оспорващия, следва да бъде отбелязано , че същата се намира в раздел първи на глава Десета, именован оспорване на индивидуални административни актове., като макар и предвидена възможност за субсидиарно прилагане на нормите от целия раздел и по отношение на подзаконовите нормативни актове, това не се случва автоматично, доколкото според настоящия съдебен състав институтът на оттеглянето е изобщо неприложим по отношение на подзаконовите нормативни актове. По отношение на тях е приложим Законът за нормативните актове, който се явява специален по отношение общите процесуални норми на АПК, като чл.18б, ал.2 на ЗНА предвижда единствено отмяна, изменение и допълване на нормативните актове като способи за промяна на съдържанието и действието им. На последно място, относно искането за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл.276 ДФЕС, съдът намира същото за неоснователно и необосновано от страна на касатора. На първо място е редно да бъде припомнено, че съгласно посочената норма и по-конкретно нейните букви а и б Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на Договора за функционирането на Европейския съюз, както и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. В конкретния случай касаторът поставя следния въпрос за произнасяне на СЕС : Валиден ли е съдебен акт на националния съд , чието решение не подлежи на обжалване, с което се обезсилва решение на националния съд, с което е отменена национална правна уредба , противоречаща на правото на ЕС, поради настъпило изменение на обжалвания национален акт в хода на съдебното производство , но оставащо в сила националното право, което противоречи на правото на ЕС до момента на изменението му? Не са налице всички материалноправни предпоставки, а са налични и процесуалноправни препятствия за отправяне на поставения въпрос. От материална страна, поставеният въпрос е от област извън приложното поле на правото на съюза. Делото касае спор за валидност на съдебен акт, т.е. процесуалноправна материя изцяло в дискрецията на всяка от държавите членки, (заради принципа на процесуална автономия), като съдът съблюдава в конкретната хипотеза това, че едни и същи основания за нищожност се прилагат както за съдебни актове, решаващи спорове от вътрешното право, така и за тези, прилагащи норми на общностното право, както изисква това СЕС. От процедурна страна, видно от съдържанието на поставения въпрос, касаторът не сочи норма от правото на ЕС чието тълкуване да желае. Същият от друга страна не оспорва и валидността на такава норма. Всъщност той не сочи и норма от националното право, която да желае да бъде съпоставена с друга такава от правен акт на ЕС с оглед контрол за законосъобразност на националното спрямо европейското право. Желае произнасяне относно валидността на съдебен акт в хипотеза съответстваща на тази по настоящото дело. В тази връзка искането е недопустимо на първо място заради непосочване на конкретна норма на общностното право от чиято гледна точка да бъде преценявана валидността на вътрешния правен акт. На следващо място искането е неоснователно и заради обстоятелството, че с отправения въпрос страната желае СЕС да реши спора по настоящото дело, т.е. да замести настоящия съдебен състав при произнасянето му по съществото на спора, доколкото предмета на запитването съвпада изцяло с предмета по текущото дело. Съдът на Европейския съюз многократно е имал възможност да се произнася относно това, че не е в компетенциите му да изземва и съответно разрешава споровете на националните съдилища , а единствено да даде указания по тълкуването на правни норми от Първичното и вторично общностно право, както и да прогласи подобни норми за невалидни, но не и да изразява мнение относно валидността на самите вътрешносъдебни актове, който въпрос както бе споменато е оставен на дискрецията на националните правни системи като израз на процесуалната им автономия. Доколкото касаторът многократно пред касационната инстанция се позовава на Решението на СЕС от 24 ноември 2022г. по дело С-289/21, а в нея въпросът за допустимата процесуална практика е разгледан през призмата на чл. 47 от ХОПЕС, то следва да се подчертае, че действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат в приложното поле на общностното право, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В същото решение СЕС приема, че контрол за зачитане на правата на човека в ЕС като общи принципи на правото е възможен и по отношение на акт, който не е приет в приложение на съюзна правна норма, но засяга нейното приложно поле, определено най- общо в Договора за Европейския съюз и доразвито в конкретните правни норми на правните актове от вторичното право. В отправените от страната въпроси, по повод на които е било образувано дело С-289/21 на СЕС изрично е направена привръзка с разпоредбите на чл.9, §3, б.б от Директива 2012/27/ЕС, относно Енергийната ефективност и чл.6 и чл.7 от Директива 2011/83/ЕС относно изискването за ясни, недвусмислени и лесноразбираеми потребителски сметки. За разлика от запитването тогава, страната в настоящото производство не сочи подобна привръзка, която би обосновала попадането на спорния въпрос по настоящото дело директно в приложното поле на общностното право. С оглед изложеното обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Ето защо и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение