Решение № 50061 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2022 г.

Решение № 50061 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2022 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Милена Даскалова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Д- р В. Т. - Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ- дентална"- ЕООД и В. С. Т. срещу решение № 26/2090 от 24.06.2022 г., постановено по гр. д. № 3019/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е обезсилено като постановено по непредявени искове решение № 11758 от 15.01.2020 г. постановено по гр. д. № 60040/2014 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени осъдителните искове на Д. Д. Р. срещу касаторите с правно основание чл. 49 и чл. 45 ЗЗД за присъждане обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат от некачествено проведено дентално лечение, свързано с поставяне на корони и необходимостта от последващо такова, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В съдебно заседание касаторите поддържат подадената касационна жалба. В писмен отговор ответницата по жалбата Д. Д. Р., чрез адв. Ж. Ж., оспорва касационната жалба. С определение № 50068 от 28.02.2023 г., касационното обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: Какви са правомощията на въззивния съд, когато приеме, че е дадена неправилна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд? По поставения процесуалноправен въпрос е формирана трайна практика на ВКС /т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65 от 13.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3460/2018 г., II г. о.; решение № 217 от 11.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 599/2014 г., IV г. о.; решение № 359 от 16.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1209/2013 г., IV г. о. /, според която правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, въведени в исковата молба. Ако въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената такава от първоинстанционния съд, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. В такъв случай се касае за допустимо решение на първоинстанционния съд, постановено при неправилно приложение на материалния закон, което решение не подлежи на обезсилване на основание чл. 270, ал. 3 предл. трето ГПК. Последната разпоредба е приложима само в хипотезата на разгледан непредявен иск, т. е. ако с решението, предмет на въззивно обжалване, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд напълно споделя тази практика. По съществото на жалбата: За да обезсили първоинстанционното решение въззивният съд е препратил към фактическите констатации на първоинстанционния съд, приемайки че те са правилно установени. Съдът е посочил, че в исковата молба и във въззивната жалба ищцата е навела обстоятелства за наличието между нея и ответниците на валидно облигационно отношение от неформален договор за дентално лечение. От правна страна е приел, че правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и предвид сочената от ищцата облигационна връзка с ответниците е квалифицирал предявените искове по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД като искове за обезщетение на вреди от неизпълнение на договор. Направил е извод, че районният съд, който е квалифицирал и разгледал исковете за вреди като искове за обезщетение на вреди от деликт по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, се е произнесъл по непредявени искове, а не в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, с което е бил сезиран и с това е нарушил принципа на диспозитивното начало и първоинстанционното решение следва да се обезсили и делото да се върне на друг състав на районния съд за произнасяне по действително предявените искове. Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон - основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая не е била налице хипотезата на чл. 270, ал. 3 ГПК, защото първоинстанционният се е произнесъл по спора, с който е бил сезиран – по въведените в исковата молба фактически твърдения и формулирания петитум, предвид на което и въззивният съд в противоречие със съдопроизводствените правила - чл. 270, ал. 3 ГПК и чл. 271, ал. 1 ГПК е обезсилил валидно и допустимо първоинстанционно решение. По изложените съображения въззивното решение като неправилно следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да се произнесе по същество на спора. При новото разглеждане на спора на основание чл. 294, ал. 2 ГПК следва да бъде разрешен и въпросът за отговорността за разноските, направени в настоящото производство. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение