Решение № 4737 от 7.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10663/2013 г.

Решение № 4737 от 7.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10663/2013 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 и чл. 129, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по жалба на "Анбока" ООД, представено от адв. Гергана Тодорова, срещу решение № 3764 от 4.06.2013 г. на Административен съд София-град по адм. д. № 2885 по описа за 2013 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против акт за прихващане или възстановяване № 1254616/30.10.2012 г. на орган по приходите при ТД на НАП София. Заявяват се трите категории касационни основания за неправилност на съдебното решение по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се пропуск на първостепенния съд да възприеме допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила в широкия смисъл на понятието при издаването на АПВ. Сочат се процесуални опущения на съда при контрола за законосъобразност на административния акт заради възприемане на разпоредения с него правен резултат, но с различни мотиви. Обосновава се обвързването на срока по чл. 129, ал. 1 от ДОПК с постановяването на съдебен акт за прогласяване на нищожността на ДРА, с които е отказано на касатора правото на приспадане на данъчен кредит, а не с влизането в сила на ДОПК. Отрича се значението за възникването на правото на възстановяване на ДРА, с който това право е признато, доколкото облагоприятстващият административен акт е последван от прогласен за нищожен друг утежняващ ДРА. Претендират се деловодни разноски. Ответникът по касация - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София отрича основателността жалбата. Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба. За да отхвърли оспорването на АПВ АС София град е приел, че "Анбока" ООД е сезирало директора на ТД на НАП София с искане за възстановяване на ДДС в размер 361 177 лева и на лихва в размер на 518 687.63 лева. Претендираното право на възстановяване на ДДС е за д. п. м. 02.2001 г. и е заявено със справка-декларация вх. № 3215/13.03.2001 г. Правото е признато с ДРА № ДП 01 01911/27.03.2001 г. и отречено с ДРА № 424/7.02.2003 г. /вторият е издаден след отмяната при оспорването по административен ред на ДРА № 279/03.08.2001 г./ Тези ДРА са заключителни актове на административно производство, образувани съответно с АВДР № ДП 01 01911/19.03.2001 г. и АВДР № 01 0095/16.02.2001 г. Двете ревизии са възложени в 45-дневния срок по чл. 77, ал. 2 от ЗДДС (отм.). ДРА № 424/07.02.2003 г. е обявен за нищожен с решение № 11959/14.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6628/2009 г. Решаващите изводи на съда са за приложимост към заявеното вземане на срока за предявяване на искането за възстановяване по чл. 129, ал. 1 от ДОПК с начален момент датата на влизане в сила на ДОПК на 1.01.2006 г. /а не както сочи приходната администрация 1.01.2002 г./, доколкото действалия към момента на възникване на правото на възстановяване чл. 112, ал. 1 от ДПК (отм.) не съдържа времеви ограничения за упражняването на правото. В първоинстанционното решение не е заявено експлицитно дали се споделя мотивът за отказ за възстановяване на приходната администрация заради изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД с начален момент 28.04.2001 г. - 45 дни от датата на предявяване на справката-декларация. Прието е, че искането за възстановяване, приключило с оспорвания АПВ, е лишено от предмет, след като правото на възстановяване е признато с ДРА № ДП 01 01911/27.03.2001 г. Решението е неправилно. Основателен е доводът на касатора за пропуск на първоинстанционния съд да възприеме пороците на формата на оспорения пред него АПВ. Основано на процесуалния закон е очакването на адресата на акта е при разпореден от администрацията отказ за възстановяване на заявените от него суми, основан на изтекъл давностен или преклузивен срок, в съдържанието на акта да са включени твърдения за фактите на началото и край на давностния срок. Очевидно няма как без наличието на преходна разпоредба в ДОПК, установеният с разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от този кодекс петгодишен преклузивен срок за иницииране от данъчния субект на производство за прихващане или възстановяване да е с начален момент 1.01.2002 г., т.е четири години преди влизането в сила на кодекса. Принципно съответно на правилото за несъщинското обратно действие на процесуалните норми е разбирането на АССГ за ход на преклузивния срок от 1.01.2006 г. Към този момент, обаче, правото на възстановяване на част от данъка в размер 361 177 лева по справката-декларация от 13.03.2001 г. /при общо заявен за възстановяване ДДС в размер 981 197.35 лева/ е отречено с ДРА № 424/7.02.2003 г., а производството, приключило с този ДРА е започнало преди изтичането на 45-дневния срок по чл. 77, ал. 2 от ЗДДС (отм.), в който следва да се възстанови платения ДДС от износителя. Утежняващият ДРА № 424 следва във времето облагоприятстващия ДРА № ДП 01 01911/27.03.2001 г. и препятства възникването в правната сфера на адресата на първия по време на разпоредените с него правни последици. Тази пречка е преодоляна едва с прогласяването на нищожността на ДРА № 424 с решението на ВАС от 14.10.2009 г. Основанието за нищожност на административния акт, възприето от ВАС, е нарушената забрана за пререшаване на вече решен с влязъл в сила данъчен акт спор за съществуването на данъчни задължения, освен при предпоставките на чл. 115, ал. 2 от ДПК (отм.). Издаденият от администрацията данъчен акт е обвързващ за нея и преди да е придобил стабилитет /арг. от чл. 115, ал. 3 от ДПК/. Затова и би било недопустимо административно производство, инициирано от претендиращия данък за възстановяване, както докато е висящо производството по оспорване на ДРА /чл. 115, ал. 2 от ДПК (отм.), така и след стабилизирането на този акт, ако не са налице предпоставките на чл. 115, ал. 2 от ДПК (отм.). Горните процесуални пречки са важими за времето до влизане в сила на съответните части на АПК /на 12.07.2006 г., а за дял трети - 1.03.2007 г./, а след този момент относими са ограниченията на чл. 27, ал. 2, т. т. 1 и 2 и чл. 130, ал. 3 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Затова е споделим касационният довод за начало на преклузивния срок на 1.01.2010 г. и спазването му при подаване на искането на 17.09.2012 г. Обратно на приетото от АССГ, с издаването на ДРА № 424 е ревокиран спора за съществуването на правото на възстановяване на данъка за д. п. м. 02.2011 г. решен с ДРА № ДП 01 01911, поради което новото искане за възстановяване от 2012 г. не е лишено от предмет. А иначе, органът по приходите не е следвало да отхвърли искането, а да откаже да разгледа по същество поставения пред него въпрос /арг. от чл. 27, ал. 2, т. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/ и да предприеме фактическите действия по удовлетворяването на вземането на данъчния субект. Не е установено и погасяването по давност на вземането на касатора. Доколкото иде реч за частно вземане важи общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Тя тече от деня, в който вземането е изискуемо /чл. 114, ал. 1 от ЗЗД/. За вземането по чл. 77, ал. 2 от ЗДДС (отм.) това е денят следващ този на подаване на справката-декларация, а не този следващ 45-дневния срок, в който приходната администрация може да изпълни точно във времево отношение задължението си. След 45-дневния срок администрацията изпада в забава /арг. от чл. 77, ал. 5 от ЗДДС и от чл. 84, ал. 1 от ЗЗД/. В АПВ и в съдебното решение не са обсъдени институтите на спиране и прекъсване на давността и то при наличие на информационни източници за отнасяне пред съда на спора за съществуването на вземането, което сочи на основанието за прекъсване на давността по чл. 116, б. "б" от ЗЗД. В контекста на горното обективираният в оспорения пред АССГ АПВ отказ за възстановяване на на ДДС в размер 361 177 лева и на лихва в размер на 518 687.63 лева е неправомерен, а съдебното решение за отхвърлянето на оспорването срещу него - неправилно. Опущението на административния съд се преодолява по реда на чл. 221, ал. 2 от АПК и чл. 160, ал. 3 от ДОПК с отмяна на съдебния акт и на АПВ и връщане на преписката на администрацията за постановяване на акт съобразен с указанията по тълкуването на закона в настоящото решение. При този изход на спора на касатора се следват разноски по производството в размер на 75 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК и чл. 160, ал. 3 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение