Решение № 5514 от 28.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2255/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Столична община, подадена чрез процесуалния представител юрк. Н., срещу Решение 27920 от 20.12.2024 г., постановено по адм. дело 4899/2024 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменена заповед САГ24-РА-30-89/18.04.2023 г. на главния архитект на Столична община и е осъдена общината да заплати разноски по делото. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на решението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което се отхвърли жалбата и се присъдят съдебни разноски. Ответникът В. С. П., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Недев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът В. В. П. /в качеството му на наследник на починалата в хода на съдебното производство жалбоподателка С. Л. П./, редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Дончева, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в приложен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Ответникът - С. В. П. /в качеството й на наследник на починалата в хода на съдебното производство жалбоподателка С. Л. П./, редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложен по делото писмен отговор, чрез пълномощника си адв. Чочева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на В. С. П. и С. П. /починала в хода на съдебното производство и вместо нея конституирани като жалбоподатели В. В. П. и С. П./, срещу заповед САГ24-РА-30-89/18.04.2023 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територия /ЗУТ/, е наредено на С. П. и В. П., в качеството им на възложители и собственици, да премахнат незаконен строеж Слънчеви колектори на покрива на жилищна сграда на [улица] , изграден в поземлен имот с идентификатор 68134.703.421, съставляващ УПИ ХVI 421, кв. 70а по плана на гр. София. Заповедта е издадена въз основа на констативен акт 1/23.11.2023 г., съгласно който през есента на 2019 г. на покрива на съсобствена сграда е изградена нагревателна инсталация за битова гореща вода, състояща се от 2 броя слънчеви колектори и тръбна разводка, който строеж е VI-та категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ, и е изграден без разрешение за строеж. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган в законоустановената форма, същата е постановена при допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила, довело и до неправилно приложение на материалния закон. Прието е от съда, че оспорената заповед е издадена в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК, при неспазване принципа за истинност, залегнал в чл. 7, ал. 1 от АПК, доколкото приетото от административния орган, че строежът представлява нагревателна инсталация за битова гореща, не отговаря на действителното положение. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза и представено удостоверение от управителя на фирмата, поставила слънчевите колектори, съдът приема, че колекторите не са свързани с инсталация за загряване на вода за битови нужди, а единствено са поставени на покрива на съсобтвената сграда на жалбоподателите, но не функционират съобразно предназначението си, поради което не е налице инсталация и е неправилно позоваването в заповедта на чл. 147, ал 1, т. 14 от ЗУТ и квалифицирането на строежа като такъв от шеста категория предвид чл. 137, ал. 1, т. 6 от ЗУТ. Доколкото колекторите са били поставени през 2019 г. съдът приема също така, че приложим в случая е чл. 93, ал. 1 от Наредба 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони /Наредба 7/2003 г./, според която не се считат за издатини по смисъла на тази наредба и се поставят, без да се иска разрешение, леките слънцезащитни устройства на прозорците, балконите, лоджиите и терасите и слънчевите колектори по фасади и покриви, поради и което към момента на поставяне на колекторите не е било необходимо строително разрешително, а последващи промени в нормативната уредба не могат да поставят нови изисквания към вече изграденото. Според съда дори да се приеме, че изграденото на място представлява строеж, за който на общо основание е необходимо строително разрешително, то актът е издадена при неспазване на целта на закона - отменително основание по чл. 146, т. 5 от АПК, доколкото намесата, чрез обжалваната заповед, не би постигнала справедлив баланс между интереса на жалбоподателите и общия интерес да се гарантира ефективно прилагане на забраната срещу строителството без разрешително. Решението е постановено в нарушение на закона касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, поради неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми към изяснената по делото фактическа обстановка. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган главен архитект на Столична община в съответствие с предоставени правомощия със заповед СОА21-РД09-455/22.03.2021 г. на кмета на Столична община, както и в предписаната от закона форма. Както в мотивите на заповедта, така и в диспозитива й, ясно и точно е описан наредения за премахване строеж, с характеристики и местоположение, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Точно описание на строежа се съдържа и в констативния акт, въз основа на който е издадена оспорената заповед. Неправилни обаче са изводите на съда, че оспорената заповед е издадена при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Видно от приетите по делото писмени доказателства от административния орган е била надлежно проведена процедура по чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ, като е изготвен констативен акт, връчен на С. П. съпруга на В. П., която е упражнила и правото на възражение, което не е уважено от административния орган по изложени в заповедта мотиви. Настоящата съдебна инстанция намира, че неправилно административният съд приема, че заповедта е издадена в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК, без да са изяснени факти и обстоятелства от значение за случая, доколкото по делото се установява, че процесните слънчеви колектори не са свързани с инсталацията за загряване на вода за битови нужди. В тази връзка следва да се има предвид, че установената в хода на съдебното производство фактическа обстановка, включително и чрез допуснатата съдебно-техническа експертиза, не противоречи на установеното от административния орган в административното производство, а именно на покрива на многофамилна жилищна сграда са монтирани два броя слънчеви колектори и тръбна разводка. За така изпълненият на място обект нито в съставения констативен акт, нито в оспорената заповед, се твърди, че към момента на проверката е свързан със съществуващата в сградата отоплителна инсталация и функционира съобразно предназначението си, както и се използва за битови нужди. Поради и това, обратно на приетото от съда, не се установява по делото оспорената заповед да е издадена при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, в частност в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че оспореният административен акт е постановен и при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая от приетите по делото писмени доказателства, включително и съдебно-техническа експертиза, безспорно се установява, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване са монтирани върху покрива на жилищна сграда два броя слънчеви колектори тръбна разводка, закрепени в обща метална рамка на болтови съединения, като тези обстоятелства се потвърждават и от приета по делото съдебно-техническа експертиза. По делото се установява също така, че слънчевите колектори са с обща мощност от 3 kW и не са свързани със съществуващата в сградата отоплителна система. При тези факти настоящата инстанция приема, че описаните в заповедта за премахване два броя слънчеви колектори и тръбна разводка представляват инсталация за производство на електрическа енергия и същата е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за чието изграждане е било необходимо издаване на разрешение за строеж в съответствие с чл. 148, ал. 1, във вр. с чл. 147, ал. 1, т. 14 от ЗУТ /в приложимата редакцията ДВ, бр. 21/2018 г./, обратно на приетото от административния съд. Обстоятелството, че монтираните на покрива на сградата слънчеви колектори не са свързани със съществуващата в сградата отоплителна система и не функционират не обосновават извод, че в случая не е налице монтирана инсталация за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници. В тази връзка следва да се има предвид, че изискването на чл. 147, ал. 1, т. 14 от ЗУТ /в приложимата редакция/ за издаване на разрешение за строеж е обвързано с факта на монтиране на инсталацията, а не със свързването й с друг вид инсталация и функционирането й. С оглед на това и доколкото по делото се установява, че за процесната инсталация за производство на електрическа енергия разрешение за строеж не е издадено, обстоятелство, по което страните не спорят, то безспорно заповедта е издадена на съответно правно основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Противно на приетото от първоинстанционния съд, не намира приложение в случая и предвидения от законодателя облекчен ред за изграждане на инсталации за производство на енергия от възобновяеми източници с нормата на чл. 151, ал. 1, т. 19 от ЗУТ, доколкото от приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че процесната жилищна сграда е многофамилна, а не еднофамилна. Неправилно съдът се позовава също така и на чл. 93, ал. 1 от Наредба 7/2003 г. /в приложимата редакция, ДВ, бр. 3/2004 г./. Действително цитираната разпоредба към датата на изграждане на процесния строеж е предвиждала, че не се считат за издатини по смисъла на тази наредба и се поставят, без да се иска разрешение, слънчеви колектори по фасади и покриви. Тази разпоредба обаче, в редакцията й от 2004 г., не следва да се прилага по силата на чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, тъй като в частта й, с която се допуска поставяне на слънчеви колектори по фасади и покриви без разрашение, противоречи на действащата към момента на изграждане на процесния строеж редакция на чл. 147, ал. 1, т. 14 от ЗУТ, изискваща издаване на разрешение за строеж за монтаж на инсталация за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници с обща инсталирана мощност до 30 kW върху покривните конструкции на съществуващи сгради в урбанизираните територии. По отношение на процесния строеж, доколкото по делото не се оспорва от страните изграждането му през 2019 г., са неприложими и разпоредбите на § 16 от ДР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. С оглед на това правилно административният орган е приел, че в случая се касае за "строеж" по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е незаконен в съответствие с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, тъй като е извършен без издадено разрешение за строеж, поради което подлежи на премахване. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че в случая не е налице преместваем обект, независимо от описанието на процесната инсталацията и констатацията на вещото лице, че същата е монтирана върху метална рамка, с болтови съединения и може да бъде премахната без щети. Това е така, тъй като по своето предназначение процесната инсталация е за производство на електрическа енергия за собствени нужди за битово потребление и не отговаря по предназначение на чл. 56 от ЗУТ, за да се квалифицира като преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. Водещият разграничителен критерий между строеж и преместваем обект по § 1, т. 80 от ДР на ЗУТ е неговото предназначение, което следва да попада в обхвата на чл. 56, ал. 1, т. 1 - т. 4 от ЗУТ, в който безспорно процесната инсталация не попада. Неправилно първоинстанционният съд приема също така, че оспорената заповед е издадена при неспазване на целта на закона. В процедурата по издаване на заповеди по чл. 225а от ЗУТ административният орган действа служебно, като при установен незаконен строеж, който не е търпим, за него не е налице друга законова възможност освен да разпореди премахването му. Доколкото целта на ЗУТ е да не се допуска и да се отстранява незаконното строителство, то намесата на държавата, съответно на общинската администрация в случая, е напълно пропорционална на предвидената в закона цел. Премахването на незаконния строеж, изпълнен без строителни книжа и при липса на предпоставките за търпимост е единственият способ, чрез който може да се постигне тази цел. Предвид изложеното, обжалваното решение се явява неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго по същество, с което се отхвърли оспорването на законосъобразната заповед. При основателността на касационната жалба в полза на касатора следва да бъдат присъдени заявените в срок и съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК разноски пред настоящата инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, както и внесена държавна такса в размер на 70 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,