Решение № 9182 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14679/2017 г.

Решение № 9182 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14679/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Общински приходи" в Направление "Финанси и стопанска дейност" в Столична община, гр. С., ул. "Московска" № ЗЗ, срещу Решение № 6911 от 21.11.2017 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело № 1973/2017 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Акт за установяване на задължения по декларация №ДСЦ16-ТД26-553-1 от 04.11.2016 г. на орган по приходите в Столична община, в частта, с която на "Райфайзен лизинг България" ЕООД за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2016 г. са установени задължения за данък върху превозните средства за 312 броя ремаркета и полуремаркета в размер на 19 293, 75 лв. и лихви 1 244, ЗЗ лв.

І. С. на страните:

1. Касационният жалбоподател – директорът на Дирекция "Общински приходи" в Направление "Финанси и стопанска дейност" в Столична община, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно приема, че ремаркетата и полуремаркетата с товароносимост до 40 тона не подлежат на данъчно облагане. Позовава се на чл. 38, т. 1 от Наредбата за определяне на размера на местните данъци на Столична община (Наредбата) и на § 6, т. 10, 17 и 18 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на "Райфайзен лизинг България" ЕООД. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от юрисконсулт А. Й.

1. Ответникът по касационната жалба – "Райфайзен лизинг България" ЕООД, счита същата за неоснователна. Сочи, че процесните ремаркета и полуремаркета са годно за облагане с данък превозно средство, но вече са обложени като част от състава на композиция с влекач по силата на чл. 41, ал. 7 от Наредбата, поради което не могат да бъдат обложени втори път на основание чл. 41, ал. 8 или 9 от Наредбата. Прави подробен анализ на релевантната нормативна уредба в исторически план и сочи, че на основание § 18 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) е извършено предеклариране на всички седлови влекачи, за да се отрази новият начин на облагане, който е в съответствие с правото на Европейския съюз.

Счита, че възприетият от органа подход за облагане на ремаркета и полуремаркета е резултат на софтуерен проблем при въведеното през 2015 г. подаване на данни от регистрите на Министерството на вътрешните работи в регистрите на общината и премахнатото предеклариране на пътни превозни средства от задължените по закона лица, което не може да бъде основание за облагане.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от юрисконсулт Г. Пандохов.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно и съответно на материалния закон.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. "Райфайзен лизинг България" ЕООД е собственик на 312 броя ремаркета и полуремаркета, за които е подало декларация по чл. 54 ЗМДТ.

1. На 04.11.2016 г. "Райфайзен лизинг България" ЕООД подава искане до директора на дирекция "Общински приходи" в Столична община за издаването на акт за установяване на задължения по декларация за установените задължения за данък върху превозните средства за притежаваните ремаркета и полуремаркета.

1. На 04.11.2016 г. орган по приходите в Столична община издава Акт за установяване на задължения по декларация №ДСЦ16-ТД26-553, с който на "Райфайзен лизинг България" ЕООД са установени задължения за данък върху превозните средства за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2016 г. в размер на 86 737, 22 лв., от които внесена сума 26 005, 19 лв., дължима сума – 35 818, 91 лв. и дължими лихви – 10 136, 83 лв.

1. На 22.11.2016 г. "Райфайзен лизинг България" ЕООД оспорва Акт за установяване на задължения по декларация №ДСЦ16-ТД26-553 пред директора на Дирекция "Общински приходи" в Столична община в частта за установените за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2016 г. задължения за данък за 312 броя ремаркета и полуремаркета в размер на 19 293, 75 лв. и лихви – 1 244, ЗЗ лв.

1. На 09.01.2017 г., с Решение №РД-28-5, директорът на Дирекция "Общински приходи" в Столична община потвърждава Акт за установяване на задължения по декларация №ДСЦ16-ТД26-553.

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед №СО15-РД-09-622 от 03.06.2015 г. на кмета на Столична община за определяне на служители от общинската администрация за орган по приходите като под точка 3 са определени старшите инспектори в Дирекция "Общински приходи";

б) трудов договор и допълнителни споразумения за общинския служител, издал Акт за установяване на задължения по декларация №ДСЦ16-ТД26-553.

1. В хода на съдебното производство съдът приема заключение на съдебно-техническа експертиза, която установява, че 312-те броя ремаркета и полуремаркета, предмет на акта, са с товароносимост под 40 тона.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон.

Съдът приема, че с оглед на легалните дефиниции на "пътно превозно средство", "ремарке" и "полуремарке" - § 6, т. 10, 17 и 18 ЗДвП, на чл. 41, ал. 7, 8 и 9 от Наредбата и с оглед на установеното от вещото лице, че товароносимостта на всички 312 броя ремаркета и полуремаркета към товарни автомобили, седлови и обикновени влекачи, предмет на акта, е под 40 тона, следва да се приеме, че същите не подлежат на облагане с данък върху превозните средства самостоятелно, тъй като са включени в допустимата максимална маса на състава на превозното средство, според която се определя данъкът. Съдът се позовава на логическото и систематично тълкуване на чл. 41, ал. 7, 8 и 9 от Наредбата и сочи, че за специализирани ремаркета и полуремаркета данъкът се определя чрез правилата на ал. 8 и 9, а стандартните такива се обхващат от правилото на ал. 7.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го отменя.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК, порока. Доводи в подкрепа на пороците съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост не сочи. Налице е бланкетно твърдение за тези два порока, поради което и с оглед на чл. 218, ал. 2 във вр. с ал. 1 АПК, съдът не следва да се произнася по тях.

Доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон са свързани с преценката на съда на чл. 38, т. 1 от Наредбата във вр. с § 6, т. 10, 17 и 18 ЗДвП.

Съгласно чл. 52, т. 1 ЗМДТ с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа на страната. Законът за местните данъци и такси не съдържа легална дефиниция на понятието "превозно средство, регистрирано за движение по пътната мрежа" на страната. Поради това и с оглед на чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове (Указ № 833), съгласно който думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове, за целите на чл. 52, т. 1 ЗМДТ следва да бъде използвана дефиницията на пътно превозно средство, дадена в § 6, т. 10 ЗДвП.

Съгласно тази дефиниция "пътно превозно средство" е съоръжение, придвижвано по пътя на колела и използвано за превозване на хора и/или товари. Законодателят е дал легални дефиниции и на понятията "ремарке" и "полуремарке" Съгласно § 6, т. 17 ЗДвП "ремарке" е пътно превозно средство, предназначено да бъде теглено от моторно превозно средство, а съгласно т. 18 "полуремарке" е пътно превозно средство, което се прикачва към моторно превозно средство така, че част от него лежи върху моторното превозно средство и значителна част от неговата маса и от масата на неговия товар се носи от моторното превозно средство. В т. 17 е посочено, че към ремаркетата се приравняват и полуремаркетата.

От анализа на легалните дефиниции е видно, че ремаркетата и полуремаркетата са пътни превозни средства, но този извод сам по себе си не значи автоматично, че те са и самостоятелен обект на данъчно облагане с данък върху превозните средства. Видно от разпоредбата на чл. 55, ал. 7 ЗМДТ, редакция към процесния период, законодателят е регламентирал облагането с данък на седлови влекач и влекач за ремарке като параметрите, въз основа на които се извършва облагането, са допустимата максимална маса на състава от превозни средства, посочена в свидетелството за регистрация на влекача, броя на осите и вида на окачването. При така определените параметри, релевантни за определянето на размера на данъка, е видно, че допустимата максимална маса на състава от превозни средства, т. е. на ремаркетата или полуремаркетата, тъй като именно те образуват състава от превозни средства, е елемент на определянето на размера на данъка при това без значение конкретният влекач има или няма фактически прикачен състав, защото релевантни са данните от свидетелството за регистрация, които определят потенциалната максимално допустима маса на състава.

Това законодателно решение, както сочи и ответникът, е следствие на извършеното - Д. вестник, бр. 100 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г., синхронизиране на националната нормативна уредба в областта на облагане с данък на превозните средства с релевантната нормативна уредба на Европейския съюз. Съгласно член 6, параграф 1 на Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62), държавите членки, независимо от структурата на данъците върху превозните средства, гарантират, че данъкът за всяка категория или подкатегория превозни средства, посочени в Приложение І, не е по-нисък от посочения в разпоредбата. В Приложение І категориите и подкатегориите на превозните средства са определени на база брой на осите и максимално допустимата обща маса в натоварено състояние, в т. ч. и за състави от превозни средства (съчленени превозни средства и автовлакове). В съответствие с това нормативно решение националният законодател отмени съществуващите до 01.01.2006 г. разпоредби на чл. 55, ал. 7, 8 и 9 ЗМДТ, съгласно които за ремарке и полуремарке се заплаща данък по 2 лв. за всеки започнат тон товароносимост, за влекач – обикновен, се заплаща данък от 50, 00 лв., а за влекач – седлови, се заплаща данък от 100, 00 лв. и въведе разпоредбата на алинея 9, съгласно която данъкът на седлови влекачи и на влекач за ремарке се определя в зависимост от допустимата максимална маса на състава от превозни средства, от броя на осите и вида на окачването на влекача, посочени в свидетелството за регистрацията му. С изменението – Д. вестник, бр. 110 от 21.12.2007 г., в сила от 01.01.2008 г., съдържанието на алинея 9 стана алинея 7 и от тогава не е променяно по отношение на елементите, на основата на които се определя данъкът.

Видно от историческия преглед на релевантната нормативна уредба е, че законодателят е отменил трите разпоредби, определящи самостоятелно основание за облагане на ремаркета, седлови влекачи и влекачи и е регламентирал облагането на трите обекта едновременно чрез новата разпоредба на алинея 7 (първоначално алинея 9).

За да гарантира изпълнението на законовата разпоредба с преходната разпоредба на § 18 – Д. вестник, бр. 100 от 13.12.2005 г., законодателят задължи собствениците на влекачи и на седлови влекачи до 15.02.2006 г. да декларират отново притежаваните от тях превозни средства, за да могат общинските органи да разполагат с релевантната за облагането им информация.

С изменението на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ – Д. вестник, бр. 105 от 19.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г., данните, въз основа на които общинската администрация определя размера на данъка върху превозните средства, се получават автоматично от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи. Но в регистъра на Министерството на вътрешните работи, с оглед на разпоредбата на чл. 140, ал. 1 и чл. 141, ал. 1 ЗДвП, са отразени и ремаркетата, тъй като те трябва да имат свидетелство за регистрация и регистрационни табели. Но от този факт не може да се обоснове извод за превръщането на ремаркетата и полуремаркетата в самостоятелен обект на данъчно облагане, отделно от седловите влекачи и влекачите.

В съответствие с така действащата нормативна уредба и Столичният общински съвет, с приетата още 2008 г. Наредба – чл. 41, ал. 7, определя размера на данъка за седлови влекачи и влекач за ремарке съобразно визираното в чл. 55, ал. 7 ЗМДТ. Следва да се посочи, че нито в акта за установяване на задължения по декларация, нито в потвърдителното решение е посочено правното основание, на което органът се позовава, за да определи дължимия данък. В касационната жалба касаторът сочи единствено, че това са пътни превозни средства и с оглед на чл. 38, т. 1 от Наредбата подлежат на облагане с данък. Но чл. 38, т. 1 от Наредбата определя само обекта на облагане, не и размера на данъка. Дори и да се приеме, че процесните ремаркета и полуремаркета са обект на облагане по смисъла на чл. 38, т. 1 от Наредбата, то в самата наредба липсва определен размер на данъка за ремаркета и полуремаркета, отделно от факта, че самият закон не оправомощава общинския съвет да приеме размер на данъка за ремаркета и полуремаркета извън тези за леките автомобили – чл. 55, ал. 2 ЗМДТ.

Горното обосновава извод за необходимостта от съвместно тълкуване на чл. 52, т. 1 и чл. 55, ал. 7 ЗМДТ, съответно на чл. 38, т. 1 и чл. 41, ал. 7 от Наредбата. Общинският съвет не може да приема данък, който не е определен от законодателя, защото с оглед на чл. 60, ал. 1 от Конституцията гражданите плащат само данъци, установени със закон. Съгласно Решение № 3 от 09.02.1996 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 2/1996 г. "данъкът може да съществува само когато е установен и размерът му е определен със закон. Този конституционен принцип се отнася до всички елементи, определящи размера на данъка – данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка и пр. Създадените не със закон данъчни уредби са противоконституционни". Идентично е и приетото в Решение № 9 от 20.06.1996 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 9/1996 г., и в Решение № 10 от 26.06.2003 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 12/2003 г.

В случая, националният законодател е определи размер на данъка за вида превозно средство седлови влекач и влекач като именно при определянето на данъка за тези обекти на облагане е предвидил да се отчита допустимата максимална маса на състава от превозни средства, т. е. на ремаркетата и полуремаркетата, които образуват този състав.

Този подход на законодателя, както обосновано приема и първоинстанционният съд, е виден и от факта, че за различните видове пътни превозни средства законодателят определя в специални разпоредби размера на данъка – чл. 57, ал. 1 - 13 ЗМДТ, съответно чл. 41, ал. 1 - 13 от Наредбата. Налице е диференциран подход на законодателя за определяне на размера на данъка с оглед на спецификата на превозните средства, поради което не може да се обоснове извод за пропуск на законодателя и съответно за прилагане на правната норма по аналогия, отделно от факта, че данък по аналогия, с оглед на чл. 60, ал. 1 от Конституцията и на цитираните по-горе решения на Конституционния съд, е недопустимо да се определя.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон е неоснователен. Съдът правилно е установил фактите по делото и правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 161, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс във вр. с чл. 4, ал. ЗМДТ съдът следва да осъди Столична община – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, да заплати на "Райфайзен лизинг България" ЕООД направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са за възнаграждение на юрисконсулт. Размерът на същото съдът определя на 1 146, 14 лв. на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд