Решение № 3539 от 20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14260/2017 г.

Решение № 3539 от 20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14260/2017 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Т. Г." ЕООД, гр. А., чрез процесуален представител, срещу Решение № 1712 от 19.10.2017 г., постановено по адм. дело № 2267 от 2016 г. по описа на Административен съд - П., с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт /РА/ № Р-16001615009669-091-001/28.06.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 609 от 02.09.2016 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. П. при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът е подменил предмета на спора, като е приел, че той се свежда до действителното извършване на спорните доставки. Сочи, че спорът се концентрира върху въпроса дали именно издателите на процесните фактури са извършили посочените услуги. Намира, че не са съобразени събраните в хода на ревизията и по прокурорската преписка писмени обяснения на законния представител на дружествата доставчици и на лицата В. П. и З. Т.. Акцентира върху показанията на свидетеля П. Г. досежно изработването на рекламни стикери. В подкрепа на тезата си, че доставките по процесните фактури са реално изпълнени, излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакувания съдебен акт и на РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. . Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция " ОДОП"- П., чрез процесуален представител, с писмена защита оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на производството пред АС - П. е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № Р-16001615009669-091-001/28.06.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 609 от 02.09.2016 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. П. при ЦУ на НАП, в частта, с която на "Т. Г." ЕООД не е признато право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 80 000 лв. и са начислени лихва за забава в размер на 43 905,33 лв. За да откажат претендираното данъчно предимство за данъчен период м. 01.2011 г. органите по приходите са приели, че е налице основанието по чл. 70, ал. 5 ЗДДС поради неустановеност на реалното извършване на доставките по 3 бр. фактури, издадени от "К. Т. - 1" ЕООД и фактура, издадена от "Б. Г. - 2007" ЕООД. Този извод е формиран след обсъждане на събраните доказателства и дадените писмени обяснения, както и на материалите по присъединената прокурорска преписка № 117730-6149/2015 г. по описа на отдел "Икономическа полиция" - П.. Въз основа на техния анализ ревизиращите са приели, че лицата З. Т. и В. П. са извършвали услуги по ремонт на автомобили, но не е установено, че те за са били в договорни отношения с "К. Т. -1" ЕООД. Относно фактурата, издадена от "БГ Груп- 2007" ЕООД, с предмет на доставката "извършване на реклама" те са отчели липсата на доказателства за закупуването на материали и изработването на каквито и да е стикери от издателя й. Анализирайки поотделно и в съвкупност горепосочените доказателства, наред с кредитираното заключение на проведената ССчЕ и събраните гласни доказателства, първоинстанционният съд е приел, че те не установяват главно и пълно реалното извършване на доставките. Съобразил е, че не е доказано както извършването на услугите от издателите на фактурите, така и предаването на резултата от тях на получателя предвид липсата на представени приемо- предвателни протоколи. При неустановеността на договорни отношения между издателите на фактурите и лицата З. Т., В. П. и П. Г., решаващият състав е приел, че не е доказано главно и пълно реалното извършване на доставките от издателите на процесните фактури. Поради това е е достигнал до извод, че е налице хипотезата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС и правото на приспадане на данъчен кредит законосъобразно е отказано на ревизирания. Настоящият състав намира, че така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. То е постановено след съвкупен анализ на събраните доказателства, в резултат на което са формирани обосновани и логически издържани фактически и правни изводи. Неоснователни са аргументите на касатора, че първоинстанционният съд е подменил спора между страните като е игнорирал обстоятелството, че той се свежда не до действителното извършване на услугите, а до осъществяването им именно от издателите на фактурите. Същите доводи са поддържани още при обжалването на РА по административен ред, като в постановеното от решаващия орган решение е формулиран изричен извод за неустановеност на реалното извършване на доставките. Действително, той не е обоснован с липсата на представени приемо-предавателни протоколи за предаване на резултата от услугите от доставчиците на получателя, но при аргументирането на своите правни изводи първоинстанционният съд не е обвързан от мотивите на административните органи, а от собствения си анализ на събраните доказателства. Той е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществен, респективно - да отчете липсата на представени приемо- предавателни протоколи за предаване на резултата от извършеното от доставчиците на получателя. Противно на застъпваната в касационната жалба теза, дори и да се приеме, че спорът се концентрира върху въпроса дали спорните услуги са извършени именно от издателите на фактурите, то отново събраните доказателства биха обусловили извод за правомерно отказване на претендираното данъчно предимство. При констатираната липса на договорни отношения на лицата В. П., З. Т. и П. Г. с издателите на фактурите, наред с обстоятелствата, че едноличен собственик на капитала на "К. Т. - 1" ЕООД и "Б. Г. - 2007" ЕООД е едно и също физическо лице, което е предоставило пълномощно за управление на първото дружество на законния представител на "Т. Г." ЕООД следва да се приеме, че са налице обективни данни, че ревизираният е знаел или е бил длъжен да знае, че спорните услуги не са извършени от издателите на процесните фактури. При наличието на този субективен елемент на познание за издаването на фиктивни фактури добросъвестността на получателя по тях е изключена, като в тази хипотеза в своите тълкувателно приложими решения СЕС изрично сочи, че на получателя следва да се откаже правото на данъчен кредит. Несподелим е доводът на касатора, че горният извод не е съобразен с показанията на представляващия дружествата, издали спорните фактури, дадени в рамките на приобщената прокурорска преписка. Наред с тях, първоинстанционният съд е съобразил и декларацията на същия, че фактурите, издадени от "Б. Г. - 2007" ЕООД не са попълнени и подписани от него, както и обясненията на В. П., че не е извършвал ремонти на автомобили, собственост на "Т. Г." ЕООД. Същевременно, съгласно показанията на свидетеля П. Г., същият е извършвал изработка на рекламни стикери за таксиметрова фирма с управител С. Ч., но не и за ревизираното дружество, представлявано от М. К.. По делото не е спорно, че " Б. Г. - 2007" ЕООД осъществява дейност по таксиметров транспорт, но не е установено, че същото е предоставило на ревизирания резултата от изпълнените от дружеството на П. Г. рекламни услуги. Като е достигнал до същия краен извод, приемайки, че поради неустановеност на реалното извършване на спорните услуги с РА законосъобразно е отказано признаване на правото на приспадане на данъчен кредит на "Т. Г." ЕООД и са начислени следващите се лихва за забава, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 3 769.05 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение