Решение № 530 от 3.12.2012 г. на ВКС по н. д. № 1580/2012 г.

Решение № 530 от 3.12.2012 г. на ВКС по н. д. № 1580/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Производство по реда на Глава тридесет и трета на НПК. Направено е ръкописно искане (назовано "жалба") от осъдения В. Р. В. от [населено място], област С. на основание чл. 423, ал. 1 от НПК за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение № 234/18.10.2010 г. по ВНОХД № 612/2010 г. на окръжен съд-Бургас поради ограничаване правото му на лично участие по наказателното дело. Иска отмяна на атакуваната присъда и възобновяване на производството, без да се посочва стадия, от който то следва да започне наново. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Изложените в искането на осъдения оплаквания се поддържат в производството по възобновяване лично и от процесуалния му представител адв. Ю. Н. от САК, която допълва оплакванията му и с доводи за незаконосъобразното и несправедливо осъждане. Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл. 425 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 21/19.05.2010 г., постановена по НОХД № 118/2009 г. на районен съд-Айтос отговорността на подсъдимия В. Р. В. от [населено място], област С. е ангажирана за извършени на 28.11.2007 г. на ЖП гара Айтос престъпления по чл. 325, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 1 и 12, пр. 1-во вр. чл. 130, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на наказание съответно от 2 години и 4 години лишаване от свобода и при които, групирани на основание чл. 23, ал. 1 от НК, му е наложено общо най-тежко наказание от 4 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим в затвора Бургас. В тежест на осъдения са присъдени направените по делото разноски и е постановено на основание чл. 53, ал. 1, б. "а" от НК отнемането в полза на държавата на кухненски нож, негова собственост, послужил за извършване на второто престъпление. Производството пред районния съд е протекло в отсъствие на подсъдимия, при условията на чл. 269, ал. 3, т. 3 (техническа грешка, очевидно т. 4, б. "а" от НПК), като присъдата е била обжалвана от служебния му защитник с бланкова жалба с уговорка за допълването й, което обаче не е сторил и с въззивното си решение Бургаският окръжен съд я е потвърдил изцяло, което решение, като необжалваемо, е влязло в законна сила на 18.10.2010 г. В искането за възобновяване на осъдения от 11.07.2012 г. се навежда оплакване за ограничаване правото му на лично участие по делото и задочното му осъждане, последица от непризоваването му на посочения от него адрес и при напускане му пределите на страната, без знание за развитието на делото, като моли за възобновяване на производството от стадия на първата инстанция. В допълнение служебният му защитник навежда и доводи за наличие на основания за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, изводими от твърде общото му оплакване за несправедливо осъждане при направеното още на досъдебното производство признание на фактите, позовавайки се и на правото му да наведе такива на основание чл. 421, ал. 3, изр. 2-ро от НПК. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл. 421, ал. 3, изр. 2-ро и чл. 423, ал. 1 от НПК (тъй като няма противни данни за узнаване на присъдата от осъдения в един по-ранен момент, включително и от издадената много след влизане на присъдата в законна сила европейска заповед за ареста му), от страна, имаща право на такова искане и има за предмет присъда, непроверена от касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: Досъдебното производство е било образувано на 28.02.2008 г. (три месеца след деянието), като при двукратното привличане на установения като негов автор В. Р. В. от [населено място], област С. като обвиняем и предявяване на обвиненията спрямо него на 23.06.2008 г. и на 31.03.2009 г. е била постановена мярка за неотклонение "подписка" по посочения от него постоянен адрес в [населено място], [община], без разследващият да е положил усилия да изясни дали това е и настоящия му адрес, при събраните данни от кметството, че го е напуснал, наложило двукратното спиране на наказателното производство, обявяването му за местно и общодържавно издирване и след откриването му на различни места в страната и задържането му - провеждане на съответните процесуални действия. Безспорно е обаче обстоятелството, че на 16.04.2009 г., две седмици след приключване на досъдебното производство, В. е напуснал пределите на страната за Република Гърция. Това е било причината след образуване на НОХД № 118/2009 г. от районен съд-Айтос той да не бъде открит за връчване на съдебните книжа и за уведомяването му, като на запитванията на съда от кметството 7 пъти е отговаряно, че той "не пребивава на територията на селото" и е невъзможно призоваването му. Вярно е, че оформянето на призовките от кметството не е коректно с оглед изискванията на чл. 180, ал. 1, 2 и 4 от НПК, от което да се извлече информация дали временно лицето не е намерено на адреса и дали е известно на близките му или негови съседи новото му местонахождение, както и възможността някое от тези лица да поеме задължение за уведомлението му, по-важното е, че той не е намерен на посочения от него адрес за призоваване, както и че е напуснал страната (според неколкратните справки от ОДП), което е наложило промяна на мярката му за неотклонение в "задържане под стража", обявяването му за общодържавно издирване и в крайна сметка, след назначаване на служебен защитник, разглеждане на делото в негово отсъствие. Няма никакви данни осъденият В. да е ангажирал защитник, чрез когото да следи за хода на делото, още по-малко да е уведомил органите на досъдебното производство за това обстоятелство, за съдебен адрес за призоваване или за промяна на местоживеенето му или за връзка по мобилен телефон. Тези затруднения са се проявили и в хода на въззивното производство, като на запитванията на съда отново "стандартно" е отговаряно той да "не пребивава на територията на селото", а от изисканите справки от ОДП-Бургас - че издирването му продължава и че няма данни да се е завърнал в България. От изложеното ВКС намира, че на осъденият В. е било известно за започналото срещу него наказателно производство, че е посочил адрес на местоживеене в [населено място], област С., но след привличането му като обвиняем и предявяване на материалите от разследването същият се е укрил, като е напуснал пределите на страната, поради което не е могло да се изпълни и процедурата по чл. 254, ал. 4 от НПК. Не е налице основание за възобновяване на наказателното дело по чл. 423, ал. 1 от НПК и искането в тази насока следва да бъде оставено без уважение. Налице са обаче основания за ревизия на осъждането на В. заради неправилно приложение на материалния закон и заради явната несправедливост на наложените му поотделно и по съвкупност наказание лишаване от свобода. Фактологията по делото не се оспорва, а тя е призната от осъдения още на досъдебното производство и причините, довели до осъществяване на деянията. Районният съд е приел, че пострадалият Г., в качеството си на "кондуктор" във влака бил "длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "а" от НК", тъй като "възложено му е със заплата да изпълнява служба в държавно учреждение", с което пък въззивният съд се е съгласил. Това е напълно невярно. Б. "Пътнически превози"-АД не е "държавно учреждение", а търговско дружество, нито пък кондукторът във влака може да се приеме и да изпълнява "ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие...", тъй като той има само контролни функции по проверка редовността на пътниците, а когато нямат редовен билет да издаде инцидентно такъв по посочената тарифа, т. е. той не е длъжностно лице и по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "б" от НК. Затова не е имало основание за квалификация на телесното увреждане на св. Г. и по чл. 131, ал. 1, т. 1 вр. чл. 130, ал. 1 от НК и това квалифициращо обстоятелство следва да отпадне, допустимо в правомощията на касационната инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 3 отНПК, тъй като е във връзка с точното прилагане на закона и е в полза на осъденото лице. ВКС намира наложените на осъдения В. наказания и за двете престъпления по чл. 131, ал. 1 вр. чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 325, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК съответно от 2 години и 4 години лишаване от свобода и по съвкупност общо наказание от 4 години лишаване от свобода за явно несправедливи. Освен незаконосъобразността при квалифицирането на първото деяние, не е отчетено самопризнанието му и причините за извършеното. Въпреки пространните си разсъждения относно психическото състояние на дееца, районният съд се е съгласил, че деянието не се отличава с някаква особена дързост или цинизъм и че то е хулиганство по основния текст на чл. 325, ал. 1 от НК. От друга страна, коментирайки какъв би бил резултат от нараняване на бедрена артерия, е отбелязал, че причиненото телесно увреждане е порезна рана с дължина 2 см и ширина 0,5 см, което дори пострадалият и спътниците му първоначално не забелязали. Или, въпреки хулиганското поведение на В., инцидентът е приключил със свалянето му от влака на гара Айтос. Отделно от това, въззивният съд е градирал изводите си относно наказването му с миналите му осъждания и виждането си за "изключителна дързост на извършените престъпления", но като отчита алкохолното му повлияване като причина за "първосигналните, необмислени реакции". ВКС намира, че съдът е отдал прекалено голяма тежест на укоримостта на извършеното, обсъждал е последното осъждане на В. през 2004 г. (но за деяние, извършено през 1992 г.), включено като квалифициращо обстоятелство за опасния рецидив при хулиганството, като отегчаващо отговорността му обстоятелство и неоснователно е потвърдил неоснователно тежкото му санкциониране. ВКС намира, че наличните обстоятелства, относими към тежестта на наказателната му отговорност, признанието на вината му, както и отдалечеността на извършеното налага смекчаване на наказанията му наполовина, а именно на 1 г. лишаване от свобода за престъплението по чл. 131, ал. 1, пр. 3-то вр. чл. 130, ал. 1 от НК и 2 години за това по чл. 325, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК, както и наказанието за съвкупността от 4 години на 2 години лишаване от свобода. По този начин ще се постигне целената в чл. 36 от НК справедливост и ще се избегне прекомерността на наказването му, съгласно чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. В този смисъл въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда следва да бъдат изменени. Поради изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение