Решение № 44 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4123/2014 г.

Решение № 44 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4123/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1280 от 18.11.2014 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв. Сл. М. - процесуален представител на Р. Г. Г. против въззивно решение № 1089/12.03.2014 г. по гр. д. № 87/2014 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 9126/6.12.2013 г. по гр. д. № 2341/2013 г. по описа на Благоевградски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Р. Г. Г. против Б. д. - З. р. - [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1-3 КТ. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос - лицата, заемащи ръководни длъжности в държавни институции, създадени със заповед на отделен министър, попадат ли в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от Закона за администрацията и могат ли техните правоотношения да се прекратяват по реда на чл. 19а, ал. 2 Закона за администрацията. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното: За да се отговори на поставения въпрос следва да се разгледа и даде тълкуване на нормата на чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, в частност т. 4 от посочената алинея. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. сочи белезите на държавните институции, чиито ръководители са органи на изпълнителната власт. Посочените от закона критерии се отнасят до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение, а именно да са създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Това означава осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Ирелевантно за приложимостта на визираната правна норма е обстоятелството дали става въпрос за орган на централно управление или за териториален орган на власт, тъй като разпоредбата не разграничава вида на органите. В подкрепа на изложеното следва да се добави заложеното в закона/чл. 19, ал. 8 ЗАдм./ правно положение на ръководителите по чл. 19, ал. 4 ЗАдм. за издаване на административни актове. С оглед изложеното директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите по чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. на изпълнителната власт. Същите са компетентни органи по околната среда по Закона за опазване на околната среда/ЗООС/ - чл. 10, ал. 1, т. 4, като правният им статут е уреден в разпоредбата на чл. 14 от посочения закон, а именно да осигуряват провеждането на държавната политика по опазване на околната среда на регионално равнище. Освен това те представляват и юридически лица към министъра на околната среда и водите на бюджетна издръжка и се представляват от съответните директори или упълномощени от тях длъжностни лица. Законът вменява ръководителите на басейновите дирекции да бъдат второстепенни разпоредители с бюджета, включително и с бюджетни кредити към министъра на околната среда и водите, да съставят предупредителни и констативни протоколи, да издават предписания, заповеди по прилагане на принудителни административни мерки и наказателни постановления. Освен изложеното следва да се добави още и следното: Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за водите/ЗВ/ за басейновото управление на водите в районите по чл. 152 ЗВ се създават басейнови дирекции към Министерството на околната среда и водите. Следователно образуването на басейновите дирекции, както и определянето на териториалната им юрисдикция, е изрично посочено в нормативен акт от най-висока степен - закон. В чл. 154 ЗВ се предвижда посочените в чл. 153 ЗВ басейнови дирекции да се създават със заповед на министъра на околната среда и водите, която се обнародва в "Държавен вестник", а дейността, организацията на работа и съставът им да се определят с правилник, също издаден от министъра на околната среда и водите. Предвидените в чл. 154 ЗВ актове на министъра на околната среда и водите имат вторичен, производен характер и целят конкретизиране на създадените по силата на специалния закон териториални органи на държавната изпълнителна власт в областта на управлението на водите. В тази връзка редакцията на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. не следва да се тълкува стеснително. Под "създадени със закон или с постановление на Министерския съвет" законодателят е имал предвид тези държавни институции да са предвидени като част от системата на органите за държавно управление за първи път в закон, какъвто е и настоящият случай, или в постановление на МС. Тези изводи се потвърждават и от изрично регламентираните в чл. 155 ЗВ самостоятелни правомощия на директорите на басейнови дирекции, сочещи на реализирането на конкретни държавно - властнически функции, непосредствено ръководство и оперативно осъществяване на задачите на държавно управление в определен отрасъл на дадена територия. Аргумент в тази насока се извежда и от систематичното място на цитираните правни норми /чл. чл. 153 и 154 ЗВ/ в закона, а именно, че същите са включени в Глава десета, Раздел II ЗВ, който е наименован "Органи за управление на водите". Видно от разпоредбите на чл. чл. 185, 186 и 188 ЗВ и от административно-наказателните разпоредби (чл. 201 ЗВ), басейновите дирекции, съответно техните ръководители, разполагат със самостоятелни контролни функции и с административнонаказателна компетентност. Съгласно чл. 51, чл. 52, ал. 1, т. 4 и чл. 155, ал. 1, т. 3 ЗВ директорите на басейнови дирекции издават разрешителните /индивидуални административни актове/, предвидени в този закон. Законът е вменил също така в тяхна изключителна компетентност издаването на определена категория административни актове. Пак по силата на закона е допусната и възможността да оправомощават длъжностни лица за изпълнението на конкретни техни правомощия. С оглед изложеното следва да се приеме, че директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗАдм. и техните правоотношения могат да се прекратяват по реда на чл. 19а, ал. 2 от същия закон. По касационните основания В касационната жалбата са изложени оплаквания за материална незаконосъобразност, като оплакванията изцяло са за неприложимост на правната норма на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм. Навежда се и оплакване, че посочената правна норма, във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 4 от посочения закон следва да се тълкува стеснително. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя - адв. М.. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски. Ответникът по касация Б. д. З. р. - Б., в депозирания отговор по смисъла на чл. 287 ГПК оспорва основателността на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Релевираните касационни доводи са неоснователни. Въззивната инстанция е приела, че процесното прекратяване на трудовото правоотношение е законосъобразно, обосновавайки изводите си с разпоредбите на чл. 19, ал. 2 от Закона за администрацията, във връзка чл. чл. 152-154 от Закона за водите. Прието е, че по отношение на ищеца е приложима разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗАдм., тъй като той е изпълнителен директор на държавна институция. С оглед отговора на поставения въпрос, който изчерпва и наведените в касационната жалба оплаквания, законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е стигнала до извод за неоснователност на предявените искове. По същите съображения неоснователни се явяват и наведените в касационната жалба оплаквания. Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - в сила при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на IV г. о.