Решение № 10769 от 10.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3326/2018 г.

Решение № 10769 от 10.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3326/2018 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на "Вятърен парк Добруджа 3 " ЕООД против решение № 2290 от 20.12.2017 г., постановено по адм. д. № 747 по описа за 2017 г. на Административен съд - Варна. Релевират се оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му. Ответникът по касацонната жалба община Балчик оспорва основателността й моли решението да се остави в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - Варна е разгледал по същество предявения от дружество "Вятърен парк Добруджа 3 " ЕООД против община Балчик иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от действия на служител на общината в размер на 415 000 лв. ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба, изразяващи се в неправилно прилагане на чл. 40, т. 20. 2, б. "С" и т. 21 б. "С", вместо относимата разпоредба на чл. 39, ал. 3 от отменената Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Балчик, при определяне на размера на таксата за исканите административни услуги – одобряване на инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж № 32/6.04.2012 г. Съдът е отхвърлил иска, като е приел, че действието, което се сочи като вредоносно такова представлява по своя характер правно действие, каквото е всяко едно правоприлагащо действие – в случая по прилагане разпоредбите на подзаконов нормативен акт, какъвто е Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цените на услугите на територията на Община Балчик. Що се касае до незаконосъобразното фактическо действие, принципно то представлява несъобразяване на административния орган или длъжностното лице с разписаното в съответната правна норма дължимо от него фактическо действие. Прието е, че нито една от цитираните в исковата молба разпоредби /чл. 40, т. 20. 2 б. "С", т. 21 б. "С" и чл. 39, ал. 3 / не регламентира и не вменява задължение за извършване на определено фактическо действие, още по-малко пък дейността по подвеждане на фактите под хипотезата на съответната разпоредба и в крайна сметка актът по вземане на решение за прилагането на една от тях, представлява фактическо действие. По своя характер, действието по определяне на дължимата такса представлява процедурен правен акт в смисъла на чл. 21, ал. 5 от АПК, представляващ част от производството по одобряване на инвестиционния проект и издаване на разрешението за строеж. Според съда не е налице и втората от необходимите за основателността на искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предпоставки – отсъства описаната в исковата молба имуществена вреда в размер на 415 000 лв. Според съда ако вредата представлявала разликата между платената от ищеца такса в размер на 420 000 лв. и дължимата според него такса от него в размер на 5000 лв. съгласно чл. 39, ал. 3 от Наредбата, то несъмнено същите сочат на квалификацията за плащане без основание – твърди се от ищеца, че отсъства правното основание на чл. 40, т. 20. 2, б. "С" и т. 21, б. "С" от Наредбата. Излязлата от патримониума на ищеца сума при плащането без основание не представлява имуществена загуба за него – последната по своя характер е окончателна и безвъзвратна, поради което подлежи на обезщетяване, докато платената без основание сума подлежи на връщане. Решението е валидно, допустимо, и правилно. Касационната инстанция намира, че решението за отхвърляне на предявеният от дружеството срещу Община Балчик иск за сумата 415 000, съставляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени от твърдени незаконосъобразни действия на служител община Балчик, изразяващи се в незаконосъоразно определяне на дължимата такса за одобряване на инвестиционния проект и издаване на разрешение за строеж, е правилно. Настоящата инстанция намира, че изводите на първоинстанционния съд, за това, че само фактически, но не и правни действия могат да доведат до отговорност на държавата за вреди в хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, са неправилни. Законът не съдържа подобно ограничение, поради което изводът не намира опора в него. Законовата компетентност на административните органи и длъжностни лица се отличава с голямо разнообразие. Органите могат да изразяват волеизявления, които имат квалификация на индивидуални административни актове, но могат да изразяват волеизявления, на които законът не придава качество на индивидуални административни актове / напр. тези по чл. 21, ал. 5 АПК/, те обаче се извършат въз основа на закона, в съответствие със закона и са вменени като част от правомощията на органа за постигане на целта на закона. Освен волеизявления, органите могат да извършват както правни действия, така и фактически действия, които законът включва в обхвата на техните правомощия. Отговорността на държавата, съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ може да бъде ангажирана, когато вредите са причинени от актове или действия, респ. бездействия, които са резултат от упражнена административна дейност. Ето защо определящо за ангажиране на отговорността е не видът на акта, респ. видът на действието /правно или фактическо/, а е обстоятелството дали то е извършено при или по повод упражняване на административна дейност. Така едно правно действие, което не е резултат от упражнена административна дейност, няма да доведе до отговорност на държавата. В обратния случай - ако то е резултат от административна дейност ще ангажира отговорност на държавата, ако е извършено в противоречие със закона и е вредоносно. В този случай дори видът на органа е без значение, ако вредоносната му дейност е административна такава. Като въвежда този разграничителен критерий, законът ясно сочи че видовото разнообразие на действията или волеизявленията, установени от закона като част от компетентността на административните органи, е ирелевантно, от значение е квалификацията им като част от административната дейност. Въпреки това уточнение, следва да се посочи, че административният съд правилно е приложил материалния закон спрямо установените по делото факти. Определянето на дължимата такса за одобряване на инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж е част от действията, които законът възлага на администрацията на общината и не може да се изключи от понятието административна дейност. Таксите като възнаграждения за извършени от общината услуги се определят въз основа на наредбата на общината за определяне и администриране на местните такси и цените на услугите на територията на съответната община. От приложената по делото наредба, действаща за съответната година - 2012 г. се установява, че таксата за одобряване на предложения от ищеца проект и издаване на разрешението за строеж е пропорционална и е поставена в зависимост от стойността на проекта. Освен това тя се заплаща предварително или едновременно с извършването на услугата. Следователно, от значение за основателността на иска е каква стойност на проекта е посочена пред общината, както и дали декларираната стойност съответства на действителната такава. Към исковата молба, а и впоследствие при разглеждане на делото ищецът не е ангажирал доказателства каква стойност на проекта е декларирал пред общината за целите на определяне на таксата и нейното предварително внасяне. Такива данни не са установени и в ангажираната от ищеца и приета по делото експертиза. При липсата на ангажирани доказателства от значение за правилното решаване на спора, правилни са изводите за недоказаност на исковата претенция. Отделно следва да се посочи и това, че липсват данни дружеството да е оспорило по административен или съдебен ред размера на таксата, определена за предварително внасяне по сметките на общината, няма данни и за това да ищецът да е обективирал по някакъв начин несъгласие с определения размер на таксата, която е внесъл. От хронологията на фактите, установени по делото става ясно, че ищецът е внесъл определената такса доброволно преди извършване на исканата услуга. От това обстоятелство следва извод, че същият не е предприел действия за ограничаване на увреждането, след като е считал, че размерът на таксата не съответства на изискванията на местната наредба, а възражение, че определената и внесена такса не съответства на нормативните изисквания се навежда за първи път в исковата молба. Правилни са изводите на първоинстнационния съд за това, че искът е неоснователен и недоказан, решението кето правилно следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд