Решение № 5682 от 12.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12236/2020 г.

Решение № 5682 от 12.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12236/2020 г., VIII о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на К. С., гр. София, подадена чрез адв. М. Д., срещу Решение № 4238 от 28.07.2020 г., постановено по адм. дело № 3649/2020 г. по описа на Административен съд – София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на физическото лице против Ревизионен акт /РА/ № Р-22220619002977-091-001/16.12.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден в обжалваната му част с Решение № 332 от 27.02.2020 г. на Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ – гр. София, при ЦУ на НАП, както и в частта на разноските, които касаторът е осъден да заплати. От изложените в касационната жалба аргументи е видно, че се поддържа неправилност на обжалваното решение като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано, както и се релевират и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че спорът е изцяло правен, а не по фактите, но също така и че съдът необосновано спрямо доказателствата по делото е възприел изцяло тезата на органите, че в случая е реализиран доход по смисъла на чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ, който не попада в приложното поле на чл. 13, т. 13 от ЗДДФЛ. Настоява да се приеме, че съдът не е коментирал въобще твърденията на оспорващия, че се касае до "договорно обезщетение", а не до неустойка, извъндоговорна отговорност или обезщетение за пропуснати ползи. Застъпва тезата, че полученото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди попада в приложното поле на чл. 13, т. 13 от ЗДДФЛ, поради което и РА е неправилен и незаконосъобразен, вкл. и като постановен при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, а съдебно решение, с което същият е потвърден – неправилно, поради което и настоява за неговата отмяна. Подборни съображения са изложени в касационната жалба, повторени и в депозираните писмени бележки. Ответникът – Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. София, при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. М., по съображения, изложени в пледоарията по съществото на спора оспорва касационната жалба и настоява за оставянето в сила на съдебния акт, с присъждане на дължимото юрисконсултско възнаграждение и за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е и основателна, по следните съображения. Предмет на производството пред АССГ е била законосъобразността на РА № Р-22220619002977-091-001/16.12.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 332 от 27.02.2020 г. на Директор на Дирекция "ОДОП" – гр. София, при ЦУ на НАП. С този РА са установени публични задължения за данък върху доходите на физическите лице по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ върху обща годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ на К. С. в размер съответно на 13 202, 62 лева главница и 1 933, 31 лева лихви за 2017 г. и 2 129, 42 лева главница и 35, 35 лева лихви за 2018 г., но също така и че данъчната основа не е определяна по особения ред на чл. 122 и сл. от ДОПК, както и че част от така вменените публични вземания съставляват декларирания и внесен данък върху годишната данъчна основа от трудови правоотношения, като допълнително вменените задължения са както следва: в размер 11 696, 39 лева, ведно с прилежащи лихви за забава в размер на 1 933, 31 лева за 2017 г. и в размер на 553, 28 лева, ведно с прилежащи лихви за забава в размер на 35, 35 лева за 2018 г. За да приеме за неоснователна тезата на ревизираното лице и да отхвърли жалбата против РА /неточно посочено в диспозитива и че се отхвърля жалбата против Решението на ответника, което не е предмет на съдебния контрол, а единствено и само абсолютна положителна процесуална предпоставка за осъществяването му – виж. чл. 156 от ДОПК/ първоинстанционният съд е приел, че предмет на обжалване е пълният размер на задълженията по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ, изложил е предприетите в хода на ревизията действия от органите по приходите, възприетите от тях констатации от фактическа страна и сторените правни изводи, източник на вменените публични задължения, след което е формиран краен извод, че ревизионният акт е издадени от материално компетентни органи по приходите, в надлежната писмена форма, без допуснати нарушения на административно производствените правила при извършване на ревизията, които да обусловят нищожност на акта. При излагане на съображенията си от фактическа и правна страна, с които е възприел и материалната законосъобразност на ревизионния акт, съдът всъщност дословно е повторил /с минимални корекции/ мотивите на Директора на Дирекция "ОДОП" – гр. София, изложени в Решение № 332/27.02.2020 г. Отделно от това е възприето, че ревизията е проведена по реда на чл. 122 от ДОПК, респ. при наличието на предпоставките по т. 2 и т. 7 от ал. 1 на същия текст от кодекса, при положение че както изрично е възприето в РД, респ. е конкретизирано и в Решението на ответника, "не е установявано задължение за данък по реда на чл. 122 от ДОПК". Отделно от това съдът е коментирал и неясно защо "спор относно първоначално декларираните от жалбоподателя налични суми в началото и края на всяка година от ревизираните периоди", при положение че такъв спор между страните няма – както това е отразено на друго място в мотивите на същия този съдебен акт. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения. Всъщност спорът между страните в процеса произтича от характера на получените по банковата сметка на С. суми в размер съответно на 116 963, 88 лева за 2017 г. и 5 532, 97 лева през 2018 г., изплатени от частен съдебен изпълнител в рамките на изпълнително дело № 20178510406127, с основание "плащане от Л. Й. и А. Й. ", като тезата на приходната администрация, повторена и от съда, е че се касае до доход по смисъла на чл. 35, т. 1 от ЗДДФЛ /доход за пропуснати ползи и неустойки от такъв характер/, докато противоположното становище е на ревизираното лице, според което се касае до обезщетение за имуществени и неимуществени вреди по смисъла на чл. 13, т. 13 от ЗДДФЛ. Основателни са изложените в касационната жалба твърдения, че съдът въобще не е обсъдил събраните по делото писмени доказателства, нито е изложил каквито и да било собствени съображения по спорните по делото факти /относно характера на получените плащания/, от които произтичат и определените с оспорения РА публични вземания спрямо физическото лице. С обжалваното решение съдът не е осъществил каквато и да е собствена преценка, респ. липсват каквито и да било сторено от него фактически установявания, а вместо това е повторил фактите, изнесени в РА, РД и Решението на ответника, а отделно от това с известни незначителни корекции, изложените съображения от правна страна повтарят дословно мотивите на ответника в неговото Решение. Или основателно е възражението на касатора, че решението не съдържа собствени мотиви, отговарящи на изискването на чл. 172а, ал. 2 АПК – съденият акт не съдържа фактите по делото, установени от съда, липсва извършена от съда преценка на доказателствата, липсват собствени правни изводи. Липсата на фактически установявания е пречка за осъществяване на касационната проверка относно прилагането на материалния закон, тъй като съгласно чл. 220 АПК касационната инстанция преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. А отделно от това обсъждането за първи път от касационната инстанция на релевантните за делото факти и излагане за първи път съответни фактически и правни изводи ще наруши и правилото за двуистанционност на съдебния контрол и ще лиши страните от една съдебна инстанция. В обобщение Съдът не е извършил проверка по реда на чл. 160 ДОПК за това дали са налице фактическите основания за издаването на РА, доказани ли са те от страна на органа, издал акта /макар и да се твърди, че спорът е изцяло правен, то той произтича от установяване на действителните уговорки между страните по предварителния договор/, подкрепят ли те посочените в него правни основания, респ. справил ли се е жалбоподателя с доказателствената тежест в процеса /виж и чл. 154 от ГПК/ за установяване на положителните факти от обективната действителност, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, в която връзка в разрез с правилото и на чл. 170, ал. 3 от АПК липсват конкретни указания към страните за разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Липсата на изложени от съда мотиви е пречка за настоящата инстанция да извърши съдебен контрол по същество на спора. Предвид съдържащата се в чл. 220 АПК забрана за фактически установявания в касационното производство, пропускът на съда налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Отделно от това касационната инстанция констатира и че е на лице противоречие между обстоятелствената част и петитума на жалбата, като от една страна се иска цялостна отмяна на РА, а от друга липсва оспорване на установените с РА размери на задълженията, произтичащи от изплатените доходи по трудови правоотношения на физическото лице, които от друга страна са и разчетени с бюджета. В тази връзка изначално жалбата до съда е била нередовна – оспорен е РА в неговата цялост, респ. е поискана пълната му отмяна, но не са изложени съображения защо лицето счита, че не дължи частта от данъка по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ, произтичаща от изплатените му доходи от трудови правоотношения. Това е налагало оставянето й без движение на основание чл. 151, ал. 2 от ДОПК, което не е сторено от състава на съда, като вместо това и без каквито и да било съображения съдът е приел, че предмет на обжалване е пълният размер на установените с РА задължения. Предвид изложеното, на основание чл. 221, ал. 1 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК Решението следва да бъде отменено, вкл. и в частта му за разноските, а делото – да се върне на Административен съд – София-град за ново разглеждане от друг съдебен състав и постановяване на решение по законосъобразността на РА съобразно задължителните указания, дадени от касационната инстанция. По въпроса за разноските, вкл. и за касационната инстанция, следва да се произнесе административният съд при новото разглеждане на делото, съобразно правилото на чл. 226, ал. 3 от АПК. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,