Решение № 13208 от 5.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4946/2024 г.

Производството е по реда на чл. 245 и сл. от АПК. Образувано е по искане на Г. В. В., понастоящем в Затвора [населено място] за отмяна на влязло в сила Определение 471/26.08.2022г., постановено по административно дело 358/2022г. по описа на Адм. съд Враца и потвърдено с Определение 182/29.01.2024г. на състав на Административен съд Русе, командирован в Административен съд Ловеч да разгледа адм.д. 458/2023г. по описа на АС Ловеч. С процесния акт АдмС Враца е оставил без разглеждане жалбата на Г. В. В. против отказ за предоставяне на информация на Министерството на правосъдието по реда на чл.76 от ЗИНЗС предоставяне на копие от Заповед на Началника на Затвора Плевен за монтиране на 12 бр. камери в к. 307 и 309 в 5-та група, пост 15 на Затвора Плевен, по заявление от 05.04.2022г. Искането за отмяна е подадено на основание чл. 239, ал. 1, т.1, т.4 и т. 5 от АПК. От фактическа страна молителят сочи като основание за отмяната обстоятелството, че не разполага с доходи, което било служебно известно на съдебните състави, тъй като от 14 години бил в затвора. Въпреки това, според жалбата му съдебните състави се произнасяли разнопосочно по въпроса за освобождаването му от държавна такса, като по този начин го лишавали от достъп до правосъдие. Ответникът Министерството на Правосъдието, чрез Главна Дирекция изпълнение на наказанията в писмен отговор, депозиран от юрисконсулт оспорва искането за отмяна на влязло в сила решение като недопустимо, а при условията на евентуалност и като неоснователно. Моли да се остави без разглеждане или без уважение искането. Претендира разноски юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева. Върховният административен съд, трето отделение, преценявайки допустимостта и основателността на искането за отмяна на влязлото в сила определение приема за установено следното: Искането за отмяна е допустимо, като подадено на основание чл. 239, ал. 1 АПК от лице, участвало в производството по адм. д. 358 по описа за 2022 г. на АС Враца и дело 458/2023г. на контролната инстанция - Административен съд Ловеч в качеството му на жалбоподател и в срока по чл. 240, ал. 5 от АПК. В молбата като правни основания се сочат т.т.1, 4 и 5 от разпоредбата на чл.239 АПК. Производството пред АС - Враца е образувано по жалба на Г. В. В. против отказ, за предоставяне на информация на Министерство на правосъдието, поискана по реда на чл. 76 от ЗИНЗС за предоставяне на копие от Заповед на Началника на Затвора Плевен за монтиране на 12 броя камери в к. 307 и к. 309 в 5-та група, пост 15 на ОЗ Плевен, по заявление от 05.04.2022 г. За да прекрати производството, Съдът е приел в мотивите на влязлото в сила определение, че искането на В. за предоставяне на горната информация не касае издаването на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което жалбата е недопустима на основание чл. 159, т. 1 от АПК и производството по делото е било прекратено на същото основание. Със същото Определение Г. В. бил осъден да заплати държавна такса в размер на 10лв, както и сумата от 150лв на ГДИН гр.София, представляваща възнаграждение на юрисконсулт. Прекратителното определение е било оспорено пред тричленен състав на Административен съд Ловеч, където командирован състав е разгледал частната жалба против определението и е приел същата за неоснователна с аргумент за вярност на направените от страна на първоинстанционния съд изводи. Заключил е, че за да бъде издаден административен акт по чл. 21 от АПК, е необходимо издаването му да е предвидено в закона , както изискват това разпоредбите на чл. 4, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Уточнил е, че в ЗИНЗС няма установени правила за реда, по който орган на затворническата администрация е длъжен да се произнесе по искането за предоставяне на информацията, която жалбоподателят, в качеството си на заявител, претендира. Счел е, че предоставянето на информацията не може да бъде приравнено на извършването на административна услуга по смисъла на § 1, т. 2, б. "г" от ДР на Закона за администрацията, като е цитирал и съдебна практика на ВАС в този смисъл - определение 5424 от 10.04.2019 г. на ВАС по адм. д. 3510/2019 г., III о. Що се отнася до частта от жалбата, касаеща отсъдените в негова тежест разноски, съдът също е намерил искането за неоснователно, като е обосновал изводите си с обстоятелството, че В. не е поискал от съда предварително освобождаване от заплащане на д.т. и не е представил пред съда доказателства за наличието на основания за освобождаването му от такава, а единствено е посочил в жалбата си, че счита, че по тези производства не се дължи държавна такса с оглед разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗИНЗС. По направените пред касационния състав твърдения за липса на необходимите средства за заплащане на д.т. съдът е събрал множество доказателства, от които е установил, че наред със запорираните автомобили на жалбоподателя е наличен и такъв на името на съпругата му, който не е обременен с тежести, установил е редица притежавани имоти, част от които обременени с вещни тежести, но друга част не. Установил е извършена продажба на недвижим имот през 2017г., както и в по-ранни години, както и вписан договор за наем на стойност 1200,00 лева. и с оглед предоставените справки за имотното състояние на жалбоподателя е преценил, че той в условията на СИО притежават множество недвижими имоти и автомобил, поради което е в състояние да заплати присъдените в негова тежест разноски. Разгледано по същество искането за отмяна по чл. 239 от АПК е неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено. Доводите на съдебния състав са следните: С окончателното определение, предмет на разглеждане е оставено в сила такова на първоинстанционния съд, с което е оставена без разглеждане жалба на Г. В. против документ, за който съдебните състави на двете инстанции са приели, че няма характера на административен акт или на предмет на административна услуга по смисъла на чл.21 АПК, респ. § 1, т. 2, б. "г" от ДР на Закона за администрацията, поради което не подлежи на оспорване чл.159, ал.1 АПК, като същият е осъден от първоинстанционния съд да заплати държавна такса в размер на 10,00 лева и юрисконсултско възнаграждение на ответната страна в размер на 150,00 лева. Твърди се, че осъждането да заплати държавна такса са възпрепятствали разглеждане на делото по същество. Според разпоредбата на чл.239, т.1 АПК Актът подлежи на отмяна, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. В искането не се развиват никакви конкретни оплаквания, относими към приложението на посочената разпоредба. Напротив, жалбоподателят се позовава изцяло на обстоятелствата, при които е постановено оспореното определение, а не на различни от тях такива Съгласно чл. 239, т. 4 от АПК по реда на извънинстанционния съдебен контрол подлежи на отмяна влязъл в сила съдебен акт, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Предпоставката, уредена в закона е за наличие на съвпадение в обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо между двата съдебни акта. В случая се иска отмяна на определение, с което е оставено в сила определение по чл. 159, т.1 от АПК. Молителят не е посочила конкретно друго определение, което да е постановено между същите страни, със същия предмет и да е с друг правен резултат. Поради това искането следва да се остави без уважение. Съгласно чл. 239, т. 5 от АПК подлежи на отмяна влязъл в сила съдебен акт, когато страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва по делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. В искането се развиват оплаквания, че отказът на съда да освободи жалбоподателя от държавна такса е възпрепятствал разглеждането на спора по същество. Твърденията на В. са неверни и необосновано сочат подобен проблем. Видно от делото е това, че съдът е прекратил производството заради липса на годен за оспорване предмет, като таксата е присъдена в тежест на жалбоподателя с крайния съдебен акт. Т.е. заплащането на държавна такса не е се е явявало предпоставка за разглеждането на делото, а е следствие от това, че жалбата му е била подложена на преценка. Нещо повече, частната жалба на В. срещу прекратителното определение е била разгледана по същество от касационния състав без да му бъде събрана държавна такса, макар че в това производство той нито е искал освобождаване, нито такова е било постановено, а то не попада и сред хипотезите по част седма на ЗИНЗС, където изтърпяващите наказание лишаване от свобода са освободени по силата на разпоредбата на чл.285, ал.3 ЗИНЗС от предварителното им внасяне. Т.е. става ясно, че присъждането на държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в полза на ответната страна не се е явило преграждащо разглеждането на жалбата му основание, като относно дължимостта им тричленният състав е изложил подробни и обосновани аргументи, поради което изводите за дължимост на присъдените разходи не са необосновани. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че имущественото състояние на дадена страна не е констатнтна, а променлива величина, която подлежи на установяване по всяко конкретно дело във всеки конкретен момент и на база на съдържащите се по делото доказателства, като всичко това обяснява възможността по различни дела да бъдат направени различни правни изводи относно имущественото състояние на едно и също лице.Предвид изложеното искането за отмяна и на това основание следва да бъде оставено без уважение.При този изход на спора присъдено в полза на ГДИН следва да бъде поисканото юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100,00 лева. Предвид изложеното и на основание чл. 244, ал. 1 от АПК, състав от трето отделение на ВАС