Решение № 1767 от 8.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8093/2017 г.

Решение № 1767 от 8.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8093/2017 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за митниците (ЗМ). Образувано е по касационна жалба на "Б. М. Ф." ЕАД със седалище гр. М., представлявано от изпълнителния директор - И. А. С., срещу решение № 823 от 09.05.2017 г., постановено по адм. № 475/2017 г. на Административен съд - гр. В., 26 състав, с което е отхвърлена жалбата на касатора против решение № 6 от 13.01.2017 г. на Началника на Митница - В. и дружеството е осъдено да заплати на Митница - В. разноски в размер на 600 лв. В жалба се твърди незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, като постановено в противоречие с материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че макар и да е отменен чл. 219а от ЗМ, в конкретния случай по отношение на него се дължи заплащане на лихва за възстановеното антидъмпингово мито, тъй като се касае за случай на недължимо платено. Посочва на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД недължимо платеното подлежи на връщане. Позовава се и на приложимост на разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от ДОПК. Искане оспореното съдебно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя решението на Началника на Митница - В.. Претендира разноски за първоинстанционното и настоящото производство. О. Н. на Митница - В. с представено по делото писмено становище твърди неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на оспореното съдебно решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на оспореното съдебно решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна - адресат на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Поради това настоящият състав намира, че касационната жалба е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С оспореното пред Административен съд - гр. В. решение № 6 от 13.01.2017 г. на Началника на Митница - В. на основание чл. 116, § 6, пред. 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013 г., във връзка с чл. 59 от АПК е оставено без уважение като неоснователно искане вх. № 32 - 359105 от 22.12.2016 г. на "Б. М. Ф." ЕАД за възстановяване на лихва за забава в общ размер на 399 696,24 лв. (триста деветдесет и девет хиляди шестстотин и деветдесет и шест лева и двадесет и четири стотинки) по 20 броя митнически декларации MNR, както следва: 13BG002002H0072290 от 20.08.2013 г.; 14BG002002H0011558 от 11.02.2014 г. 14BG002002H0052171 от 13.06.2014 г.; 14BG002002H0033543 от 24.04.2014 г. 14BG002002H0052171 от 13.06.2014 г.; 14BG002002H0079962 от 25.08.2014 г. 14BG002002H0109692 от 05.11.2014 г.; 15BG002002H0003693 от 12.01.2015 г. 15BG002002H0003594 от 12.01.2015 г.; 15BG002002H0013524 от 02.02.2015 г. 15BG002002H0022650 от 25.02.2015 г.; 15BG002002H0024914 от 04.03.2015 г. 15BG002002H0048272 от 11.05.2015 г.; 15BG002002H0078770 от 27.07.2015 г. 15BG002002H0093482 от 04.09.2015 г.; 15BG002002H0121831 от 17.11.2015 г. 16BG002002H0002532 от 08.01.2016 г.; 16BG002002H0028486 от 15.03.2016 г. 16BG002002H0093260 от 16.08.2016 г.; 16BG002002H0107951 от 16.09.2016 г. Решение № 6 от 13.01.2017 г. е било оспорено пред по - горестоящия административния орган - Директора на Агенция "Митници", който с решение № Р - 136/32-30755 от 03.02.2017 г. е отхвърлил жалбата на "Б. М. Ф." ЕАД срещу оспореното по съдебен ред решение на Началника на Митница - В. № 6 от 13.01.2017 г. за изплащане на лихви върху платеното антидъмпингово мито. За да постанови оспореното съдебно решение Административен съд гр. В. е приел, че относно отпадналото основание за заплащане на митни сборове от страна на "Б. М. Ф." ЕАД няма спор между страните по делото, поради това е приел, че приложимите разпоредби към спора са тези на чл. 214 - 219а от ЗМ, като съобразно чл. 219а, изр. второ "когато митните сборове са били определени въз основа на незаконосъобразен митнически акт, недължимо платените суми се връщат със законната лихва". Приел е обаче, че съобразно чл. 214, второ тире от регламент (ЕИО) № 2913/1992 на Съвета на Европа, при възстановяване на митни сборове лихва се заплаща в случай, че "национална разпоредба предвижда това". Приел е, че тъй като от 29.07.2016 г. чл. 219а от ЗМ, който е националната правна уредба, е отменен, то от този момент националната уредба не предвижда изплащане на лихва в хипотезата на заплатени митнически сборове в изпълнение на акт на митнически орган, признат за незаконосъобразен. Поради това е приел, че оспореното решение № 6 от 13.01.2017 г. на Началника на Митница - В. е законосъобразен и е отхвърлил жалбата срещу него. Оспореното решението е законосъобразно по следващите съображения. Процедурата по възстановяване на митни сборове е регламентирана в глава 28 от Закона за митниците - чл. 214 - чл. 219а, включително от същия. Разпоредбата на чл. 219а от ЗМ урежда въпроса за дължимост на лихвите върху недължими митни сборове, поради което във всички случая, в това число и при незаконосъобразно определени с митнически акт задължения, редът за възстановяване по чл. 214 от ЗМ. Нормите на чл. 214 - 219а от ЗМ са отменени с ДВ бр. 58 от 26.07.2016 г. в сила от 29.07.2016 г. Безспорно от събраните доказателства се установява, че искането за възстановяване на лихви за забава е подадено след отмяната на тези законови текстове - на 22.12.2016 г., както и оспореното пред АС - гр. В. решение № 6 също е издадено след тази дата - на 13.01.2017 г. Касаторът се позовава на общата разпоредба на относно дължимостта на лихва върху възстановеното мито, а именно на чл. 241, второ тире от Регламент (ЕИО) 2913/1992 г. на Съвета от 12 октомври 1992 г., относно създаване на Митническия кодекс на Общността. С цитираната разпоредба се установява, че при възстановяване на митни сборове лихва се изплаща в случай, че "националните разпоредби предвиждат това", като тези лихви се изчисляват по начин, равен на този, който би бил начислен за тази цел на националния паричен или финансов пазар. В този смисъл е и нормата на отменения чл. 219а, предл. второ от ЗМ. Тук следва да се посочи обаче, че и регламент № 2913/1992 г. на Съвета е отменен с чл. 286 § 2 от регламент № (ЕС) № 952/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 9.10.2013 г., считано от датата посочена в чл. 288 § 2 от този регламент, а именно от 01.05.2016 г. Т. е. към момента на подаване на заявлението за възстановяване на лихви, както и към момента на постановяване на решението на Началника на Митница - В. и регламент № 2913/1992 г. и чл. 241 от този регламент са отменени. Т. е. както по националната уредба, така и по посочения регламент от 1992 г. не е налице основание за възстановяване на лихви за забава, тъй като не предвиждат изплащане на лихва в хипотезата на заплатени митни сборове в изпълнение на акт на митнически орган, признат за незаконосъобразен, т. е. не е налице правна уредба, която да регламентира недължимо платените суми да се връщат със законната лихва. Към момента на подаване на заявлението действащата правна уредба на тази хипотеза е в чл. 116 § 6 от Регламент № 952/2013 г. от 09.10.2013 г. Според тази разпоредба обаче "Възстановяването не е основание за изплащане на лихви от съответните митнически органи. Въпреки това, лихва се изплаща, когато решение за възстановяване не е изпълнено в срок от три месеца от датата, на която това решение е било взето, освен ако неизпълнението в определения срок е било извън контрола на митническите органи". Видно от цитираното съобразно новата общностна уредба възстановяването на митнически сборове не е основание за изплащане на лихви от митническите органи. В разпоредбата е предвидена една хипотеза, при която лихви се дължат, а именно когато решението за възстановяване на митните сборове не е изпълнено в тримесечен срок от датата, на която е взето. В конкретния случай обаче и тази хипотеза не е налице. Най - накрая неоснователно е възражението за незаконосъобразност на оспореното решение, тъй като лихва за забава се дължи от момента на заплащане на недължимо платените суми, а не от подаването на искането за възстановяването им. Това би било така в общия случай, но не и в конкретния случай. Законосъобразността на акта се преценява съобразно правната уредба (материалния закон) действала към постановяването му съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК. В тази връзка възстановяването на лихвите в размер изчислен от момента на заплащане на сумите за митни сборове, би било възможно ако е налице правопораждащ факт, както е било до отмяната на чл. 219а от ЗМ. В конкретния случай такъв правопораждащ факт не е налице, тъй като с отмяната на чл. 219а от ЗМ и съответно на регламент № 2913/1992 г. от 2016 г. такова право не е налице. Поради това е законосъобразен извода за липса на основание за заплащане на лихви. На следващо място законосъобразно АС - гр. В. е приел, че позоваването на разпоредбата на чл. 129 от ДОПК е неоснователно, поради това, че ДОПК е с предмет обхват задължения за данъци, осигурителни вноски и събиране на публични вземания, възложени на органите по приходите и публичните изпълнители (по аргумент на чл. 1 от ДОПК). Разглежданите митнически сборове не попадат в кръга на изброените. Същото се отнася и за направеното възражение за приложимост на чл. 55 от ЗЗД, а именно връщане на недължимо платено. Този институт касае гражданско правните отношение, предявява се и отговорността по него се реализира по друг ред, а не в административното или в съдебното административно производство. По отношение на конкретния случай е налице специален ред, регламентиран в посочените по - горе нормативни актове. Във връзка с гореизложеното настоящият състав намира, че оспореното съдебно решение на Административен съд - гр. В. е законосъобразно, постановено при правилното приложение на материалния закон и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора искането на касатора за присъждане на разноски е неоснователно. Искането на ответника по касация за присъждане на разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да се уважи в размер на 100 (сто лева) лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 144 от АПК. Воден от горното на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение