Решение № 3594 от 18.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10481/2020 г.

Решение № 3594 от 18.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10481/2020 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуалните му представители срещу Решение № 196 от 12.08.2020 г., постановено по адм. д. № 11/2020 г. на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлен искът на дружеството против Национална агенция по приходите /НАП/ за заплащане на претърпени имуществени вреди в общ размер на 440 471, 78 лв. от шест броя отменени ревизионни актове, както следва: 39 661, 07 лв. от РА №Р-04000415002881-091-001/15.10.2015 г. на ТД на НАП – Велико Търново, отменен с Решение № 533/30.12.2015 г. на директора на Дирекция "ОДОП" – Велико Търново; 19 413, 05 лв. от РА №Р-04000416000035-091-001/11.01.2017 г. на ТД на НАП – Велико Търново, отменен с Решение № 411/08.11.2017 г. по адм. дело № 237/2017 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, потвърдено с Решение № 7418/05.06.2018 г. по адм. дело № 14767/2017 г. на Върховния административен съд; 135 236, 84 лв. от РА №Р-04000415005975-091-001/09.02.2016 г. на ТД на НАП – Велико Търново, отменен с Решение № 137/16.05.2017 г. по адм. дело № 332/2016 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, потвърдено с Решение № 2081/15.02.2018 г. по адм. дело № 6959/2017 г. на Върховния административен съд; 156 294, 58 лв. от РА №Р-04000415010644-091-001/20.07.2016 г. на ТД на НАП – Велико Търново, отменен с Решение № 96/05.04.2017 г. по адм. дело № 705/2016 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, потвърдено с Решение № 3191/13.03.2018 г. по адм. дело № 5532/2017 г. на Върховния административен съд; 10 340, 76 лв. от РА №Р-04000416001164-091-001/05.10.2016 г. на ТД на НАП – Велико Търново, отменен с Решение № 163/26.05.2017 г. по адм. дело № 813/2016 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, потвърдено с Решение № 158/05.01.2018 г. по адм. дело № 7594/2017 г. на Върховния административен съд; 79 525, 48 лв. от РА №Р-04000416004173-091-001/12.01.2017 г. на ТД на НАП – Велико Търново, отменен с Решение № 242/04.07.2017 г. по адм. дело № 227/2017 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, потвърдено с Решение № 3601/21.03.2018 г. по адм. дело № 8475/2017 г. на Върховния административен съд и съответната законна лихва по всеки от исковете.

Касаторът, чрез процесуалните си представители, твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи срещу изводите на съда за липса на настъпили имуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразните актове. Поддържа, че стойността на главницата и лихвите по сключения от дружеството договор за заем, както и стойността на бракуваните лекарства и разходите за бракуването им, всички формиращи исковата сума, представляват имуществени вреди, претърпени в пряка причинна връзка с отменените ревизионни актове. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Иска отмяна на решението и решаване на спора по същество. Претендират се разноски.

Ответната страна - Националната агенция за приходите, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Административен съд Велико Търново е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от [фирма] против Национална агенция за приходите, с твърдения, че е понесъл имуществени вреди от посочените в исковата молба ревизионни актове, отменени с влезли в сила съдебни решения. Ищецът е поддържал, че в резултат на невъзстановен ДДС по подадени от него справки-декларации, дружеството е останало без средства за осъществяване на търговска дейност, което наложило да вземе заем от [фирма] в размер на 152000 лв срещу лихва. Именно стойността на главницата и лихвите по този заем, последните в размер на 30547, 28 лв се претендират като обезщетение. Освен това в резултат на незаконосъобразните актове дружеството бракувало стока на стойност 22618, 19 лв, за което направило и разходи за унищожаване в размер на 420 лв, които също се претендират.

Фактическата обстановка е безспорна. Дружеството е с основна икономическа дейност – търговия с лекарства. След подаването на справка-декларация за м. март 2015 г. /месец след започване дейността на дружеството/ и във връзка с резултата – ДДС за възстановяване, от ТД на НАП – Велико Търново са предприети ревизии, които обхващат данъчните периоди от февруари до декември 2015 г. и от януари до май 2016 г. включително. Шестте броя ревизионни актове, послужили като основание на исковете, са изцяло отменени с влезли в сила административни или съдебни решения. Не е спорно, че във връзка с установените с тях суми за ДДС за довнасяне са били наложени предварителни обезпечителни мерки с влезли в сила постановления за налагане на предварителни обезпечителни мерки – запори за периода 27.06.2016 г. - 07.10.2016 г.

След влизане в сила на отменителните съдебни решения, по реда на чл. 129, ал. 5 от ДОПК, [фирма] са възстановени сумите по ревизионните актове със законната лихва за просрочие по сметка на дружеството, въз основа на актове за прихващане и / или възстановяване № П-04000418043595-004-001/22.03.2018 г., №П-04000418069487-004-001/27.04.2018 г., №П-04000418020937-004-001/12.02.2018 г., за което е налице признание в самата искова молба. Видно от представените счетоводни документи – главна книга за периода 01.01.2018 г. -31.12.2018 г. в посочения период по сметка на дружеството е постъпила сумата 292560, 09 лв – вземания по съдебни спорове, колкото е общият размер на главниците по отменените ревизионни актове и лихва в размер на 67912, 90 лв.

Съгласно експертизата и приложените договор за целево финансиране и анекс, уведомления, протоколи и счетоводни и банкови извлечения, през период 2015 г. – 2018 г. дружеството е било финансирано от съдружника [фирма]. Експертизата е установила редовно връщане на заема и плащане на лихвата. За целия период заетите средства възлизат общо на 2 349 130 лева, а начислените и платени лихви са 30 555, 46 лева.

Търговската дейност на [фирма] е преустановена в периода 2017 г. – 2018 г., когато са бракувани и лекарства поради изтекъл срок на годност. Според Протокол за бракуване на материални запаси № 1/31.12.2017 г. дружеството е бракувало 9 броя лекарства на обща стойност 15 734, 09 лева, а съгласно Протокол № 2/31.03.2018 г. бракуваните лекарства са 48 броя на обща стойност 6 884, 10 лева. Предвид спецификата на стоката всички 57 броя лекарствени препарата са унищожени на 04.10.2018 г. чрез инсинерация в лицензирана инсталация от [фирма].

При тези фактически обстоятелства, съдът е приел от правна страна, че не са налице основания за присъждане на обезщетение по чл. 1 ЗОДОВ. На първо място, съдът е посочил, че главницата по сключения от дружеството договор за заем не представлява загуба, а приход. Второ, съдът е счел, че не е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконосъобразните ревизионни актове и твърдяните вреди, тъй като правото на приспадане на данъчен кредит може да бъде поставено под въпрос, а ревизионното производство е предвидено в закона; освен това запорите са наложени не с описаните в исковата молба ревизионни актове, а с постановление за налагане на предварителни обезпечителни което е влязъл в сила самостоятелен властнически акт, подлежащ на самостоятелен съдебен контрол. Трето, съдът е изложил и съображения, че с влезли в сила административни актове за прихващане и/или възстановяване сумите по незаконосъобразно отказаното право на приспадане на данъчен кредит са възстановени със законната лихва, което изключва настъпването на вредата. Четвърто, привличането на допълнителен капитал е станало по решение на дружеството, а суми от [фирма] са привеждани на [фирма] и преди ревизиите, поради което не може да се приеме, че финансирането на дружеството от съдружник е в причинно-следствена връзка с отменените актове. В тази връзка експертизата, в частта, в която е направен извод, че вредите са причинени от ревизията, не е кредитирана. По тези съображения исковете са отхвърлени.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

С касационната жалба е формулирано искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, със следните въпроси:

"1. При положение, че ревизионните актове са отменени като незаконосъобразни по съдебен/административен ред и се установява наличие на нарушение на чл. 167 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО, както и на практиката на СЕС, Държавите-членки длъжни ли са да предвидят в законодателството си ефективни правни норми, които да обезпечат репарирането на вредите при нарушение на правото на Съюза, а реда по ЗОДОВ достатъчно ефективно ли отговаря на тези изисквания и представлява ли този режим адекватен способ за защита на правата на лицата, претърпели вреди?

2. Обжалване на предварителни обезпечителни мерки и невъзстановения в срок ДДС изключва ли правото на частноправните субекти да търсят защита на правата си и репариране на щети по реда на ЗОДОВ?

3. Възприемайки посоченото в точка 1 при отрицателен отговор не поставя ли в неравностойно положение частноправните субекти с подобни претенции спрямо останалите активно легитимирани лица да търсят обезщетение по реда на ЗОДОВ?

4. При положение, че няма национална права уредба, която да изключва приложението на ЗОДОВ по отменени ревизионни актове не поставя ли под съмнение правото на справедлив съдебен процес и ефективен механизъм за защита на правата, практиката на българските съдилища да изключват от приложното поле на ЗОДОВ случаите на отменени ревизионни актове и тази практика не означава ли отказ от правосъдие?"

При така формулираните въпроси и предвид предмета на основния спор, настоящият състав на Върховния административен съд намира искането за отправяне на преюдициално запитване за неоснователно.

Нормата на чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ЕС/, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на правото на Съюза при постановяване на решението по конкретен правен спор. Основните предпоставки за възникване на задължение за отправяне на преюдициално запитване са следните: запитващата юрисдикция да е последна инстанция по материалното право, повдигнатите въпроси да се отнасят до тълкуване на правото на ЕС, въпросът да е относим към основния спор и да касае реален, а не хипотетичен правен проблем по него, въпросът да не е идентичен с предишно запитване по подобно дело, отговорът да не произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС, да е налице съмнение или неяснота относно значението и смисъла на разпоредбата или акта, чието тълкуване се иска. В случая не са налице четири от предпоставките за отправяне на запитването.

Поставените в касационната жалба въпроси не се отнасят до тълкуване на правото на ЕС, касаят хипотетични, общи или неотносими към спора проблеми, във връзка с които освен това има константна практика както на Върховния административен съд, така и на Съда на Европейския съюз. Налице е достатъчно като брой и последователност съдебна практика на СЕС по въпросите, касаещи отговорността на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз.

Преди всичко, следва изрично да се посочи, че обстоятелствената част на исковата молба обуславя правна квалификация на иска по чл. 1 ЗОДОВ. Никъде в исковата молба няма позоваване на нарушаване на правото на Европейския съюз като основание на иска. Такива твърдения се навеждат едва в касационната жалба. Искът е предявен като такъв за обезщетение на вреди, произтекли от отменени индивидуални административни актове, а не за вреди от нарушаване правото на Европейския съюз, в който случай дори предварителната отмяна на съответния административен акт не е необходима. Освен това производството по установяване на данъчни задължения е приключило с влезли в сила решения на съда, с които именно въз основа на констатирани нарушения на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност и съответно транспониращите я норми на ЗДДС и константната практика на Съда на Европейския съюз са отменени незаконосъобразните административни актове, като по силата на българския процесуален закон правните последици на тези актове се заличават, считано от момента на издаването им. По тези въпроси няма спор в процеса.

Независимо от това, към момента на предявяване на исковата молба, в националния закон е предвиден както реда за защита по повод вреди от незаконосъобразна административна дейност по националното право, така и от нарушение на правото на ЕС. Също в конкретния случай, изследването на елементите на отговорността на държавата не би довело до различен извод за наличието и, независимо кой ред за защита е избрал ищецът.

Причината за това е, че в случая наличието на отменени незаконосъобразни административни актове е извън всякакво съмнение, т. е. установено е нарушението, пораждащо отговорност на държавата и спорът се свежда до възникването на вредите и причинната им връзка с незаконосъобразно поведение на администрацията, тоест под въпрос остават две предпоставки, които биха били изследвани, независимо дали е предявен иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ или иск за вреди от нарушаване на правото на ЕС.

Извън тези общи бележки, съществено във връзка с искането за отправянето на преюдициално запитване е обстоятелството, че формулираните от касатора въпроси не се отнасят до тълкуването на конкретна норма на правото на ЕС. Твърде общият характер на въпросите изключва тяхната допустимост, тъй като те не отговарят на посочените по-горе изисквания да касаят тълкуване на правото на ЕС и съответно да е налице съмнение или неяснота относно значението и смисъла на конкретна разпоредбата или конкретен акт, чието тълкуване се иска.

За яснота Следва да се има предвид, че съгласно чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите членки, при пълно взаимно зачитане, си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. поради което Държавите-членки взимат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Цитираната разпоредба на ДЕС не предвижда иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС, но материално-правните му предпоставки са изведени ясно в практиката на Съда на ЕС, който приема, че принципът на извъндоговорната отговорност на държавите-членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюза. Правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава-членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза произтича от чл. 4, § 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество.

Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила и компетентния национален съд за разглеждане на спорове по повод посочената по-горе отговорност, а предоставя това правомощие на държавите-членки в съответствие с принципа на процесуална автономия, ограничени от принципите на равностойност и ефективност. Освен това, правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита са изрично закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, приложим по отношение на споровете, свързани с правния порядък на Съюза. Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност, налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност, изискващ националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право.

Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите. Изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, принципно не трябва да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността, при сравними обстоятелства. Защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата. В този смисъл са Решение № 9586 от 14.07.2020 г. по адм. д. № 14455/2016 г., Решение № 10094 от 22.07.2020 г. по адм. д. № 4390/2017 г., Решение № 10095 от 22.07.2020 г. по адм. д. № 5693/2017 г., всички на ІІІ отд. на ВАС.

В т. 123-123 от решение от 4 октомври 2018 г. по дело С-571/16 по делото Кантарев Съдът на Европейския съюз припомня константната си практика, че, освен ако не е налице право на обезщетение, което, стига необходимите за това условия да са изпълнени, произтича пряко от правото на Съюза, държавата е длъжна да поправи последиците от увреждането при спазване на националната правна уредба в областта на отговорността, като се има предвид, че установените от националните законодателства условия във връзка с поправянето на вредите не трябва да бъдат по-неблагоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове (принцип на равностойност), нито да бъдат уредени по начин, който прави получаването на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно (принцип на ефективност) (решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales, C 118/08, т. 31 и цитираната съдебна практика).

Принципът на равностойност изисква всички правила относно исковете или жалбите да се прилагат еднакво за исковете или жалбите, основани на нарушение на правото на Съюза, и за сходни искове или жалби, основани на нарушение на вътрешното право (решение от 15 март 2017 г., Aquino, C 3/16, EU: C: 2017: 209, т. 50 и цитираната съдебна практика). В съответствие с принципа на ефективност националните процесуални норми не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (решение от 15 март 2017 г., Aquino, C 3/16, т. 52 и цитираната съдебна практика).

Предвид изложеното, налице е недвусмислена съдебна практика относно основните принципи, касаещи деликтната отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС. В резултат на съдебната практика е последвало и законодателно изменение в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, като е въведен нов ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз в чл. 2 в (Нов - ДВ, бр. 94 от 2019 г.)., при който съдът следва изцяло установените в практиката на СЕС критерии при изследване наличието на предпоставките на деликтната отговорност.

Следва обаче изрично да се отбележи, че, както вече се посочи по-горе, в случая спорът не касае самото незаконосъобразно поведение на администрацията, независимо дали то ще се квалифицира като незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред, по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ или като съществено нарушение на правото на ЕС. Първоинстанционният съд е разгледал спора именно по реда на ЗОДОВ и е приел за установена първата предпоставка за отговорността на държавата, а именно незаконосъобразна административна дейност. Спорът между страните касае останалите две предпоставки на деликтната отговорност – наличието на вреди и причинната връзка между тях и поведението на делинквента. Ето защо първият и четвъртият въпрос са неотносими към конкретния предмет на спора, още повече, че приложението на ЗОДОВ конкретно по настоящото дело категорично не е изключено от съда, напротив, именно чл. 1 ЗОДОВ е приложен при разрешаване на спора. Не става ясно и коя е твърдяната от касатора съдебна практика на българските съдилища, според която те изключват от приложното поле на ЗОДОВ случаите на отменени ревизионни актове. В случая касаторът не сочи такава практика, а дори и да сочеше, след като настоящият казус е подведен от съда именно под хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ, четвъртият въпрос няма връзка с главния предмет на спора, касае хипотетични случаи и следователно е недопустим.

Освен това, както сам касаторът сочи, няма национална права уредба, която да изключва приложението на ЗОДОВ по отменени ревизионни актове и по този въпрос в националната практика няма колебания. Що се касае до втори и трети въпрос, те касаят един от аргументите на първоинстанционния съд, послужили за обосноваване отхвърлянето на иска, а именно дали за основателността на иска с правно основание чл. 1 ЗОДОВ, когато отговорността на държавата се претендира поради незаконосъобразни ревизионни актове, е необходима предварителната отмяна и на наложените в хода на производството обезпечителни мерки. Настоящата инстанция счита, че фактите, свързани с налагането и евентуалната отмяна на обезпечителни мерки в данъчното производство е неотносим към спора, тъй като в случая претендираните вреди нямат нищо общо с наложени обезпечителни мерки. Те не произтичат от запорирано или възбранено имущество, нито са свързани с друг вид давани обезпечения за установените данъчни задължения. Дружеството не твърди в исковата молба, че не е могло да ползва запорирани парични средства, а поддържа, че не е могло да се ползва от реалното възстановяване на дължими от данъчната администрация парични суми. Въпросите в случая не биха били и от съществено значение за изхода от спора, тъй като, както вече се посочи, този спор е фокусиран основно върху останалите предпоставки за отговорността на държавата – вреда и причинна връзка. След като втори и трети въпроси в конкретния случай са неотносими към спора, отправяне на преюдициално запитване във връзка с тях би било недопустимо.

По изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз е неоснователно.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице отменителните основания, посочени в касационната жалба.

Първоинстанционният съд е обсъдил въведените от ищеца обстоятелства, на които се основава предявеният иск и е изложил мотиви относно фактическите си установявания. При надлежно установената по делото фактическа обстановка съдът е достигнал до правилен краен извод за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава претенцията за обезщетение по приложимия закон. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава необоснованост, съответно неправилност на обжалваното решение.

Основателността на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предполага установяването на кумулативното наличие на визираните в закона предпоставки - незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнението на административна дейност; вреда от такъв административен акт, респ. действие или бездействие; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липса на някой от елементите на фактическия състав не може да се реализира отговорността на държавата или общината по посочения ред. Наличието на тези предпоставки следва да бъде доказано от ищеца с оглед разпределението на доказателствената тежест.

Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Данъчноосигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, задължените лица имат право на обезщетение за вредите, причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им, като отговорността се реализира по реда, предвиден в ЗОДОВ. За да възникне законовата отговорност следва да е налице освен незаконосъобразен акт, действия или бездействие, и реално причинена вреда, произтичаща от тях, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилата вреда.

Безспорна е първата предпоставка на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ – отменени ревизионни актове. Страните спорят по вторите два елемента – настъпили вреди в пряка причинно-следствена връзка с отменените актове. Следва да се отбележи, че преценката за наличието на тези два елемента почива на трайно установени принципи в теорията на деликтната отговорност и на константна практика на националните съдилища, като правото на ЕС не въвежда в тази връзка специфични изисквания.

Касационната инстанция споделя крайните изводи за липса на реално настъпили вреди за касатора. Вредата съставлява накърняване на защитимо от закона благо. Отговорността в такъв случай се простира до преките и непосредствени негативни последици, настъпили в патримониума на увреденото лице. Претърпяната загуба е вид имуществена вреда, изразяваща се в намаляване на имотното състояние на кредитора след и в резултат на реализиране на противоправното поведение - акт, действие или бездействие. Разликата между имуществото след противоправното поведение и икономическото положение, което кредиторът би имал, ако това поведение беше законосъобразно, формира размера на претърпяната загуба. Претърпените загуби представляват реалните, ефективни вреди, изразяващи се в намаляване на актива на имуществото на кредитора или накратко, в липсата на едно благо.

Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че получените суми по договор за заем не представляват вреди. По естеството си те са приход за дружеството, поради което не отговорят на даденото по-горе определение за претърпяна загуба. Не възниква загуба и от самото връщане на получената сума по договор за заем. Макар при връщането да се формира разход за ищеца, балансът на движението на паричните средства по получен заем и върнат заем е равен на нула. Следователно загуба няма – нито счетоводна, нито реална. Това е и основната причина за неоснователност на иска по това перо.

Платените лихви по привлечени заемни средства принципно биха могли да представляват вреда, но не и в конкретния случай. Както сам признава ищецът, дължимите от НАП суми, представляващи главниците по непризнатото право на възстановяване на ДДС и лихвите по тях са изцяло възстановени. Този извод следва не само от признанията на ищеца, но и от представените по делото счетоводни документи. От тях е видно, че размерът на лихвите, изплатени от НАП след отмяната на ревизионните актове, с които е отказано възстановяване на ДДС, е в размер на 67912 лв. Тази сума е повече от два пъти по-висока от платената по договора за заем лихва, която се претендира като вреда по делото.

Действително, всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни лихви. Затова, при неизпълнение на парично задължение, кредиторът по закон има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата - чл. 86 ЗЗД. За невъзможността да се ползва определена парична сума на кредитора се дължи законната лихва и това е определеното от закона парично измерение на претърпяната вреда от посочената невъзможност. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. В конкретния случай, дружеството е било възмездено от НАП за невъзможността да ползва сумите, равни на дължимото за възстановяване ДДС, със законната лихва за забава, която по определение е по-висока от договорните лихви. Съгласно Постановление № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, последната е равна на основния лихвен процент плюс 10 процентни пункта. Получената от касатора законна лихва по просроченото задължение на НАП покрива изцяло размера на претендирата вреда – договорна лихва по договор за заем.

Възстановените по реда на чл. 129, ал. 5 ДОПК парични суми и лихвите върху тях не преклудират правото да се търси обезщетение за вреди по общия ред. Няма пречка ищецът да претендира и вреди в размер, надхвърлящ законната лихва, стига да ги докаже. В случая обаче ищецът нито е твърдял, че платените от него лихви надхвърлят законната /при което би възникнал въпрос за причината, поради която са договорени лихви, надхвърлящи законната лихва по чл. 86 ЗЗД/, нито е претендирал друг вид вреди, например неустойки, загуби на сигурна печалба и др.

Изцяло се споделят и изводите на АСВТ за неоснователност на иска за заплащане стойността на бракувани лекарства и разходите по тяхното унищожаване. Не е доказана причинна връзка между разходите за посочените дейности и отменените ревизионни актове. Нито от писмените доказателства, нито от обясненията на управителя на дружеството /които нямат доказателствената стойност на свидетелски показания/ или от експертното заключение /извън специалните знания на вещото лице е да формира извод за причинната връзка между доказания разход и поведението на делинквента; този въпрос е изцяло от компетентността на съда/ не следва извод, че бракуването на лекарства е пряко следствие от незаконосъобразна административна дейност на приходната администрация. Липсват доказателства по делото да е търсена търговска реализация на посочените стоки и тази търговска реализация да е била невъзможна в пряка причинно-следствена връзка с ревизионните актове или дейността по тяхното издаване. В касационната жалба се сочи, че "краткият срок на годност и специфичният начин на съхранение на лекарствата, с които търгува ищцовото дружество, са наложили тяхното бракуване". Предвид и тези твърдения, касаторът не представя убедителни доказателства, че именно поради ревизиите не е успял да осъществи доставките до своите клиенти. Споделят се е и изводите на първоинстанционния съд, че сумата от 420 лв касае не бракуването на конкретните лекарства, а цялостно обслужване на дружеството при всяка евентуално възникнала необходимост от такова бракуване.

По изложените съображения обжалваното решение е правилно. При този изход от спора, на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 Върховният административен съд, трето отделение