Решение № 8225 от 10.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11706/2010 г.

Решение № 8225 от 10.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11706/2010 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на МВР - Монтана против решение от 13.07.2010 г., постановено по адм. дело № 286/2010 г. по описа на Административен съд - Монтана, с което е отменена негова заповед № з-1981/09.06.2008 г. за прилагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България, както и за издаване на паспорт и заместващи го документи " спрямо Красимир Димитров Борисов, на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБЛД. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на първоначалната жалба като неоснователна. Ответникът Красимир Димитров Борисов, лично, в съдебно заседание оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение и съобрази наведените доводи, намира касационната жалба за неоснователна по същество. Първоинстанционният съд е приел, че издадената заповед за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 76, т. 3 от ЗБЛД е незаконосъобразна в противоречие с материалноправните разпоредби. Като правно основание за издаване на обжалваната заповед е посочена разпоредбата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, съгласно която може да не се разреши напускане на страната, паспорти и заместващи ги документи да не се издават на лица, които имат парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако личното им имущество покрива задължението или ако представят надлежно обезпечение. Целта на всички принудителни мерки е определена в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) - за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Съдът е приел, че в конкретния случай не са били налице всички предпоставки за налагане на ПАМ, тъй като по делото са представени доказателства, че са наложени обезпечения върху имуществото на длъжника, по изпълнителното делото има наложена обезпечителна мярка "запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в "Ериданстранс" ООД, има изпратено запорно съобщение по сметки на длъжника във всички банки. Съдът е счел, че обжалваната заповед не е съобразена с целта на закона, тъй като не е съобразена с ЕКЗПЧОС. Така постановеното решение е правилно и обосновано. Освен изложените от съда мотиви за незаконосъобразност на оспорената заповед следва да се посочи, че тя е незаконосъобразна и поради противоречие с Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38). Директивата е неделима част от правния ред, приложим в страната, и съдът, с оглед на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, следва да прецени законосъобразността на наложената мярка с оглед на правния статус на ответника по касационната жалба като гражданин на Европейския съюз. Единственото ограничение, което директивата допуща на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Видно от текста на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, въведената от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което би могла, по принцип, да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение, но само ако надлежно е обосновано, че нарушеният в конкретния случай частен финансов интерес представлява императивен интерес на обществото и ограничението е наложено при зачитане всички правила на общностното право. В случая това не е направено, поради което не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред. Нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, редакция към процесния период, която не задължава органа да извърши исканата от общностния акт преценка противоречи на норма на общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма. Прилагайки общностното право съдът констатира, че оспорената в първоинстанционното производство заповед е незаконосъобразна в частта, в която забранява на ответника по касационната жалба напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Оспорваната заповед, в своята цялост, противоречи и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, която е в сила за България от 7.09.1992 г., поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията има предимство пред норми на вътрешното право, които й противоречат. Съгласно чл. 2, т. 3 от Протокол 4 упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. В оспорваната заповед не са изложени никакви мотиви, които да обосновават изискуемите от Конвенцията предпоставки, което е достатъчно основание да се приеме, че тя е необоснована. Наред с изложеното следва да се посочи, че с решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, която в своята същност е идентична с разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД. Макар и да е досежно друга разпоредба, това решение установява контекста, в който следва да се прилага разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД и е в подкрепа на изложеното по-горе досежно незаконосъобразността на оспорената заповед. Видно от изложеното, твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е ценил събраните по делото доказателства, въз основа на това е направил обосновани изводи и не е допуснал нарушение на материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2,пр. 1 от АПК Върховният административен съд, седмо отделение,