Решение № 7888 от 14.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2378/2010 г.

Решение № 7888 от 14.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2378/2010 г., VI о., докладчик съдията Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С Решение № 15 от 21.01.2010 г., постановено по адм. д. № 589/2009 г. Административен съд - гр. Плевен е отхвърлил жалбата на Стефчо Любенов Динолов от гр. Плевен против Решение № 6/12.06.2009 г. на директора на ТП на НОИ - гр. Плевен, с което е потвърдено разпореждане № 293/18.02.2009 г. на ръководител "ПО" при РУСО - Плевен. Осъдил е Стефчо Любенов Динолов да заплати на ТП на НОИ - Плевен 150 лв. разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. Срещу това решение чрез пълномощник адв. Илиев е подадена касационна жалба от Стефчо Динолов с молба да бъде отменено, стажът му в НШЗО "Хр. Ботев" гр. Плевен да бъде признат за I-ва категория и да бъде задължено РУСО - Плевен да му отпусне пенсия. В съдебно заседание касаторът се явява лично и с пълномощника си, поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена. Директорът на РУСО - Плевен, редовно призован, не се представлява. Представителят на Върховна административна прокуратура счита касационната жалба за подадена в срок от надлежна страна и допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд прецени данните по делото, обсъди правилността на обжалваното решение и намира касационната жалба за процесуално допустима, а по същество за неоснователна. Предмет на спора пред първата съдебна инстанция е отказът на пенсионния орган да бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст на Стефчо Любенов Динолов при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО. Съдът подробно е разгледал визираните от нормата хипотези и законосъобразно е приел, че лицето не отговаря на законовите изисквания, както за пенсиониране при положен труд от I или II категория, така и на общите условия за осигурителен стаж и възраст, независимо от категорията. В касационната жалба не се сочат конкретни нарушения на материалния закон, които да са довели до погрешен извод на съда относно категорията на положения от Динолов труд. Емоционалните лични подозрения за некоректност от страна на пенсионния орган, на военния архив и на вещото лице по делото, са неотносими към касационния контрол за правилност на решението, след като не са подкрепени с безспорни доказателства. Съдът безпристрастно е отговорил на всички възражения на жалбоподателя. Назначеното по делото вещо лице е депозирало писмено заключение, в което е отразило констатациите си, направени въз основа данни от Централен военен архив гр. В. Търново. Установено е, че Стефчо Динолов е бил назначен в НШЗО "Хр. Ботев" гр. Плевен като "обущар-сарач", по трудов договор № 1239/02.10.1992 г. като гражданско лице, а не като кадрови военнослужещ и не е имал войнско звание. Освобождаването му от работа със Заповед № 422/26.08.2003 г. е било чрез прекратяване на трудовия му договор като гражданско лице, а не уволнение като кадрови военнослужещ. За периода от 01.10.1992 г. до 01.01.2000 г. полаганият труд като "обущар-сарач" не попада в длъжностите и дейностите, за които според ПКТП (отм.) се признава I или II категория труд. За времето от 01.01.2000 г. до 26.10.2003 г., при действието на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране, отново няма предпоставки полагания от Динолов труд да бъде признат за I или II категория, каквото е неговото искане, следователно, на общо основание този стаж следва да се зачете за III категория. При подаване на заявлението за пенсиониране жалбоподателят е навършил 52 години, но няма изискуемите 10 години труд от I категория. Същият не е достигнал необходимата възраст от 57 години за пенсиониране при II категория труд, при което няма и необходимите 15 години от тази категория, поради което следва да бъде пенсиониран при общите условия по чл. 68 от КСО с достигане на възраст от 63 години. Съдът правилно е приел отказа на осигурителния орган да отпусне на жалбоподателя лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4 от Преходните и заключителни разпоредби на Кодекса за социално осигуряване за законосъобразен, поради което не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на обжалваното решение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,