Решение № 10439 от 28.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15050/2013 г.

Решение № 10439 от 28.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15050/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Мария Иванова Александрова, гр. Русе, ул. "Сливница" № 18, ет. 1, ап. 1 срещу решение № 5548 от 16.08.2013 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 3995/2013 г.

С обжалваното решение съдът отменил решение № 66 от 20.03.2013 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което е:

установено, че забраната в чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава на Конфедерация на труда "Подкрепа" в нейните ръководни и контролни органи и всички нейни структури на всички нива да не могат да бъдат избирани лица, сътрудници на репресивния апарат, е дискриминация по признак "обществено положение";

установено, че Мария Александрова и останалите членове, с установена принадлежност, фактически са били третирани по-неблагоприятно при упражняване на своите права, поради което е налице пряка дискриминация по признак "обществено положение";

препоръчано на Конфедерацията на труда "Подкрепа" да предприеме мерки за отпадане на дискриминационното изискване;

препоръчано на Конфедерацията на труда "Подкрепа" занапред да се въздържа от прилагане на чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава.

Касационният жалбоподател - Мария Александрова, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че обжалваното решение противоречи на чл. 6 от Конституцията, чиито норми се прилагат непосредствено, и на Директива 2000/76/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (Директива 2000/78), която е част от българското законодателство. Сочи, че в България не е прието лустрационно законодателство и текстът на чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава противоречи на вътрешното и на европейското законодателство. За неправилен счита извода на съда, че уставът на Конфедерацията на труда "Подкрепа" бил независим от законодателството и не касаел нормативни актове. Съдът не отчел, че съгласно Закона за юридическите лица с нестопанска цел уставите на тези лица, каквото е Конфедерацията, не могат да противоречат на разпоредбите на вътрешното законодателство и в този смисъл Уставът на Конфедерацията е директно противозаконен. Счита, че нормата на чл. 89 от Устава създава дискриминационен подход спрямо една категория хора, без да прави някакво вътрешно разграничение. Под ударите на нормата попадат лица, които не са знаели, че се водят на отчет, както касатора. Те се поставят на една плоскост с истинските доносници. Счита, че е без значение кой как е гласувал за нормата, важен е нейният противоконституционен характер. Сочи, че ако Уставът разграничава лицата, които са виновни за провала на човешки съдби, кариери и прочее, би приел, че нормата е хуманна, но в случая се касае за норма, която поставя "в един кюп виновни и невиновни".

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на Конфедерация на труда "Подкрепа" срещу решение № 66 от 20.03.2013 г. на Комисията за защита от дискриминация.

Ответникът по касационната жалба - Комисията за защита от дискриминация, не взема становище.

Ответникът по касационната жалба - Конфедерацията на труда "Подкрепа"

(Конфедерацията), не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилно и обосновано съдът приел за незаконосъобразен извода на Комисията за защита от дискриминация, че въведеното в чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава на Конфедерацията изискване дискриминира по признак "обществено положение". Синдикалната организация е доброволен съюз, създаден на принципите на свободното конфедериране на синдикални организации, като в тях членуват граждани, обединени за защита на своите професионални и социални интереси. Касаторът от 1990 г. бил чл. на Конфедерацията, заемала ръководни изборни длъжности, като доброволно гласувал и приел устава на организацията. Съответно не е считал чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава на организацията за дискриминационна, докато не е бил приложен спрямо него през 2011 г. Членството в организацията е доброволно и касаторът може да бъде неин член, съгласно принципите на организацията. Въз основа на правилно установените факти съдът направил правилен извод, който следва да бъде споделен, че в случая не е осъществен фактическия състав на чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗД). Не е установено Мария Александрова да е третирана по-неблагоприятно в сравнение с други служители в сходна ситуация, поради положението й в миналото на сътрудник на Държавна сигурност. Аналогично е положението по отношение на лица, осъдени за престъпление от общ характер, които поради законови разпоредби не могат да заемат определени длъжности и това изискване не сочи на дискриминация, респективно нормата на чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава, посочваща едно от изискванията за заемане на ръководна изборна длъжност в организацията, не сочи на дискриминация.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Конфедерацията на труда "Подкрепа" е синдикална организация, "доброволен съюз, създаден на принципите на свободното конфедериране на синдикални организации", в които "членуват граждани, обединени за защита на своите професионални и социални интереси" - чл. 1 от Устава.

Тя има за "цел и предмет на дейност защита на правата, достойнството, професионалните и социалните интереси на членовете на организацията" - чл. 3 от Устава.

Целите и предмета си на дейност Конфедерацията постига чрез, inter alia, "Да се бори срещу дискриминация поради расова, национална, етническа или религиозна принадлежност".

Уставът на Конфедерацията е приет на 2.02.1990 г.

Конфедерацията е регистрирана като юридическо лице с нестопанска цел - фирмено дело № 33166/1992 г. на Софийски градски съд, както и в регистъра по § 2, ал. 1 Закона за юридическите лица с нестопанска цел.

1. Член 89, ал. 2, т. 2 от Устава на Конфедерацията гласи:

"В ръководните и контролните органи на КТ "Подкрепа" и всички нейни структури на всички нива не могат да бъдат избирани:

1. сътрудници на репресивния апарат".

Разпоредбата е приета на Втория конгрес на Конфедерацията, проведен на 8.12.1992 г. в изпълнение на решение на конгреса временно да ограничи избирането на ръководни длъжности на посочените лица.

1. Мария Иванова Александрова е чл. на Конфедерацията на труда "Подкрепа" като от 1990 г. до 1992 г. била секретар на секция, от 1992 г. до 1993 г. регионален секретар, от 1993 г. до 1994 г. председател на регионалния строителен синдикат, от 1994 г. до 2003 г. - заместник-председател на Синдикален регионален съюз "Подкрепа" - Русе, от 2003 г. до 2011 г. председател на регионалния съюз. По делото няма данни понастоящем членството й да е прекратено.

1. На 29.01.2008 г. и на 18.03.2008 г. Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (Комисията за обявяване на принадлежност) с решение № 22 и 29 установила и обявила принадлежност към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (Закона за достъп) на Мария Александрова - вербувана на 13.06.1986 г., снета от оперативен отчет 1990 г., секретен сътрудник (агент), псевдоним - Янка, установено по картон, образец 4, лично дело, документи от ръководещия щатен служител, регистрационна бланка, регистрационен дневник.

1. На 20.05.2011 г. Мария Александрова, на основание чл. 89, ал. 2 от Устава на Конфедерацията, декларирала изискуеми от устава обстоятелства, в т.ч. че не е била сътрудник на репресивния апарат. Такива декларации Александрова представяла в периода 1992 г. - 2011 г.

1. На 20.05.2011 г. била проведена отчетно-изборна конференция на Синдикалния регионален съюз, на която Мария Александрова била избрана за председател на регионалния съюз с 64 гласа "за" срещу 53 гласа "за" нейния опонент.

1. Опонентът на Мария Александрова в надпреварата за председателския пост подал жалба до Конфедеративния съвет.

1. На 20.06.2011 г., с решение № 4 на Конфедеративния съвет изборът на Мария Александрова бил обявен за недействителен на основание чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава.

1. Комисията за защита от дискриминация установила допустимост на производството, тъй като гарантираното от чл. 49 от Конституцията право на синдикално сдружаване и гарантираната от чл. 33 от Кодекса на труда свобода на синдикалните организации сами да изработват и приемат свои устави е в рамките на закона, което обективира компетентността й по отношение на въпросите на дискриминацията. По същество приела, че въведеното в чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава изискване е дискриминационно на основата на признака "обществено положение" и Мария Александрова и останалите членове на Конфедерацията с установена принадлежност фактически са третирани неравноправно, поради което препоръчала на Конфедерацията да преразгледа процесното правило и да се въздържа занапред от прилагането му. Мотивите на Комисията са:

а) чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава в частта "сътрудници на репресивния апарат" установява обстоятелства, без да посочва начина, по който следва да бъдат установени - отрицателна предпоставка са самите обстоятелства, не решението на Комисията за разкриване на принадлежност;

б) факта на неравно третиране е безспорен като неравното третиране е пряко целено от Конфедерацията;

в) неравното третиране не препятства правото на сдружаване по принцип, но препятства ползването на всички произтичащи от това право права; рефлектира върху пълноценността на членството като го свежда до присъствие, не и до участие в дейността на организацията;

г) макар Конфедерацията да разполага с гарантирана от правния ред самостоятелност и автономност, няма право по целесъобразност, чрез своите органи, да въвежда разпоредби които противоречат на законови или конституционни норми - чл. 6 от Конституцията, още повече, когато с тях се нарушават основни човешки права - никоя колективна воля не може да има за цел или за резултат нарушаване на установения вътрешен правов ред в страната;

д) позовава се на решение № 11 от 22.11.2011 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 8/2011 г. - негативната общественополитическа и ценностна оценка по отношение на дейността на тайните служби на тоталитарната държава не бива да се смесва с въпроса за конституционните права на гражданите в демократичното общество; негативни оценки за миналото не могат да бъдат основание за ограничаване на конституционни права; както и на решение № 10 от 22.09.1997 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 14/1997 г. - въвеждането на подобни ограничения създава условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, които са конституционно защитими ценности;

е) процесните правоотношение попадат пряко в приложното поле на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равното третиране в областта на заетостта и професиите (Директива 2000/78) - чл. 3, б. "г", която задължава държавите - членки да вземат всички необходими мерки, за да гарантират, че всички разпоредби, противоречащи на принципа на равно третиране, които са включени в организациите на работниците са или могат да бъдат обявени за нищожни или могат да бъдат изменени - чл. 16, б. "б";

ж) забраната на чл. 89, ал. 2, т. 2 Устава е "укор" не към определено лице, съобразно миналото му или настоящо поведение, а колективна санкция спрямо разнородна категория лица; в този смисъл неморалността на лицата, които принадлежат към тази категория е необоримо презумирана, без значение дали дейността е била фактическа, формална или правнорегламентирана, тя се отъждествява като неморална поради връзката й с установената тогава тоталитарна власт и без да се държи сметка за личните и професионални различия - негативното отношение към тоталитарната система се прехвърля върху съвременната личностна оценка на отделния човек, отнета е възможността за личностна преценка на индивидите.

з) всеки има право на съвест - чл. 9 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕСПЧ), и гарантирана свобода да променя убежденията си;

и) Конфедерацията не обоснова доколко тази ограничителна мярка съдейства за постигане на установените в чл. 4, ал. 2 КТ функции на синдикалната организация;

й) Законът за достъп сам по себе си не въвежда законна цел на установеното в чл. 89, ал. 2, т. 2 Устава третиране, а отнема възможността за преценка съобразно свободната воля и съвест;

к) според Конституционния съд отдалечаването на тези мерки във времето ги прави още по-непропорционални и неоправдани, като те са и несъвместими с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, Международния пакт за икономически, социални и културни права, Хартата на основните права на Европейския съюз - липсва законова норма, която да допуска такова ограничение; мерките могат да имат само временен характер;

л) разпоредбата се прилага разширително - липсва дефиниция на термина "репресивен апарат";

м) това прави мерките законово неоправдани - не се обективира правомерна цел, която да ги налага, а прилагането им разкрива несистемност; позовава се на чл. 12, ал. 2 и чл. 17, ал. 2 от Конституцията.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Постановено е след пълно, обективно и всестранно изясняване на релевантните по делото факти и при спазване на правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 9 ЗЗД. Актът е подробно фактически и правно мотивиран, но постановен в нарушение на материалноправните разпоредби, тъй като установените фактически обстоятелства не дават основание да се приеме различно третиране на основата на защитен признак. През целия период - 1992 г. - 2011 г. Александрова била непрекъснато на ръководни изборни длъжности в организацията, била делегат на конгресите и гласувала за приемането на устава. През всичките тези години Александрова представяла собственоръчно подписани декларации по чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава като била предупредена за отговорността по чл. 313 от Наказателния кодекс, но считала, че укриването на факта на агентурното й минало не е нарушение на устава. Александрова не считала, че е дискриминирана до 2011 г., когато спрямо нея била приложена разпоредбата на устава.

Съдът приел, че вътрешноорганизационният ред на организациите с нестопанска цел се определя от техните устави и членството в тези организации е доброволно. Александрова не е лишена от правото на членство в Конфедерацията. Приел за неправилен извода на Комисията за липса на правомерна цел, която да оправдава разпоредбата на чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава и за несистематичност и несъгласуваност при прилагането й. Конфедерацията е организация с идеална цел и членовете й са счели, че декларирането на наличието или липсата на обстоятелствата по чл. 89, ал. 2, т. 2 е достатъчно обективно, демократично, морално ангажирано и законно като чл. 37, ал. 4 от Устава акцентира на морала и съвестта на членовете на организацията.

Приел за неоснователен мотива на Комисията, че чл. 89, ал. 2, т. 2 от Устава противоречи на чл. 6 от Конституцията, на решение № 11 от 22.11.2011 г. и на Директива 2000/78, тъй като Александрова не е била възпрепятствана да упражни правото си на синдикално сдружаване, както и да участва във всички дейности на организацията, без да бъде ограничавана на основата на признак "обществено положение". Неправилен приел и извода на Комисията за препятстване на Александрова на правото на труд, тъй като заемането на ръководни изборни длъжности в конфедерацията не е трудово по своята същност и цел правоотношение, макар да има трудовоправен елемент - това са обществени функции в изпълнение на целите на организацията.

Приел, че по делото не е доказано Александрова да е третирана по-неблагоприятно в сравнение с други служители в сходна ситуация поради положението й в миналото на сътрудник на Държавна сигурност, поради което фактическия състав на чл. 4, ал. 2 ЗЗД не е осъществен. Въз основа на това направил извод за незаконосъобразност на обжалваното решение и го отменил.

Крайният извод на съда е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и в частност на чл. 6 от Конституцията, на Директива 2000/78, на Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Доводите на касатора, мотивите на обжалваното съдебно решение и предмета на спора налагат съдът преди да отговори на доводите на касатора да посочи следното:

Ноторно е, че Конфедерацията на труда "Подкрепа" е синдикална организация, основана преди демократичните промени в страната. С влизане в сила на Закона за юридическите лица с нестопанска цел, 1.01.2001 г. и в частност изменението му от 24.04.2001 г., Конфедерацията е регистрирана като юридическо лице с нестопанска цел по силата на § 2 като заверена синдикална организация. Действащият устав на Конфедерацията е приет на 2.02.1990 г.

Конфедерацията е проява на правото на работниците и служителите по чл. 49, ал. 1 от Конституцията на сдружаване в синдикални организации и съюзи. Правото на сдружаване в синдикални организации е признато и в редица международни актове, по които България е страна, по-важните, от които - чл. 8, т. 1 Международния пакт за икономически, социални и културни права, чл. 22, § 1 от Международния пакт за граждански и политически права, чл. 2 от Конвенция № 87 за синдикалната свобода и закрилата на правото на синдикално организиране, чл. 11 ЕКПЧ. Всички те признават правото на всяко лице да образува и да членува в синдикална организация по свой избор за подпомагане и защита на икономическите си и социалните си интереси и възлагат на държавите задължението да осигурят ефективното упражняване на това право.

Правото на сдружаване в синдикални организации, така както е регламентирано в Конституцията, в посочените международни актове и в Хартата на основните права на Европейския съюз е специфична проява на общото право на гражданите на сдружаване - чл. 12 и 44, ал. 1 от Конституцията. Съществуването "на чл. 49, посветен на синдикалното сдружаване, извън основните текстове на чл. 12, ал. 2 и чл. 44, не означава нищо друго, освен подчертаване на спецификата и важността им като форми на сдружаване." казва Конституционният съд в решение № 10 от 6.10.1994 г. по конституционно дело № 4/1994 г.

Само по себе си правото на гражданите на сдружаване е основно човешко право - проява на създадената от демократичната, правова държава възможност за изява на свободата на отделния човек. Като проява на "свободна воля и свободен избор" е тълкувал чл. 12, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от Конституцията и Конституционният съд в решението си за тълкуване на правото на сдружаване (№ 10 от 6.10.1994 г.). Нещо повече, Конституционният съд казва, че чл. 12, ал. 1 от Конституцията - "Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси", има стойност на конституционен принцип и поради това разпоредбата е в глава първа на Конституцията.

По същия начин и Съдът по правата на човека определя съдържанието на правото на свобода на сдружаването по смисъла на чл. 11 ЕКПЧ. Така в решението си от 6.07.1977 г. по делото Association X v Sweden, app. N 6094/73, т. 52, Съдът по правата на човека дефинира правото на сдружение като "общата способност на гражданите да членуват в сдружения, без намеса от страна на държавата, с оглед постигането на различни цели." Правото на свободно сдружаване е изрично посочено и във Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10.12.1948 г., както и в Международния пакт за граждански и политически права - чл. 22, § 1.

От своя страна свободата на сдружаване е тясно свързана със свободата на мисълта, съвестта и религията, по смисъла на чл. 37 от Конституцията, чл. 18 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 9 ЕКПЧ, чл. 10 от Хартата, както и със свободата на словото - чл. 39 от Конституцията, чл. 19 от Всеобщата декларация, чл. 10 ЕКПЧ, чл. 11 от Хартата.

Видно е, че правото на синдикално сдружаване е конкретна проявна форма на основна ценност на правовата държава - свободата на словото, на изразяването. Поради това и неговото съществуване е свързано с изразяване, с отстояване и защита на общи интереси. Общност, интегративност са целите на синдикалното сдружаване, а основното съдържание на правото е свободно образуване, свободно встъпване и напускане, свободно осъществяване на дейността. Задължението, което членовете на синдикалната организация имат е да спазват нейния устав. Следователно цялото съществуване на синдикалната организация е подчинено на възможността да се реализират общи за сдружените лица цели.

Но правото на сдружаване в синдикални организации не е абсолютно. Границите, до които то може да бъде упражнено законосъобразно, са определени в същите тези актове, които го и признават.

Тъй като чл. 44 от Конституцията е обща норма за правото на сдружаване по чл. 49, ал. 1 от Конституцията, визираните в чл. 44, ал. 2 ограничения са приложими и за синдикалните организации и в частност за Конфедерацията. Тоест правото на синдикално сдружаване не може да бъде упражнено за създаване на организация, чиято дейност е някоя от визираните в чл. 44, ал. 2 от Конституцията.

Международните актове - чл. 8, § 1, б. "а" и "с" на Международния пакт за икономически, социални и културни права, чл. 22, § 2 от Международния пакт за граждански и политически права, задължават държавите да не налагат никакви ограничения върху упражняването на правото на сдружаване освен тези, предвидени от закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната сигурност или обществения ред или за защита на правата и свободите на другите.

Член 11, ал. 2 ЕКПЧ също изрично сочи, че упражняването на правото на свободно сдружаване не подлежи на никакви ограничения освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

В своята практика по прилагането на чл. 11 ЕКПЧ в контекста на правото на членство в професионален съюз, Съдът по правата на човека приема, че правото на създаване и участие в синдикални организации означава и право на организациите да приемат свои собствени правила и да управляват собствените си дела. Тези права, казва Съдът, са изрично признати на синдикалната организация и в чл. 3 и 5 на Конвенция № 87 на Международна организация на труда. Съдът сочи, че правото на сдружение в синдикални организации е специален аспект на свободата на сдружаване, която защитава първо и най-важно, срещу държавата. Държавата не може да попречи на упражняването на правото освен в хипотезата на чл. 11, ал. 2 ЕКПЧ.

Но в решението си от 13.05.1985 г. по делото Cheall v The United Kingdom, app. N 10550/83, Съдът по правата на човека поставя въпроса за степента, в която чл. 11, ал. 2 ЕКПЧ задължава държавата да защити члена на синдикалната организация срещу мерки, предприети срещу него от неговия съюз. За да бъде ефективно правото държавата трябва да защити отделната личност от всякакви злоупотреби с господстващото положение на синдиката. Такава злоупотреба може да се случи, когато едно изключване или отстраняване не е в съответствие с правилата на синдиката или пък самите правила не съответстват на закона или са приложени произволно или когато последиците от изключването може да доведе до изключителни затруднения, като например загуба на работа. Но когато правилата, в приложение, на които съответният синдикален чл. е освободен или отстранен, са необходими в едно демократично общество с оглед на установената в чл. 11, ал. 2 ЕКПЧ цел, то е налице действие на частен субект и отговорността на държавата не може да бъде ангажирана.

Що се отнася до оценката на понятието "необходими" в решението си от 13.08.1981 г. по делото Young, James and Webser v The United Kingdom, app. № 7601/76; 7806/76, т. 63, като се позовава на предходна своя практика Съдът сочи, че "плурализмът, толеранса и търпимостта са отличителни белези на "демократичното общество". Въпреки че индивидуалните интереси трябва по някога да бъдат подчинени на груповите, демокрацията не означава просто, че възгледите на мнозинството трябва винаги да надделяват: трябва да бъде постигнат баланс, който да осигурява справедливо и подходящо третиране на малцинствата и избягване на всяка злоупотреба с господстваща позиция", както и че всяко ограничение на правата, гарантирани от конвенцията, трябва да бъде пропорционално и да преследва легитимна цел.

Следователно правото на сдружаване в синдикални организации, по смисъла на чл. 49, ал. 1 във вр. с чл. 44, ал. 2 от Конституцията, съответно по чл. 11 ЕКПЧ не е абсолютно, то е ограничено. Според Конституцията, ограничението е относно дейност, която, с оглед на предмета на делото, нарушава правата и свободите на гражданите. Според Конвенцията - ограничението трябва да е предвидено в закона и да е необходимо в едно демократично общество в интерес на правата или свободите на другите.

При отчитане на тази същност, съдържание и ограничения на правото на сдружаване следва да бъде разгледан въпроса за възможността Конфедерацията на труда "Подкрепа" чрез разпоредба на своя устав да дискриминира свой член.

Преди всичко следва да се посочи, че правилни са мотивите на Комисията за защита от дискриминация за компетентността й да извърши проверка за дискриминационни текстове на устава на Конфедерацията. Фактът, че конфедерацията е организация, която осъществява дейност в частна полза не я изключва нито от правния ред, нито от правомощията на Комисията като независим специализиран държавен орган с функциите и задачите по чл. 40 ЗЗД. Фактът, че спорът по делото е между два частноправни субекта не означава неприложимост на основни конституционни права и свободи, в т.ч. и правото на равно третиране, установен в чл. 6 от Конституцията и като основен конституционен принцип.

Принципът на равенство е конкретизиран в чл. 4 ЗЗД, като алинея 2 сочи, че пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1 отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Забраната за пряка дискриминация, по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗД е абсолютна. Тя не допуска извършването от съда на тест за съразмерност. Пряката дискриминация, по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗД, е винаги абсолютно забранена, освен в лимитативно определените хипотези на чл. 7 ЗЗД, между които безспорно процесният случай не попада.

За да е осъществена пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗД е необходимо да е установено по надлежния ред, че даденото лице е третирано по-неблагоприятно и това третиране е основано на защитен признак. В случая Комисията за защита от дискриминация приела, че защитеният признак е обществено положение.

Законодателят не е дал легално определение на защитения признак "обществено положение". За разлика от другите защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак "обществено положение" няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона.

Какво показват фактите по делото?

Това, което Комисията за защита от дискриминация приела, че обективира признака "обществено положение" е принадлежността на Александрова към органите по чл. 1 от Закона за достъпа.

Първо. Ако се приеме, че принадлежността на едно лице към даден държавен орган или структура е същностно съдържание на защитения признак "обществено положение", това би означавало с това съдържание признакът да е приложим винаги и по отношение на всеки, тъй като забраната за пряка дискриминация е абсолютна. "Понятието "принадлежност", казва Конституционният съд в решение № 4 от 26.03.2012 г. по конституционно дело № 14/2011 г., постановено по искане за установяване на противоконституционност на разпоредба от Закона за достъп, "означава качество на някой да бъде част от състава на нещо". Следователно принадлежност означава наличие на някакъв вид връзка между физическото лице и държавния орган или структура. Но ако се приеме, че наличието на връзка между държавен орган или структура и физическото лице е винаги защитен признак то съществуващите в живота и установени в правото множество забрани за наличие на (правна, а и на фактическа) връзка с даден орган би било пряка дискриминация. Самата Конституция поставя забрана за наличие на правна връзка например на народния представител с държавен орган - чл. 68.

Следователно тествайки така приетото от Комисията съдържание на признака "обществено положение" спрямо абсолютния характер на забраната за пряка дискриминация би се стигнало до необходимостта от преценка на нуждата от различно третиране, т.е. би се стигнало до необходимостта да се преценява оправдано ли е това различно третиране. Но забраната за пряка дискриминация по Закона за защита от дискриминация е абсолютна и не допуска преценка за обективно и обосновано оправдание, т.е. за преценка на правомерността на преследваната цел и за съществуването на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (за разлика например от забраната за дискриминация по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи).

Това означава, че даденото от Комисията за защита от дискриминация съдържание на защитения признак "обществено положение" не може да издържи теста на абсолютния характер на забраната за пряка дискриминация, поради което не може да бъде защитен признак.

Липсата на защитен признак означава, че дори и да има неравно третиране то не е дискриминация. Не всяко различно третиране или казано по друг начин - не всяко неравенство е дискриминация, а само това, което е основано на защитен признак.

Второ. Независимо от горното и доколкото в случая Комисията приела, че процесната разпоредба нарушила основни права на касатора, както и че не се обективира правомерна цел, която да налага мерките (което означава, че Комисията все пак извършила преценка за съразмерност, независимо че приела пряка дискриминация) следва да се посочи, че обявяването на принадлежността към структурите на Държавна сигурност е по силата на закон, който е "израз на консенсусната воля на всички парламентарно представени политически партии в 40-ото Народно събрание" (решение № 4 от 26.03.2012 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 14/2011 г.). То е "отговор на препоръките в Декларацията на Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) от 8 юли 1997 г., в резолюция 1096 (1996) на Парламентарната асамблея на съвета на Европа за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи и в Препоръка R/2000/13 на Комитета на министрите към страните членки относно Европейската политика за достъп до архивите, приета от Комитета на министрите на 31 октомври 2000 г." (същото решение на Конституционния съд). То е и проява на конституционното право на гражданите по чл. 41, ал. 1 да получават информация. Следователно само по себе си обявяването на принадлежността е правомерна дейност, установена от Конституционния съд за непротивоконституционна.

Обявяването е само за лица, които заемат публична длъжност или извършват публична дейност по смисъла на чл. 3 Закона за достъпа. Трайна е практиката на Конституционния съд, че "държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частните лица" (решение № 7 от 4.06.1996 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 1/1996 г.). Това означава, че по отношение на тях обществото може да предявява изисквания по-високи, отколкото към останалите граждани. А Мария Александрова е лице, което извършва публична дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 5 от Закона за достъпа, тъй като от 1990 г. до 2011 г. е чл. на ръководен орган на синдикална организация.

И трето. При отчитане на правомерността на обявяването на принадлежността към структурите на Държавна сигурност и при отчитане на факта, че Александрова извършва публична дейност твърдението й за дискриминация е всъщност несъгласие със съдържанието на упражненото от сдружените лица конституционно право на свобода на съвестта, на мисълта, на мнение. Всеки е свободен да формира мнение за публично признати факти и обстоятелства. И точно това направили синдикалните членове. Синдикалната организация е доброволно сдружение на хора с общи ценности и интереси. Всъщност една от целите на свободата на сдружаване е и успешното реализиране на свободата на мисълта, на съвестта, на изразяване на мнение. Акцентирането от Комисията върху гласуването - разпоредбата на устава отнемала свободата на съвестта на синдикалните членове, пренебрегва формирането на обща воля на сдружените на един по-ранен етап. Конфедерацията все пак е организация в частна полза и нейните членове са тези, които определят, в съответствие с устава, начина на формиране на волята си.

Наред с това, както сочи и Съдът по правата на човека "Исторически, синдикатите ... са били, и макар че днес може би в по-малка степен са, свързани с политическите партии и движения... Те не са организации, посветени единствено на политически неутрални аспекти на благосъстоянието на своите членове, но те често са с ясни идеологически позиции по социални и политически въпроси" (решение от 27.02.2007 г. по дело Case of Associated Society of Locomotive Engineers&Firemen (ASLEF) v The United Kingdom, app, 11002/05, т. 50). Това не означава, че те имат забранените от чл. 12, ал. 2 от Конституцията политически цели. Съществува разлика между политически цели и възгледи по определени социални и политически въпроси.

Важното е тези възгледи, тези виждания, това мнение на Конфедерацията, обективирано в нейния устав, да не води за Александрова до лишаване от право на труд или до лишаване от право на синдикално сдружаване или до лишаване от друго основно право. Невъзможността да бъде чл. на ръководен орган на синдикалната организация не води до лишаване от право на труд и не лишава Александрова от право на синдикално членство.

Това разбиране за границата на намеса на държавата във вътрешните дела на синдикатите, каквото фактически представлява настоящото дело, трябва, казва Съдът по правата на човека, да се съобразява с изискванията на чл. 11, § 2 ЕКПЧ, а именно да бъде "предвидено от закона" и "необходимо в едно демократично общество" с оглед на една или повече разрешени цели (цитираното дело ASLEF, т. 41 и сл.).

Но преценката за необходимостта в едно демократично общество не е елемент от фактическия състав на чл. 4, ал. 2 ЗЗД. Тя е елемент от фактическия състав на непряката дискриминация. Комисията не твърди, че е налице непряка дискриминация, а и такава обективно няма, тъй като чл. 89, ал. 2, т. 2 от устава не е привидно неутрална разпоредба.

Тъй като касаторът се позовава освен на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и на Директива 2000/78, а и Комисията приела, че процесният случай попада пряко в приложното й поле, следва да се посочи първо, че съгласно съображение 5 директивата не засяга свободата на сдружаване, включително правото на създаване на съюзи с други, и членуването в съюзи за защита на нечии интереси. Тоест, директивата е изрично изключена по отношение на правото на синдикално сдружаване.

Второ. Комисията приела, че в случая е налице хипотезата на чл. 3, § 1, б. "г" Директива 2000/78. Но нормата не визира синдикални сдружения, а организации, чиито членове упражняват една професия.

И трето. Дори и да се приеме, че изборната ръководна длъжност в синдикална организация е форма на упражняване на правото на труд на касатора, то съгласно чл. 1 Директива 2000/78 нейната цел е да регламентира основната рамка за борба с дискриминацията, основана на религия или убеждение, увреждане, възраст или сексуална ориентация по отношение на заетостта и упражняването на занятие. Тоест защитените признаци, по отношение на които директивата гарантира защита не включват защитения призна "обществено положение". Това означава, че директивата не е приложимо право в настоящия случай.

Що се отнася до довода на касатора, че чл. 89 от устава създава дискриминационен подход спрямо една категория хора, без да прави някакво вътрешно разграничение на основата на "вината", следва да се посочи, че този довод само показва приемането по принцип от касатора на правото на Конфедерацията да има различно отношение към определени лица, но неприемането на конкретния принцип.

Видно от изложеното доводите на касатора за незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно приел, че в случая по отношение на Александрова не е налице пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗД на основата на защитен признак "обществено положение". С оглед на това съдът следва да остави в сила обжалваното решение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд