Решение № 11246 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14437/2018 г.

Решение № 11246 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14437/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на група "Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Враца, гр. Враца, ул. "Поп Коста Буюклийски" № 10 срещу Решение № 351 от 9.10.2018 г. на Административен съд, гр. Враца, постановено по административно дело № 389/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Решение № 1442 от 19.01.2019 г. на началника на група "Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Враца, с което на основание чл. 26, ал. 2 във вр. с чл. 33а, ал. 1, т. 3 от Закона за чужденците в Република България е отказано издаването на разрешение за продължително пребиваване в страната на П. Брук, [гражданство].

Касационният жалбоподател - началникът на група "Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Враца, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага подробно фактите по делото и сочи, че съдът неправилно е приложил Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109) като не е отчел визираното в съображение 25, че Обединеното кралство и Ирландия не участват в приемането на директивата и не са обвързани, нито подчинени на нейното приложение. С оглед на това счита, че не са налице предпоставките на чл. 33а, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), което прави извода на съда неправилен.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н Брук. Касаторът се представлява от юрисконсулт Д. Пешева.

Ответникът по касационната жалба – П. Брук, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно. Съдът правилно е приел, че от значение е факта, че Директива 2003/109 е задължителна за България, а не за Обединеното кралство.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна, че:

1. П. Брук, [дата на раждане], [гражданство], притежаващ право на постоянно пребиваване в Обединеното кралство Великобритания, считано от 22.05.1998 г.

1. На 15.12.2017 г. г-н Брук подава заявление за предоставяне на право на продължително пребиваване на чужденец в България на основание чл. 33а, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. Представя копие на национален паспорт, валидна здравна карта, договор за наем, доказателства за финансови средства, удостоверение за регистрирано търговско дружество, удостоверение за право на постоянно пребиваване, свидетелство за съдимост.

1. На 3.01.2018 г. началникът на група "Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Враца, отправя запитване до Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи относно правния статут на г-н Брук.

1. На 15.01.2018 г. началник отдел "Законна миграция и българско гражданство" в Дирекция "Миграция" уведомява началника на група "Миграция", че правният статус на г-н Брук не попада в обхвата на Директива 2003/109.

1. На 10.01.2018 г., с Решение № 1442, издадено на основание чл. 26, ал. 2 във вр. с чл. 33а, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, началникът на група "Миграция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Враца", отказва издаването на разрешение, тъй като не притежава право на дългосрочно пребиваване в друга държава членка на Европейския съюз.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, но изложените от органа мотиви са формални и от тях не става ясно какви са фактическите основания за издаването му. Органът не е обсъдил представените от жалбоподателя доказателства, а с оглед на притежаваното от жалбоподателя право на дългосрочно пребиваване в Обединеното кралство той, като лице по смисъла на член 2 от Директива 2003/109, има право да му бъде предоставено право на дългосрочно пребиваване във втора държава членка, каквато се явява България.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспореното решение и го отменя като изпраща преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Изводът на съда е неправилен.

По делото е безспорно, че г-н Брук е гражданин на трета държава по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/1009. Безспорно е също, че той притежава право на дългосрочно пребиваване в Обединеното кралство, считано от 1998 г.

За да отмени оспореното решение съдът е приел, че актът не е мотивиран. Органът не е изпълнил задължението си по чл. 35 АПК да издаде акта, след като изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая и обсъди представените от заинтересованото лице доказателства. Видно от мотивите на оспорения акт единственото, което органът сочи, е че с документ от 15.01.2018 г. Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи дава становище, че г-н Брук не попада в обхвата на Директива 2003/109. Едва в касационната жалба касаторът сочи, че ответникът не попада в обхвата на Директива 2003/109, тъй като тя е неприложима за Обединеното кралство.

От съдържанието на акта, в т. ч. и на приобщения към него документ на друг орган, е видно, че основанието, поради което органът отказва предоставянето на право на продължително пребиваване, е липсата на визираната в чл. 33а, ал. 1 ЗЧРБ предпоставка – придобито право на дългосрочно пребиваване в друга държава членка. Вярно е, че г-н Брук е придобил право на дългосрочно пребиваване в Обединеното кралство. Вярно е, че Обединеното кралство към датата на предоставяне на правото на дългосрочно пребиваване на г-н Брук и към датата на издаване на оспорената заповед е държава член на Европейския съюз. Но от тези два факта не може да се направи извод, че придобитото от г-н Брук право на дългосрочно пребиваване е релевантно за правото по член 14 от Директива 2003/119, съответно по чл. 33а, ал. 1 ЗЧРБ.

Съгласно член 1 и 2 от Протокол № 21 относно позицията на Обединеното кралство и Ирландия по отношение на пространството на свобода, сигурност и правосъдие към Договорите на Европейския съюз Обединеното кралство не е обвързано от мерките, предложени въз основа на дял V, трета част от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). С оглед на това никоя мярка, приемана въз основа на този дял, никоя разпоредба на което и да е международно споразумение, сключено от Съюза във връзка с прилагането на този дял, и никое решение на Съда на Европейския съюз за тълкуване на такава мярка или разпоредба не са обвързващи или приложими спрямо Обединеното кралство. Безспорно е, че Директива 2003/109 е именно такава мярка и именно поради това е и изрично посоченото в съображение 27 на Директива 2003/109.

От горното следва, че придобитото от г-н Брук право на дългосрочно пребиваване не е право, придобито въз основа на Директива 2003/109, а е право, придобито въз основа само и единствено на националното законодателство на Обединеното кралство. Признаването на гражданите на трети страни на право на дългосрочно пребиваване във втора държава членка, по смисъла на член 2, буква г) от Директива 2003/2019, е функция на приетите от държавите членки общи правила за предоставяне на право на дългосрочно пребиваване на гражданите на трети страни. Уеднаквените чрез Директива 2003/109 правила за предоставяне на право на дългосрочно пребиваване от първата държава членка са предпоставката, поради която това право се предоставя по облекчения ред и във втората държава членка, тъй като легално пребиваващите граждани на трети страни придобиват правото на дългосрочно пребиваване при едни и същи условия във всяка от държавите членки, за които Директива 2003/109 е приложима.

По отношение на Обединеното кралство точно това задължение – за предоставяне на право на дългосрочно пребиваване в съответствие с изискванията на Директива 2003/109, не е налице, поради което и придобитото от г-н Брук право на дългосрочно пребиваване не е право на дългосрочно пребиваване по смисъла на член 14 от Директива 2003/109. С оглед на това и органът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 33а, ал. 1 ЗЧРБ – за г-н Брук не е налице право на дългосрочно пребиваване придобито по реда и в съответствие с Директива 2003/109 в друга държава членка, което право единствено му дава възможност да иска от съответните компетентни национални органи на втора държава членка право на дългосрочно пребиваване.

Първоинстанционният съд, като не е установил правилно съдържанието на релевантната нормативна уредба е постановил неправилно съдебно решение. При липсата на материалноправната предпоставка за допустимост на исканото разрешение органът няма задължение да обсъжда при условията на чл. 35 АПК останалите доказателства, факти и обстоятелства, тъй като те се явяват неотносими към предмета на спора.

С оглед на горното обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено. Делото е изяснено от правна страна и съдът следва да отхвърли жалбата на г-н Брук.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд