Решение № 31 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 98/2007 г.

Решение № 31 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 98/2007 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производство по чл. 218а, ал. 1 във връзка с § 2 ПЗР на ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Г. П. П., А. И. Х., М. А. В., Г. А. Х. - С. и Р. Н. С., всички от [населено място] срещу въззивното решение на Софийския градски съд, II-Г отделение, постановено на 07.01.2006 г. по гр. дело № 3244/2006 г., с което е оставено в сила решение от 07.05.2002 г. по гр. дело № 439/1993 г. на Софийския районен съд, 59-ти състав за отхвърляне иска им с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ срещу В. Д. Т. и В. В. Д. за прогласяване нищожност на договор за продажба на апартамент в сградата на [улица], кв. 270, парцел V по плана на С., на III-я етаж, в дясно, застроен на 83.69 кв. м., състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня, баня-клозет, коридор и антре заедно с мазе на 4.60 кв. м. и таван на 3.45 кв. м. и 14% идеални части /ид. ч./ от общите части на сградата и правото на строеж върху земята, сключен на 28.03.1969 г. по реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд между В. Д. Т. и председателя на ИК на СГНС. Същият иск е отхвърлен и срещу Държавата и Столична община. Недоволни от решението са касаторите /ищци/, които го обжалват чрез процесуалния представител адвокат Д. Х. А. от САК, а от А. И. Х. и лично е постъпила жалба като молят за отмяната му поради незаконосъобразност, необоснованост и противоречие на материалния закон тъй като липсват доказателства ответниците да са настанени с валидно наемно правоотношение в процесния имот, не е съобразено, че ответникът Т. от 1944 г. до 1974 г. е работил като висш офицер в системата на "Държавна сигурност" и към момента на продажбата на имота семейството му не е 4-членно, а 3-членно. Касаторът А. И. Х. лично и чрез адвокат Е. К. Т. от Бургаската адвокатска колегия поддържат жалбата и по изложените в писмена защита съображения. От ответниците по касация М. Б. Д., Р. В. В. и В. В. В., тримата от [населено място] е постъпило възражение по чл. 218г ГПК (отм.), в което се заявяват становище за неоснователност на жалбата. Процесуалният представител адвокат Г. Г. Я. от Плевенската адвокатска колегия поддържа оспорването и по съображения, изложени в писмена защита. Столична община, район "В." чрез старши юрисконсулт М. Б. А. заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Ответникът по касация Министерство на регионално развитие и благоустройство, [населено място] не взема становище. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените отменителни основания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че с договор за продажба от 28.03.1969 г., сключен между Димитровски РНС-София и В. Д. Т., последният е закупил от държавата по реда на НПЖДЖФ процесния апартамент като договорът е подписан от Председателя на същия РНС както е по преписка № П-40/1968 г. на СО, район "В.", а с нотариален акт № 19, том ХХVII, н. дело № 4362/1974 г. го е прехвърлил на сина си В. В. Т. срещу задължение за издръжка и гледане. Отчетено е, че липсват доказателства продаденото жилище да е ведомствено на "Големи български мелници" Б. и Обединение "З. х.", а приобретателят Т. е настанен под наем в него по силата на съдебно решение № 4658/1948 г. на жилищния съдия, постановено по реда на чл. 13, ал. 2 ЗН (отм.), към който момент семейството му е четиричленно - той, съпруга и двете им деца и не е нарушен чл. 8 ЗН (отм.) с оглед нормите на жилищно задоволяване. Взето е предвид, че върху молбата за закупуване Председателят на ИК на Димитровски РНС е дал съгласие на 23.10.1968 г. за закупуване на жилището, на 19.02.1969 г. е взел решение да бъде продадено, което е утвърдено от председателя на ИК на СГНС на 23.02.1969 г. при спазване чл. 14 и чл. 15 НРПЖДЖФ. Направен е извод, че липсват данни за използвано служебно положение /работещ в "Държавна сигурност"/, което да е мотивирало решаващия орган да го предпочете за купувач, поради което сделката е действителна, породила е правни последици и валидно е трансформирала вещни права в патримониума на приобретателя, респ. неговите наследници, поради което искът по чл. 7 ЗВСОНИ е неоснователен. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като при постановяването му е спазен материалния закон, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, съответства на действителното правно положение по спора и е обосновано. Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция. Поддържаните в касационната жалба оплаквания са били предмет и на въззивното производство, на които съдът е дал мотивиран отговор в обжалвания съдебен акт, който кореспондира с приетата фактическа обстановка и процесуалното поведение на страните. Установителният иск по чл. 7 ЗВСОНИ има за предмет установяване недействителността на основанието, по силата на което третото лице е придобило от държавата имот по чл. 1 или 2 от Закона. Пороците на сделките между държавата и третото лице са изчерпателно изброени, като в хипотезата на текста са посочени четири алтернативни основания. Релевирането на нищожността по този специален иск е свързана с едногодишен преклузивен срок, поради което всяко едно от твърдените от ищците основания следва да бъде заявено в този срок. При посочените факти въззивният съд като инстанция по съществото на спора законосъобразно е приел, че не са налице предпоставките на чл. 7 ЗВСОНИ за уважаване на иска. С определение от 13.10.2010 г. са конституирани като правоприемници на Г. П. П.: Д. Х. А. лично и като управител на Фондация "П. и А. х. П.", А. А. Б., С. Г. Х. и М. И. П. чрез нейната майка и законна представителка Д. Н. К. З. в случая в полза на универсалните правоприемници на касатора не ги легитимира по иска на посоченото законово основание тъй като завещателя не е собственик, има само правни очаквания с иска по чл. 7 ЗВСОНИ. Отделен е въпросът, че правилно решаващият съд е приел, че Държавата и Столична община не са пасивно легитимирани по иска на предявеното основание. Понеже не е допуснато нарушение, водещо до отмяна на основание чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) касационната жалба следва да се остави без уважение, а решението на въззивния съд-потвърди. При този изход на спора и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) на ответниците по касация се присъждат направените разноски за адвокатски хонорар пред настоящата инстанция в размер на сумата 1 000 лева както е по договор за правна помощ № 33 от 07.09.2006 г. без уговореното възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие № 87 от 17.01.2011 г., защото по него липсват данни да е платено. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение