Решение № 463 от 15.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 696/2008 г.

Решение № 463 от 15.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 696/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК . С решение от 10.05.2006 г. по гр. д. № 34/06 г. Районен съд гр. М. е признал за установено по отношение на А. И. М., М. З. А. и И. Я. Г., че И. Г. И. е собственик на имот № 6* с площ 9.462 дка и на имот № 6* с площ 1.81 дка от помощния план за земеделските имоти, изготвен върху действуващия кадастрален и регулационен план на гр. М., оцветени в жълто към скица на в. л. Джонова, неразделна част от заключение от 08.03.2006 г. С решение от 13.11.2007 г. по гр. д. № 271/07 г. Окръжен съд гр. М. е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от И. И. О. по касация М. А., И. Г. и А. М. не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 218а ГПК (отм.)и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото въззивният съд е приел, че с оглед твърденията на ищеца заявени в исковата молба и уточненията и, се поддържа искане за установяване правото на собственост към настоящия момент по отношение на имоти № 6* и № 6*затова правното основание на иска е чл. 97 ГПК (отм.). Ищецът не установил че процедурата по възстановяване на земеделските земи е приключена с положително решение в негова полза. Затова той не се легитимира като собственик на двата имота към настоящия момент. В касационната жалба се твърди, че искът е разглеждан многократно от съда който трябвало да му разясни че няма основание да предяви иска си. Затова претендира да му бъде възстановена внесената от него държавна такса както и че не дължи заплащане на разноски на ответниците. Жалбата е неоснователна. За да се легитимира като собственик на бивш земеделски имот, е необходимо имотът да е бил възстановен на касатора с решение на ОСЗ. Съгласно чл. 18ж ППЗСПЗЗ, ОСЗ постановява решение за възстановяване правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници, в което се описват размерът и категорията на имота, неговото местоположение, границите, съседите, както и ограниченията на собствеността и основанията за тях. Към решението се прилага скица на имота, заверена от ОСЗ. Влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост към настоящия момент и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. Касаторът не разполага с влязло в сила решение за възстановяване на земята, затова законосъобразно въззивният съд е приел че преди приключване на процедурата за възстановяване той не може да се легитимира като собственик на посочените имоти към настоящия момент и не може и да защитава правото си по съдебен ред чрез иск по чл. 97 ГПК (отм.). С оглед заявените позиции на страната в процеса, не се касае до иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С жалбата касаторът претендира за връщане на внесените от него такси за производството и иска отмяна на решението в частта за разноски. Доводите са неоснователни. Видно е от данните по делото, че ищецът е предявил срещу ответниците установителен иск за собственост по отношение на пет имота, като наследник на И. С. С нот. акт № 97 от 18.03.1915 г. И. С. бил признат за собственик въз основа на давностно владение на имоти, включително и на нива в м. "Р" с площ 10.5 дка. През 1921 г. купил и нива от 4 дка в същата местност. С решение № 26 от 23.12.1992 г. ОСЗ гр. М. отказала да възстанови земеделските земи с план за земеразделяне, тъй като имотите се намират в регулацията на града и ще бъдат възстановени в реални граници. Ответницата М. А. е наследник на Д. Д. който с нот. акт № 84 от 21.13.1950 г. купил от Г. Ц. 1.8 дка в м. "Р", цялата с площ 3.6 дка. Останалата част от имота била купена от С. И., наследодател на И. Г., с нот. акт № 83 от 1950 г. ОСЗ гр. М. отказала и на тях възстановяването на земеделската земя, тъй като имотите се намират в регулация и ще бъдат възстановени по чл. 18ж ППЗСПЗЗ вр. с чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Ответницата А. М. е наследник на Е. М. По отношение на нея ОСЗ гр. М. постановила отказ за възстановяване на имот от 3 дка в м. "Р" на основание чл. 10б ЗСПЗЗ и с решение № 26 от 7.04.2000 г. на наследниците било определено обезщетение. С техническа експертиза е изяснено, че наследствените имоти на ищеца са идентични със съществуващите сега имоти № 6* с площ 9.462 дка и № 6* с площ 1.810 дка. Наследствените имоти на ответницата М били идентични с № 6* и № 6* с обща площ 1.9 дка, а имота на И. Я. бил № 6* с площ 1.741 дка. Задължение на съда е да посочи правното основание на иска, но то се определя въз основа на фактите посочени в исковата молба от страна на ищеца и искането му. Съдът не може да лиши ищеца от възможността да подаде искова молба и тогава, когато искът е преждевременно предявен, или по отношение на имоти, за които в последствие се отказва да претендира, а провеждането на процеса е свързано със заплащане на държавни такси и разноски. Действително, исковата молба е подадена през 1999 г., но ищецът многократно е уточнявал основанието на иска си и имотите за които претендира и едва през 2006 г. е уточнил имотите за които твърди че е собственик. В този период съдът е извършвал съдопроизводствени действия и по искане на страните е събирал доказателства, включително и като е назначавал експертизи. Затова, с оглед разпоредбите на чл. 53 и чл. 58 ГПК (отм.), внесената държавна такса не подлежи на връщане. От друга страна, съгласно чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.), на ответниците се дължи заплащане на разноски от страна на касатора, тъй като са направили такива във връзка с неоснователната претенция на ищеца по отношение на тях. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС