Решение № 16966 от 11.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 334/2018 г.

Решение № 16966 от 11.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 334/2018 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Радев, чрез адв. М. Кирова, срещу Решение № 2115 от 27.11.2017 г., постановено по адм. д. № 1278 по описа на Административен съд – Варна (АС – Варна) за 2017 г. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния закон – касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съда да отмени решението на АС – Варна и вместо него, да постанови друго по същество на спора, с което да уважи претенциите му като доказани по основание и размер. Редовно призован за съдебно заседание, К. Радев се явява лично и по същество поддържа изложените в касационната жалба доводи. Моли решението да бъде отменено и в частта, в която същият е осъден да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД "ИН") в представен по делото отговор на касационната жалба и становище от процесуалните си представители ст. юрк. Славова и ст. юрк. Николова, оспорва жалбата като неоснователна и моли решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК. Редовно призован за съдебно заседание ответникът по касационната жалба не се представлява. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира че касационната жалба е предявена от надлежна страна по чл. 210 АПК, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211 АПК, поради което е допустима. По основателността им съдът приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с иск с пр. осн. чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с чл. 203 и сл. от АПК, с който иск ищецът претендирал от ГД "ИН" изплащане на обезщетение в размер на 35 000, 00 лева за причинени неимуществени вреди в периода от 17.10.2016 г. до 26.01.2017 г., изразяващи се в негативни преживявания, чувство на незащитеност, малоценност, обреченост, безпомощност, както и влошаване на физическото му здраве, настъпили вследствие на противоправното поведение на затворническата администрация в Затвора – гр. Варна, състоящо се в бездействието на администрацията на затвора – гр. Варна да осигури нормални условия за пребиваване на ищеца през периода, в който е бил извършван ремонт в затвора, както и в отказа същият да бъде преместен в друга част на затвора, т. е. бездействие, с което се нарушавал чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Поискано е и присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и присъждане на мораторна лихва в размер на 200, 00 лева, считано от 17.10.2016 г. до датата на завеждане на исковата молба. От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че К. Радев е бил осъден с присъда на смърт по чл. 116, т. 6, т. 10 и т. 11 от Наказателният Кодекс, постановена по НОХД № 340/1989 г. по описа на Военен съд – Плевен, като с Указ № 14/25.01.1999 г. на Вицепрезидента на Република България, присъдата е била заменена с "доживотен затвор при специален режим". Съдът, от писмо с изх. № 360/06.06.2017 г. на Началника на Варненски затвор, е установил, че през периода 17.10.2016 г. – 26.01.2017 г. са били извършени строително-монтажни работи (СМР) в затвора, включително в ЗЗНО /СПС/ – ремонт, подмяна на ВиК инсталация, доизграждане на санитарни възли, измазване и боядисване на стени, подмяна на дограма с нова ПВЦ, монтаж на нови врати във всички спални помещения и коридори. От писмо изх. № 360/07/07.06.2017 г. на Началника на затвора – Варна е установено, че във връзка със започналите СМР част от спалните помещения, включително и столовата на групата, били опразнени, като някои от постоянно провежданите мероприятия, в това число спортни и религиозни, били временно преустановени до приключване на ремонта, поради липсата на годно помещение в ЗПС за това. Установено било също и че дейностите, свързани с хигиена и хранене, били осъществявани съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода, на които било осигурено време за къпане и пране на лични дрехи в общата баня на затвора – два пъти седмично. Първоинстанционният съд е установил, че изготвеният на 21.12.2016 г. график за разпределение на времето на лишените от свобода увеличавал времето за престой на открито. Установил е също, че през процесния период Радев е бил настанен в спално помещение с отделен санитарен възел, оборудван с мивка и тоалетна. От писмо с изх. № 360/7/08.06.2017 г. на Началника на Затвора – гр. Варна било видно, че с молба от 07.11.2016 г. Радев е направил искане да бъде преместен в стационара на затвора, а с молба от 02.12.2016 г., адресирана до ГД "ИН", гр. София, е поискал да бъде преместен в Софийския затвор, но и двете не били уважени. По делото били представени и следните графици, касаещи процесния период, а именно: основни дейности ЗПС; на времето в ІІІ-та група, зона със засилен надзор и охрана; за престой на открито и ползване на лавка; за лично време ЗПС; на плановите прегледи в медицински център в Затвора – гр. Варна; на плановите стоматологични прегледи в медицински център Затвора – гр. Варна и график за почасовото ползване на баня. Представена била и Заповед № 34/01.03.2016 г., с която е бил определен график за провеждане на свиждането на лишените от свобода. По делото било представено и копие на дневник за завеждане на молби и жалби, от което било видно, че е била заведена молба № 1135 от 02.12.2016 г., съдържаща искането на ищеца да бъде преместен в затвора в гр. София. Подадената от Радев молба от 07.11.2016 г., инкорпорираща искането му да бъде преместен в стационара, с оглед извършваните СМР, също била представена по делото. В хода на съдебното производство пред административния съд е бил изслушан свидетеля М. Живков, от чиито обясненията било установено, че през процесния период с Радев са били в една килия, като са нямали лично време за баня и пране, а докато са били в спалното помещение са се пробивали дупки за вентилацията. Според свидетелските показания ремонтните дейности са се извършвали през деня – сутрин от 06. 30 ч. – 07: 00 ч. и вечер до 17: 30 ч. – 18: 00 ч. Показанията сочели още, че времето за баня било два пъти в седмицата, а храненето ставало в спалното помещение, като за да могат да си вземат храна е трябвало да преминават през строителната площадка, което водело до замърсяването на храната им с прах. Според показанията на свидетеля лична хигиена нямало, като ползвали баня два пъти седмично и имали по един час престой на открито. Свидетелят сочел, че и двамата с Радев били поискали да ги преместят на горния етаж, където строителните работи са били приключени, но им било отказано, което довело до промяна в Радев и същият се бил затворил в себе си. Разпитаният по делото свидетел В. Дотков направил същите пояснения, тъй като през процесния период е бил в съседни килии с Радев. Свидетелят е дал показания, че е имало възможност на бъдат преместени, но това не било сторено веднага, а едва в последния месец от ремонта. Свидетелят сочел, че отоплението било нередовно, но това се случвало поради обективни причини, свързани с ремонтните действия. При така установеното от фактическа страна, административният съд е приел от правна страна, че искът с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е недоказан по основание. При анализ в съвкупност и поотделно на събраните по делото доказателства съдът е стигнал до извода, че Радев не е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, чувство на незащитеност, малоценност, обреченост, безпомощност, както и влошаване на физическото му здраве, причинени вследствие на бездействието на администрацията на затвора за осигуряване на нормални условия за пребиваване през периода, в който е бил извършван ремонтът, както и вследствие на отказа Радев да бъде преместен в друга част на затвора, прието от съда като бездействие, нарушаващо чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Съдът, кредитирайки показанията на свидетеля Живков и свидетеля Дотков, както и събраните по делото писмени доказателства, е счел за недоказано, че за процесния период специализираните органи по изпълнение на наказанията в Затвора – гр. Варна са бездействали, като не са били събрани доказателства, установяващи настъпили за Радев отрицателни последици, както се твърдяло в исковата му молба. От представените графици първоинстанционният съд е установил, че Радев не е бил лишен от дейности, свързани с хигиената и ползване на личното му време. Наред с това представеното по делото писмо с изх. № 360/07/07.06.2017 г. довело съда до извода, че дейностите, свързани с хигиена и хранене, са били осъществявани съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода, на които било осигурено време за къпане и пране на лични дрехи в общата баня на затвора – два пъти седмично. Съдът е приел, че съгласно цитираното писмо с графика за разпределение на времето времето за престой на открито на лишените от свобода е било увеличено с цел да се компенсират причинените им неудобства, свързани с ремонта. Първоинстанционният съд е приел, че следвало да се има предвид и обстоятелството, че в резултат на извършения ремонт са били подобрени условията в затвора, в това число и на Радев, като от писмо изх. № 360/07/07.06.2017 г. било видно също и че през процесния период Радев е бил настанен в спално помещение с отделен санитарен възел, оборудван с мивка и тоалетна. Доколкото липсва нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, съдът е счел, че се явява неприложима презумпцията за настъпили вреди съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Освен това било прието, че твърдението за настъпили неимуществени вреди не е било доказано. В заключение съдът е приел, че не е налице нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, претърпени неимуществени вреди и пряка причинно-следствена връзка между двата елемента от фактическия състав на отговорността на затворническата администрация за вреди, поради което е счел, че искът за обезщетение като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен. За неоснователна била счетена и акцесорната претенция за присъждане на лихви върху тази сума. Първоинстанционният съд, предвид нормата на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, е счел за неоснователно възражението на ищеца, че не следва да се присъжда в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение, като предвид изхода на делото е приел, че на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 143, ал. 4 и чл. 144 АПК в полза на ответника, който е защитаван от юрисконсулт, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100, 00 лева, съобразно защитавания материален интерес съгласно чл. 25, ал. 1 на Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно като краен резултат в частта, в която са отхвърлени исковите претенции на К. Радев. Неоснователни са оплакванията на касатора за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон. Първоинстанционният съд е събрал по делото допустими и относими доказателства, които е обсъдил, анализирал, включително и в тяхната съвкупност, въз основа на което е установил обективната фактическа обстановка по делото. Въз основа на тези обективни факти, съдът е формирал обосновани правни изводи и е приложил правилно материалния закон. Решението е мотивирано с подробни и верни мотиви. В съответствие с нормата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като имуществената отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент от фактическия състав на отговорността. Фактическият състав на предявените искове с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС в процесния случай (с оглед фактическите твърдения на ищеца) включва в кумулативна даденост: наличие на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС; наличие на причинени на ищеца неимуществени вреди, състоящи се в негативни преживявания, чувство на незащитеност, малоценност, обреченост, безпомощност, както и влошаване на физическото му здраве; причинна връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Деликтната отговорност на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца (по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, вр. чл. 144 АПК) е да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. В съответствие с нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Ал. 2 на същата норма предвижда, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Съдът е приложил правилно правилата за разпределение на доказателствената тежест, приемайки, че в случая не са били събрани доказателства, установяващи настъпили за Радев отрицателни последици. По искане на касационния жалбоподател, в производството по адм. д. № 1278/2017 г. са били допуснати двама свидетели – М. Живков и В. Дотков, чиито показания са били кредитирани от първоинстанционния съд, но след анализа им в съвкупност със събраните по делото писмени доказателства обосновано са довели съда до извод за недоказаност на твърдяното бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията в Затвора – гр. Варна през процесния период. Неоснователно е оплакването на касатора, че от доказателствата по делото безспорно било установено противоправното поведение на администрацията в Затвора – гр. Варна, изразяващо се в поставянето на ищеца в изключително унизително и нечовешко отношение поради неосигуряване на благоприятни условия за изтърпяване на наказанието му, като през процесния период не му е била предоставена възможност за лична хигиена, пране и хигиена на спалното помещение. От представените графици правилно е било установено, че Радев не е бил лишен от дейности, свързани с хигиената и ползване на личното му време, като освен това видно от представеното по делото писмо с изх. № 360/07/07.06.2017 г. дейностите, свързани с хигиена и хранене, са били осъществявани съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода, на които било осигурено време за къпане и пране на лични дрехи в общата баня на затвора – два пъти седмично. Нещо повече – от горецитираното писмо правилно е било установено, че с цел компенсация на причинените на лишените от свобода неудобства, свързани с ремонта, времето им за престой на открито е било увеличено с графика за разпределение на времето. Обосновано е взето предвид от административния съд и обстоятелството, че в резултат на извършения ремонт са били подобрени условията в затвора, в това число и на Радев, доколкото от представеното писмо с изх. № 360/07/07.06.2017 г. било видно също и че през процесния период Радев е бил настанен в спално помещение с отделен санитарен възел, оборудван с мивка и тоалетна. В мотивите си административният съд е анализирал подробно оплакванията на лишения от свобода, като обосновано е приел, че твърдените от Радев бездействия на администрацията на затвора – гр. Варна са останали недоказани, още повече че носещият доказателствената тежест ищец не е представил доказателства в подкрепа на предявения иск за проявено бездействие на затворническата администрация, в резултат на което да е понесъл неимуществени вреди. Видът и тежестта на тези вреди, изразяващи се в негативни преживявания, чувство на незащитеност, малоценност, обреченост, безпомощност, както и влошаване на физическото му здраве, също не са били доказани от лишения от свобода, тъй като дори показанията на разпитаните по делото свидетели не насочвали към извод за претърпени вреди от вида на твърдените, като това обстоятелство е било отчетено от съда. При изяснена фактическа обстановка, поради неустановяване на незаконосъобразни действия и бездействия на органите на ответника, от които да са последвали вреди за лицето, съдът е извел законосъобразни изводи. Въз основа на гореизложените съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск като правилно, поради което следва да се остави в сила. Неправилно е решението на административния съд в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. По този въпрос, съдът е приложил неправилно материалния закон. Производството по делото е водено по специалния по чл. 284 от ЗИНЗС ред, като в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. По тези съображения, Върховният административен съд, в настоящия състав, преценява решението в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение като неправилно, поради което същото следва да се отмени в тази част. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,