Решение № 3973 от 24.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10323/2013 г.

Решение № 3973 от 24.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10323/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. Пловдив срещу Решение № 1227/03.06.2013 г., постановено по адм. дело № 3623/2012 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № 131201936/13.07.2012 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с решение № 1395/02.11.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - Пловдив, с който на "Ивет Джулъри" ЕООД, е отказан данъчен кредит в общ размер на 4 065.54 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 1 078.64 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че неправилно съдът е разрешил правния спор по делото, приемайки че процесната доставка попада в приложното поле на чл. 6, ал. 2, т. 3, пр. първо от ЗДДС, в който случай, съобразно чл. 25, ал. 3, т. 1 от ЗДДС данъчното събитие по нея възниква на датата на фактическото предоставяне на вещта на вещта на лизингополучателя, в който момент възниква и правото на данъчен кредит за последния, като не е съобразил, че случаят следва да бъде подведен под хипотезата на изключението, визирано в чл. 6, ал. 2, т. 3, пр. 2 от ЗДДС, в който случай данъчното събитие ще възникне по правилата на чл. 25, ал. 4 ЗДДС. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което отхвърли релевираната жалба, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Ивет Джулъри" ЕООД, гр. Пещера, чрез пълномощника си адв. Н. Бангеев, с писмено становище оспорва основателноста на същата и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила, ведно с присъждане на направените разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на осмо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - Пловдив е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт № 131201936/13.07.2012 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с решение № 1395/02.11.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - Пловдив, с който на "Ивет Джулъри" ЕООД, е отказан данъчен кредит в общ размер на 4 065.54 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 1 078.64 лв. За да обоснове формирания краен правен извод за основателност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, но е необоснован и противоречащ на материалния закон. Това заключение е обосновано със следните релевантни фактически констатации: Ревизираното лице е сключило договор за финансов лизинг № 018454-RF-001 от 23.06.2010 г. с "Райфайзен лизинг България" ООД, в изпълнение на задълженията си по който лизингодателят е предоставил на лизингополучателя лек автомобил, марка КИА, модел "Мохаве", с доставна цена 25 421,86 евро. Фактическото предаване на вещта е осъществено с приемо-предавателен протокол от 02.07. 2010 г. /л. 117/. Съдът е констатирал, че изрично в клаузите на този договор /чл. 9/ е уговорено, че "лизингополучателят има изключителното право да придобие собствеността върху МПС от "Райфайзен лизинг България" ООД както по време на действието на договора за лизинг, така и след изтичане на неговия срок". релевиран е факта, че в същата клауза е предвидено това право на лизингополучателя се упражнява чрез писмено предизвестие за намерение за придобиване, отправено до "Райфайзен лизинг България" ООД не по-късно от 15 работни дни преди изтичане срока на договора, като "Райфайзен лизинг България" ООД е задължен да прехвърли собствеността върху ППС, след като лизингополучателят е заплатил всички лизингови вноски и други дължими плащания по договора е и изпълнил всички условия за прехвърлянето. Административният съд е тълкувал тези клаузи и е приел за незаконосъобразен извода на органите по приходите, че в случая между страните е уговорена единствено и само "опция" за прехвърляне правото на собственост върху вещта. Според съда е уговорено изрично прехвърлянето на правото на собственост върху вещта в полза на лизингополучателя. Позовал се е на нормата на чл. 12, ал. 5 от ППЗДДС, съгласно която е налице "опция", когато за прехвърлянето на собствеността се изисква изрично волеизявление на лизингополучателя и допълнително заплащане, различно от дължимите вноски по договора, но в процесния случай вноските по договора за лизинг покриват изцяло стойността на лизинговия обект. В този смисъл бъдещата продажбата на обекта на лизинга, безспорно потестативно право на лизингополучателя, не предполага каквото и да било допълнително заплащане, освен дължимите вноски по договора, т. е. не е изпълнена втората кумулативна предпоставка и не е налице "опция" по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС. Решението е правилно. Правилно съдът не е споделил тезата на органите по приходите, че в случая е предвидена само "опция" за прехвърляне на правото на собственост. Тълкуването на чл. 9 от договора за лизинг от 23.06.2010 г., направено в РА и възприето от решаващия административен орган, е в явно противоречие с действителната обща воля на страните и договорното съдържание. В противоречие е и с изискванията на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС. Съгласно чл. 12, ал. 5 ППЗДДС, счита се, че в един договор за лизинг е налице опция, когато за прехвърлянето на собствеността се изисква изрично волеизявление на лизингополучателя и допълнително заплащане, различно от дължимите вноски по договора. Двете предпоставки следва да са кумулативно проявени. В този контекст, обосновано съдът е приел, че вноските по договора за лизинг покриват изцяло стойността на лизинговия обект и бъдещата продажбата на обекта на лизинга не предполага допълнително заплащане освен дължимите вноски по договора, т. е. не е изпълнена втората кумулативна предпоставка и не е налице "опция" по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС. Правилна е и преценката на съда, че горното се потвърждава от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което процесният автомобил е заведен в активите на дружеството и на същия се начисляват амортизации - 31 075.52 лв. за 2010 - 2012 г.; платеният и осчетоводен ДДС по процесната фактура е 6960.92 лв. Това е сумата, която подлежи на възстановяване, а не част от нея, както законосъобразно е приел административният съд. Основателно ответникът по касационната жалба поддържа, че ако се спазва принципа на чл. 20 от Закона за задълженията и договорите, според който договорите се тълкуват в съответствие с общата воля на страните, а уговорките се тълкуват във връзка една с друга (а не изолирано), като се схващат в смисъла на целия договор, то несъмнено следва да се приеме, че страните не са искали да предвидят задължително прехвърляне на собствеността върху лизинговите обекти, то не са налице основания понятието "изключително право" да се тълкува единствено като опция за покупка. Релевантно за възникване правото на приспадане на данъчен кредит в случая е предоставянето на фактическата власт върху вещта, което изисква и начисляване на пълния размер на ДДС. Налице е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 3, т. 1 ЗДДС: "датата на фактическото предоставяне на стоката по чл. 6, ал. 2", от което са произтекли съответните правни последици - начислен и подлежащ на възстановяване ДДС при доставчик и получател. Цитираното в касационната жалба Решение № 4771 от 05.04.2013 г. по адм. д. № 9438/12 г. на ВАС е неотносимо към настоящия казус, доколкото третира продажба на вещ само в проект и няма фактическо предаване на стоката. Неоснователно в касационната жалба се възразява срещу правилността на релевирането в мотивите на съдебния акт на Решение № С-118/11 г. на СЕС. Именно цитираната т. 40 от Решението е релевантна в настоящия казус - автомобилът е заприходен в дружеството и са начислявани амортизации. Като е достигнал до същите изводи, съдът е постановил решение, което не страда от инвокираните пороци и като правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата 250 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение