Решение № 2021 от 27.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11210/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Р. Ч., гражданка на Република Турция, чрез адв. Петкова срещу решение 2788 от 01.10.2024 г., постановено по адм. дело 444/2024 г. по описа на Административен съд - Русе, с което е отхвърлена жалбата на чужденката срещу заповед 5373з-31 от 23.04.2024 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България, издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, издадена от Началника на група Миграция при на ОД на МВР-Русе. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски. Ответникът - Началника на група Миграция при на ОД на МВР-Русе, в представен писмен отговор на касационната жалба, чрез гл. юрк. Йорданова счита същата за неоснователна и моли решението да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следвало да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд - Русе е заповед рег. 5373з-31 от 23.04.2024 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България, издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, издадена от Началника на група Миграция при на ОД на МВР-Русе. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е установил от фактическа страна, че Р. Ч. е гражданка на Република Турция и е получила разрешение за постоянно пребиваване на 17.12.2020 г. на основание чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ като лице, което не е от български произход, родено на територията на Република България. При извършена проверка в АИС на МВР е установено, че в едногодишен срок след получаване на разрешението си за пребиваване турската гражданка не се е установила и не пребивава на територията на страната. Видно било от данните в АИС Граничен контрол за периода 2021 г. 2023 г. Р. Ч. има регистрирани краткосрочни влизания, едва 17 дни в едногодишния период от получаване на разрешението и от получаване на разрешението за пребиваване до настоящия момент тя има регистрирани едва 39 дни престой в България, поради което на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ спрямо нея започнало административно производство за налагане на принудителна административна мярка отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. За да направи този извод, административният орган и след това административният съд са установили, че адресът, който турската гражданка е декларирала като адрес на пребиваване в страната е формален, с оглед спазване изискванията на законодателството. Сключен е договор за наем с братовчедка ѝ, като след представянето му пред службата за административен контрол на чужденците, Р. Ч. не е останала да живее там, а се е върнала при семейството си в Турция. Впоследствие е гостувала за кратко, 2 пъти годишно по няколко дни. По време на престоя си не е предприемала действия, свързани с трайното си установяване в страната. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, мотивиран е с изложените в него фактически и правни основания и не е налице нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно. Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд относно наличието на материална, териториална и персонална компетентност на административния орган и съгласно чл. 221, ал. 2 изр. 2 АПК препраща към тях, поради което не следва да ги преповтаря в своя съдебен акт. Инцидентните пребивавания на територията на страната през едногодишния период не могат да обосноват извод за трайно установяване. Настоящата инстанция споделя разбирането на административния съд, че понятието трайно установяване, за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. Ето защо е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденецът на територията на Република България, както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Предвид установеното, липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,