Решение № 530 от 11.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 612/2009 г.

Решение № 530 от 11.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 612/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова На основание чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК осъденият В. С. В. е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 84 от 25.05.2009 г., постановено по ВНОХД № 94/09 г. от Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 113 от 3.04.2009 г. по НОХД № 104/09 г. на Районен съд - С. Искането за възобновяване се позовава на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Искането се поддържа от процесуален представител, назначен по реда на чл. 94, ал. 3 от НПК, а от осъдения В. е постъпила писмена защита. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на искането. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, установи следното: I. По силата на проверяваните съдебни актове подсъдимият В е бил признат за виновен в това, че на 1.05.2008 г., при условията на опасен рецидив, чрез използване на технически средства е направил опит да отнеме чужда движима вещ - желязо-решетъчен стълб от електропровод, собственост на "Хидромелиорации - С. " Е. с намерение да го присвои - престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29 и чл. 18, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е една година и четири месеца лишаване от свобода, определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Осъденият В. е бил признат за невинен и оправдан по отношение обвинението - деянието да е извършено "при предварителен сговор" с Н. К. I. Изводимо от съдържанието на искането и писмената защита, получена от ВКС - вх. № 1802/23.11.2009 г., доводите, представени в подкрепа на оспорването се свеждат до нарушение на материалния закон, изразило се в неправилната, според осъдения, квалификация на кражбата като довършена, което от своя страна е довело и до определянето на явно несправедливо наказание. Искането за възобновяване е неоснователно. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на глава XXVII и конкретно чл. 372, ал. 4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Осъденият В. е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първата инстанция, след като е направила констатацията, че направеното самопризнание намира подкрепа в доказателствата по делото е обявила, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и самопризнанието на подсъдимия и е разгледала делото в посочената диференцирана процедура. Известно е, че признаването на фактите, с оглед приложението на процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, обхваща всички факти, описани в обвинителния акт, както и че съгласно чл. 373, ал. 3 от НПК съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт. Последното, разбира се, не освобождава съдът от задължението да направи оценка на признатите факти и съответно да вземе решение - извършено ли е деяние, съставлява ли то престъпление и каква е неговата правна квалификация. Тази оценка се извършва в рамките на фактите, приети с обвинителния акт и признати от подсъдимия. Именно това е сторил и първостепенният съд, като е оправдал и двамата подсъдими да са извършили деянието при наличието на квалифициращия признак по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК, тъй като не са били налице факти, обуславящи наличието на "предварителен сговор". Тук е мястото да се посочи, че отпадането на квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК не лишава от възможност кражбата да се квалифицира като извършена при обикновено съучастие по чл. 20, ал. 2 от НК, но този пропуск на не може да бъде отстранен по искането за възобновяване от осъдения. По повод конкретното възражение, направено в искането, за нарушение на материалния закон - то достатъчно е да се препрати към самия обвинителен акт и съдебните актове, за да се види неговата неоснователност, защото отговорността на осъдения е ангажирана за опит към кражба по смисъла на чл. 18, ал. 1 от НК. Последното лишава и от основателност възраженията за явната несправедливост на наложеното наказание, направени в тази връзка. Възраженията са неоснователни и в друг техен аспект, поддържан от процесуалния представител - че с оглед минималния приноса на осъдения В. в извършеното престъпление, наказанието е несправедливо. Безспорно е по делото, че другият подсъдим К. има по -активна роля в подготовката и организацията за осъществяване на престъпното посегателство. Това, само по себе си, не означава, че наложеното наказание на осъдения В. е явно несправедливо, като конкретното му участие в причинителската деятелност е точно преценено и е в основата на решението на съдебните инстанции да определят санкцията в по-нисък размер, от тази, определена за К. С основание при индивидуализацията на наказанието, предходните инстанции са акцентирали върху съдебната биография на осъдения (извън осъжданията, необходими за квалификацията "опасен рецидив"), а същата не носи положителна характеристика за неговата личност, тъй като е наситена с осъдителни съдебни актове за деяния от същия вид. Предвид на изложеното върховният касационен съд, първо наказателно отделение