Решение № 12017 от 6.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5745/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Стоянов, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора в [населено място], подадена чрез процесуален представител адвокат И. Юруков, против решение 2384/07.04.2023 г., постановено по адм. дело 11718/2022г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлен иска му срещу Главна дирекция Изпълнение на наказанията при Министерството на правосъдието за присъждане на обезщетение в размер на 3866,66 лв. за претърпени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, в периода 06.06.2021 г. до 20.09.2022 г., вследствие невъзможността да полага възмезден труд поради обявена от съда за незаконосъобразна заповед на главния директор на ГДИН за преместването му в друг затвор. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено, като исковата претенция бъде уважена. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна Главна дирекция Изпълнение на наказанията /ГДИН/, чрез процесуалния си представител юрк. Д. Маринова, с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С оспореното решение административният съд е отхвърлил исковата претенция на П. Стоянов, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, понастоящем в Затвора в [населено място], с която претендира настъпването на имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за периода 06.06.2021 г. до 20.09.2022 г., вследствие на незаконосъобразна Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г. на главния директор на ГДИН, с която касаторът е преместен от Затвора в [населено място] в Затвора в гр. Пловдив. Заповедта е отменена като незаконосъобразна с Решение 1348 от 11.07.2022 г. по адм.дело 2761 от 2021 г. по описа на Административен съд Пловдив. С обжалваното решение П. Стоянов е осъден и да заплати на ГДИН сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Доказано е по делото, че ищецът П. Стоянов изтърпява наказание лишаване от свобода. Постъпва в Затвора в [населено място] на 13.02.2018 г. Със Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г. на главния директор на ГДИН ищецът е преместен в Затвора в гр. Пловдив, където престоява от 06.06.2021 г. до 26.08.2022 г., което обстоятелство се установява с писмени документи и не се оспорва от страните. Касаторът твърди, че в резултат на Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г., само и единствено поради преместването си от Затвора в [населено място] в Затвора в гр. Пловдив, е бил лишен от възможността да работи и да получава възнаграждение. Преди преместването си е полагал труд, за който всеки месец е получавал възнаграждение. Това се установява от Служебна бележка рег.1652 от 28.02.2023 г., от която се вижда, че той редовно е получавал трудови възнаграждения в периода от 19.02.2019 г. до 09.06.2021 и от 19.09.2022 г. до 31.12.2022 г. Посочени са и конкретни размери на възнагражденията, които лицето е получавало. Преди посочените периоди Стоянов е полагал доброволен неплатен труд. Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г. на главния директор на ГДИН е обжалвана пред Административен съд Пловдив, за което е образувано дело 2761 от 2021 г. по описа на съда. С Решение 1348 от 11.07.2022 г. заповедта е отменена като незаконосъобразна. За да постанови обжалваното в настоящото производство пред Върховния административен съд решение, АССГ е обосновал извод, че не ищецът не е доказал кумулативно изискуемите предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната страна по реда на чл.1 от ЗОДОВ. Съдът е приел, че правоотношенията по които лишените от свобода полагат труд, не са трудови, тъй като не се каса за правоотношение между равнопоставени субекти. Правата и задълженията на лишените от свобода са уредени в ЗИНЗС и правилника за прилагането му и за ответника няма нормативно установено задължение да възложи работа на лишения от свобода. При тази фактическа установеност съдът е направил извод, че отсъствието на който и да е от елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ води до извод за неоснователност на предявения иск, а в случая не е установено от ищеца, по безспорен и категоричен начин, наличието на незаконосъобразни действия и вреда, поради което го е отхвърлил. Решението е валидно, допустимо и правилно. В случая не е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между отменената заповед и твърдените вреди. От една страна, полагането на труд в заведението за лишаване от свобода не е гарантирано от закона, а е резултат от възможностите, които съществуват към съответния момент. Освен това е опосредено от режим на разрешение от директора на съответния затвор, който преценява наличието на възможностите за това. Настоящата инстанция споделя и изводите на първоинстанционния съд, че липсват вреди под формата на пропуснати ползи, доколкото тяхното сигурно настъпване трябва да е доказано по делото. Дали лишеният от свобода ще полага труд и най-вече до кога не е зависело само от това дали ще се намира постоянно в Затвора в [населено място], от където незаконосъобразно е бил преместен. При тази фактическа установеност, правните изводи на решаващия съд, че не са налице предпоставките за осъществяване на отговорността на държавата за вреди спрямо ищеца и настоящ касатор е обоснован и законосъобразен. При отсъствието на дори един от елементите от фактическия състав на материалната норма чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - иска е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от решаващия съд. Решението му ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенцията на касатора за присъждане на понесените по делото разноски е неоснователна и не следва да бъде уважена. На ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, Трето отделение