Решение № 9326 от 30.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4406/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Д. В. А., с адрес: гр. Омуртаг, обл. Търговище, [улица], действащ чрез адв. А. Димитров от АК – Търговище против Решение № 427/12.03.2026 г. на Административен съд Търговище, постановено по адм. дело № 493/2025 г., с което съдът е отхвърлил оспорването на Д. В. А., против Решение № 2153-25-36/ 06.10.2025 г. на Директор на ТП на НОИ – Търговище, с което е потвърдено Разпореждане № 2140-25-346/ 26.08.2025 г., издадено от ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Търговище и е осъдил Д. В. А. да заплати на ТП на НОИ – Търговище, сумата в размер на 102,26 евро (сто и две евро и двадесет и шест цента), съставляваща превалутирания размер от лева в евро на сумата от 200,00 лева (двеста лева), последната, представляваща определено и присъдено юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което при наличие на основанията по чл. 209, т. 3 АПК моли касационната инстанция да отмени решението на първоинстанционния съд и да реши въпроса по същество, като отмени обжалвания административен акт. Ответната страна – директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Търговище оспорва касационната жалба, като счита същата за неоснователна, а решението на Административен съд Търговище, като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 АПК, настоящият съдебен състав приема касационната жалба за основателна, по следните съображения: Първоинстанционният съд е установил, че жалбоподателят Д. В. А. е сезирал компетентния административен орган със заявление вх. № 2178-25-28/ 06.07.2023 г., като е поискал да му бъде отпусната лична социална пенсия за старост. С разпореждане [номер] по Протокол Y0101K/ 15.07.2023 г. на лицето е отпусната социална пенсия за старост в размер на 276,64 лв. По преписката липсват данни разпореждането да е обжалвано. С ЕР на ТЕЛК № 90464 от 39/ 25.02.2025 г. на Д. А. е определено 40% ВСУ, с водеща диагноза [заличен текст]. С ново ЕР на ТЕЛК №92235 от 107/ 09.06.2025 г. на А. е определено 100% ВСУ с водеща диагноза [заличен текст]. Решението е потвърдено от медицинска комисия към ТП на НОИ – Търговище с Решение № 2113 от 082/ 20.06.2025 г. С последващо заявление до НОИ вх. № 2177-25-75/ 07.08.2025 г. жалбоподателят е поискал отпускане на социална пенсия за инвалидност. Към заявлението е приложено ЕР на ТЕЛК №92235 от 107/ 09.06.2025 г. На 15.08.2025 г. Д. А. е подал Заявление вх. № 2177-25-75#1/ 15.08.2025 г., с което е поискал спиране на социалната му пенсия за старост на основание чл. 95, ал. 1 от КСО. Установява се, че с Разпореждане № 2140-25-346/ 26.08.2025 г., издадено от ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Търговище, на основание чл. 98, чл. 90а във връзка с 101, ал. 1, т. 4а от КСО е отказано да му бъде отпусната социална пенсия за инвалидност. Съображенията на органа се изразяват в това, че същият не отговаря на една от нормативно установените материални предпоставки за отпускане на пенсията по чл. 90а, ал. 1 от КСО, а именно че лицето има разрешен друг вид пенсия на 15.07.2023 г., с което са налице придобити положителни права, които не могат да бъдат прекратени. Органът счита, че правоимащият не може да се откаже от един вид пенсия, за да му бъде отпусната друга пенсия. Пенсията не можела да се прекрати по искане на правоимащия. Процесното Разпореждане № 2140-25-346/ 26.08.2025 г. е било обжалвано по административен ред и потвърдено с Решение № 2153-25-36/ 06.10.2025 г. на Директор на ТП на НОИ – Търговище. Първоинстанционният административен съд е приел, че законосъобразно административният орган е отказал на жалбоподателя отпускането на социална пенсия за инвалидност, тъй като А. получава социална пенсия за старост на основание чл. 89а, ал. 1 КСО. Ирелевантно за формирания отказ на органа било обстоятелството, че същият подал заявление за спиране на получаваната социална пенсия за старост. Административният съд е изложил съображения, че наличието на основание за прекратяване на пенсията в хипотезата на чл. 96, ал. 1, т. 4 КСО, предполага отпадане на някоя от предпоставките по чл. 89а, ал. 1 КСО, което обстоятелство не било изпълнено за А.. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно. В разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от КСО се съдържат лимитативно изброени хипотези, при наличието на които правото на пенсия се прекратява. Съгласно чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО пенсията се прекратява, когато отпадне основанието за получаването й. Действително първоначално жалбоподателят А. е получавал само социална пенсия за старост на основание чл. 89а, ал. 1 от КСО. Същият обаче е заявил, че не желае да му бъде изплащана, като е поискал с нарочно заявление компетентните органи на НОИ да му отпуснат социална пенсия за инвалидност, в качеството му на правоимащ. Неправилен е изводът на административния съд, че административният акт е постановен при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В противоречие с изискването на чл. 35 и чл. 36 АПК, административният орган е бил длъжен да изясни всички факти и обстоятелства свързани с издаването на процесния административен акт, като съобрази, че лицето изрично е сезирало НОИ с искане за прекратяване на социалната пенсия за старост, за да заяви своето желание да получава социална пенсия за инвалидност. Действително, към датата на отпускане на социална пенсия за старост не е налице правно основание за кумулирането ѝ със социална пенсия за инвалидност, но жалбоподателят е поискал прекратяване на изплащането на социална пенсия за старост, като формираното от негова страна волеизявление е достигнало до органа, който е следвало да съобрази, че съгласно чл. 90а, ал. 1 КСО, право на социална пенсия за инвалидност имат лицата, навършили 16-годишна възраст, с трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане 71 на сто или повече, на които не е отпусната друга пенсия, включително от друга държава. Видно от приетите за установени от първоинстанционния съд фактически обстоятелства, релевантни за правния спор А. е лице навършило 16 години, има установена трайно намалена работоспособност повече от 71 на сто. Липсата на изрична забрана правоимащото лице да се откаже да получава един вид лична пенсия, при наличието на материални предпоставки за получаване на друг вид пенсия, която е по – благоприятна за него, сочи на извод, че разпоредбата на чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО, не е абсолютно императивна и позволява прекратяването на един вид пенсия да стане и по волята на правоимащия, доколкото единствено неговото доброволно волеизявление е сезирало по-рано компетентния административен орган да разреши нейното отпускане. Този извод следва от обстоятелството, че пенсионното осигуряване е система на осигуряване на материални средства. Плащанията настъпват при наличие на осигурен случай, при дългосрочното обществено осигуряване и те заместват загубения доход. В този смисъл когато едно лице има право на повече от една пенсия, но те не могат да се кумулират, се прилага принципът на по-благоприятното положение по чл. 101, ал.3а КСО и се отпуска пенсия в по-голям размер. Съгласно чл. 101, ал. 3а от КСО (в сила от 01.01.2015 г.), при право на повече от една пенсия се получава по избор една от пенсиите в пълен размер и 50 на сто от останалите. Тази възможност касае хипотезите, при които лицето има право на повече от една пенсия по КСО, но за касатора важи императивната забрана по чл. 101, ал. 1, т. 4а от КСО. Разпоредбата на чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО постановява, че пенсията се спира когато не се следва изплащането й на основание чл. 101 и е по-неблагоприятна по размер. Анализът на посочените разпоредби налага извода, че административният орган, в условията на обвързана компетентност, е задължен да спре тази от двете пенсии, която е по-неблагоприятна като размер за лицето, като момента на спирането й е от датата на отпускане на новата пенсия (в този смисъл е постановено Решение № 2227 от 25.02.2026 г. по адм. д. № 7873/2025 г., VІ отд. на ВАС ). По така изложените съображения, касационната инстанция намира, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилни и необосновани изводи за законосъобразност на оспорения административен акт. Налице са изтъкнатите касационни основания на решението по чл. 209, т. 3 АПК- нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което същото следва да бъде отменено. Доколкото спорът е изяснен от фактическа страна, след отмяната на порочното първоинстанционно решение съдът следва да разреши спора по същество, като отмени обжалвания административен акт и постанови връщане на преписката на административния орган, който следва да направи нова преценка на правото на социална пенсия за инвалидност и да съобрази кое е по-благоприятното положение за жалбоподателя при отпускане на съответната пенсия. Воден от горното и на основание чл. 221, ал.2, предложение второ, Върховният административен съд, шесто отделение