Решение № 13873 от 19.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7873/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник Изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФ Земеделие), подадена чрез процесуален представител юрк. Велева, против Решение 318/13.03.2024 г., постановено по адм. дело 908/2023 г. по описа на Административен съд София-област /АССО/, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 01-6500/4059#11 от 16.06.2023 г. на Зам. Изпълнителния Директор на ДФ Земеделие и са присъдени разноски. Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и да бъде потвърдена законосъобразността на оспорения административен акт. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от другата страна разноски. Ответникът Д. Н. Р., оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозиран писмен отговор, поддържан в проведеното открито съдебно заседания от процесуалния му представител адв. Ламбева. Настоява за оставяне в сила на оспорения съдебен акт. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура на Република България заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството, в срок е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на производството пред АССО е била законосъобразността на АУПДВ 01-6500/4059#11 от 16.06.2023 г. на Зам. Изпълнителния Директор на ДФ Земеделие, с който на основание чл. 27, ал. 3, 5 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ и чл. 162, ал. 2, т. 8 и т. 9 от ДОПК, чл. 7, § 1 от Регламент (ЕС) 809/2014 на Комисията, както и чл. 27, § 1 от Регламент за изпълнение (ЕС) 908/2014 на Комисията от 6 август 2014 г., чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, чл. 166 от ДОПК и чл. 20а, ал. 6 и ал. 5, предл. първо във вр. с ал. 2 и ал. 1 от ЗПЗП спрямо Д. Н. Р., гр. Костинброд, е установено публично държавно вземане в размер на 7 255,58 лева, съставляващо недължимо платена сума по схема СЕПП и подмярка 13.1 по Заявление за подпомагане за кампания 2020 г. с УИН 23 280520 03996, ведно с лихви, изчислени за периода между изтичане срока за плащане от бенефициера и датата на погасяване или приспадане. Съдът подробно е изложил установената по делото фактическа обстановка, след което е пристъпил към излагане на изводите си по съществото на спора. В този порядък административният съд е приел за установено, че оспореното писмо е действителен административен акт, но не отговаря на изискванията за форма нарушен е чл. 59, ал. 1 от АПК, като в оспорения АУПДВ липсват каквито и да било релевантни фактически установявания, спрямо приложените правни норми, възприето за липса на мотиви. Според АССО тези нарушения са довели до материална незаконосъобразност на оспореното уведомително писмо. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Обжалваното съдебно решение е действителен съдебен акт като постановен от законен състав, след надлежно сезирано от заинтересовано лице на подлежащ на оспорване административен акт. Решението е постановено въз основа на събраните и неоспорени релевантни писмени доказателства, при правилната им преценка и при обсъждане на становищата на страните и техните възражения, поради което е обосновано. Административният съд изключително задълбочено е обсъдил всички събрани по делото доказателства, от които правилно е установил извършените в административното производство действия, които на практика не се оспорват от страните по делото. Основният спорен въпрос, а именно относно наличието на мотиви в административния акт, от които да са ясни възприетите от административният орган фактически основания за прилагане на посочените в акта правни основния, правилно е разрешен от АССО. По силата на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК индивидуалният административен акт следва да съдържа задължително като реквизити фактически и правни основания за издаването му, т. е. да е мотивиран. Мотивите на административния акт представляват единство от фактическите и правни основания за издаването му и тяхното наличие позволява на адресата на акта да разбере волята на административния орган и да защити адекватно правата и интересите си. Мотивите имат съществено значение и за съда при осъществявания контрол за законосъобразност и липсата им възпрепятства този контрол и представлява самостоятелно основание за отмяна на издадения административен акт. В съответствие със съдържанието на уведомителното писмо АССО правилно е констатирал на практика пълната липса на фактически установявания, съответни на разпоредените с него правни последици. В уведомителното писмо като фактическо основание за постановения отказ е записано "неспазване правилата на законоустановените изисквания за управление (ЗИУ), определени със Заповед РД-09-592/24.07.2020 г. на Министъра на земеделието, храните и горите, след което в инкорпорираната Таблица 1 са изброени същите; посочено е, че това неизпълнение е установено в хода на проверка на място по Кръстосано спазване ДТИ основни 2020 по заявление УИН 23/280520/03996, със заявка с 430081, в рамките на която е проверен животновъден обект 2255-0035, който е собственост на кандидата; както и че АУПДВ се издава в изпълнение на влязло в сила Решение 144 от 13.02.2023 г., постановено по адм. дело 1021/2022 г. на АССО. Идентично е съдържанието и на писмо изх. 01-6500/1902 от 11.04.2023 г. на зам. Изпълнителния директор на ДФ Земеделие, с което в изпълнение изискването на чл. 26, ал. 1 от АПК бенефициера е уведомен за началото на административното производство. Повече от очевидна е липсата на фактически констатации, въз основа на които е прието неспазване на посочените в АУПДВ законоустановени изисквания за управление, както междувпрочем липсва и цитиран финализиращ твърдяната проверка на място акт, в който да са изложени установените от проверяващите органи констатации. Нищо друго не следва и от цитираният съдебен акт, както правилно е акцентирал и съставът на АССО. Т.е. съдебният контрол относно наличието на фактически основания за прилагане на цитираните правни норми на практика е невъзможен. В порядък настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на АССО за допуснати нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, защото няма изразени мотиви, които да гарантират ефективно упражняване правото на жалба на адресата на акта и осигурят възможност за съдебен контрол за спазване на материалния закон. Съображенията в касационната жалба относно необсъждане на подробно изложената богата правна аргументация, за необоснованост на изводите на съда, довела и до неправилно приложение на материалния закон, не могат да бъдат споделени. Административният орган е длъжен служебно да изясни всички относими факти преди издаване на акта и ясно и недвусмислено да посочи кои от тях приема за доказани, за да приложи съответната им правна норма, а не тази дейност да се извършва за първи път от съда в производството по обжалване на административния акт. Според съдебната практика (съобразяваща се с незагубилото действия Тълкувателно решение 16/1975 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд) е допустимо осъществяването на тази дейност да е видна и от други документи, съставени в административното производство от органът или негови помощни органи, но това не означава, че събраните доказателства трябва да се обсъждат и анализират за първи път в съдебното производство, а фактите, които се приемат за доказани от тях според административния орган да се посочват за първи път в съдебния процес. По изложените съображения настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първата инстанция и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства. Претенция за разноски не е заявена от ответника по касация, на касатора такива не се дължат, поради което и съдът не присъжда такива. По изложените съображения, Върховният административен съд, осмо отделение