Решение № 3437 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 382/2021 г.

Решение № 3437 от 16.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 382/2021 г., IV о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на С. С., гражданин на Ирак, подадена чрез процесуален представител адвокат И., против решение № 5499 от 15.10.2020 г., постановено по адм. д. № 5939/2020 г. на Административен съд София-град /АССГ/, с което съдът е отхвърлил жалбата на чужденеца срещу заповед № 5364 з-1001/04.06.2020 г. на директора на Дирекция "Миграция" – МВР. Касационният жалбоподател навежда доводи за нарушение на съдопроизводствените правила, неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът е извел правните си заключения без наличието на убедителни доказателства за обоснованата необходимост от задържане в специалния дом. При решаването на спора не са обсъдени всички релевантни за спора доказателства, в резултат на което съдът е достигнал до необоснован правен извод. Иска отмяна на решението. Ответникът - директор на Дирекция "Миграция", чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град /АССГ/ е било образувано по жалба на С. С. против заповед № 5364 з-1001/04.06.2020 г. на Директора на Дирекция "Миграция" - МВР, с която е продължено настаняването на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ). За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че безспорно по делото се установява, че жалбоподателят е незаконно пребиваващ на територията на Република България. Очевиден и установен е отказът на чужденеца да съдейства на административния орган за връщане до страна по произход, страна на транзитно преминаване или трета страна, предвид нежеланието му да се завърне в Ирак. От доказателствата по делото се установява безспорно, че С. С. не притежава валидни документи за самоличност и е осъждан за извършено престъпление от общ характер. Съдът е счел, че конкретният случай попада в хипотезата на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ и чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО за продължаване на настаняването, доколкото чужденецът е с неустановена самоличност, отказва да се завърне в страната си по произход, няма документ за задгранично пътуване, а и цялостното му поведение сочи, че има реална опасност същия да се укрие. Поради това не може да бъде набавен документ за пътуване и като цяло са налице пречки за изпълнението на наложената принудителна административна мярка. Следователно така оспорената заповед е законосъобразна и мотивирана. Поради факта, че са изтекли само първите дванадесет месеца от първоначалното задържане на лицето и вземайки предвид изложеното, съдът е счел, че в случая все още съществува разумна възможност за връщането на С. С. в страната му по произход. На последно място е посочено от съда, че не може да кредитира представените по време на проведеното по делото открито заседание документи, имащи отношение към искането за налагането на по-лека обезпечителна мярка. Според съда, декларацията за предоставяне на издръжка не изхожда от български гражданин, а представената справка за салда по сметки не носи надлежна заверка от банката, в която се твърди, че е открита сметката. Представеният договор за наем е с дата 01.10.2019 г., т. е. той е сключен по времето, когато чужденецът вече е бил задържан в СДВНЧ. Няма логика, едно лице да сключи договор за наем на недвижим имот с друго лице с ясната представа, че наемателят е в невъзможност както да ползва жилището, така и да плаща наемната цена. На последно място не е без значение и обстоятелството, че не са представени никакви доказателства, че наемодателят наистина е собственик на посочения имот. От тази гледна точка представената декларация по чл. 72, ал. 5 от ППЗЧРБ е без правно значение за спора. Решението е правилно. Според разпоредбата на чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ, когато съществуват пречки чужденецът да напусне незабавно страната или да влезе в друга страна и няма насрочени действия за предстоящото му извеждане, органът, издал заповедта за налагане на принудителната административна мярка, или директорът на дирекция "Миграция" след преценка на индивидуалните обстоятелства и на опасността от укриване или на осуетяване на връщането по друг начин разпореждат със заповед по ред, определен с правилника за прилагане на закона, изпълнението заедно или поотделно на някоя от следните обезпечителни мерки: чужденецът се задължава да се явява ежеседмично в териториалната структура на Министерството на вътрешните работи по местопребиваването си; чужденецът внася лично или чрез трето лице парична гаранция в срок и в размер, определени с правилника за прилагане на закона; чужденецът предава във временен залог валиден паспорт или друг документ за пътуване в чужбина, който получава обратно при изпълнение на връщането или експулсирането. Фактическите констатации на органа обосновават извод, че има реална опасност чужденецът да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то, ако не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ следва да се квалифицира като мярка по обезпечаване на изпълнението на приложената мярка за връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. С оглед характера и предназначението, същата следва да се прилага само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки и са налице конкретни данни за реална опасност лицето да осуети изпълнението на ПАМ. Задържането следва да се основава на обективна причина, което се дължи изключително на поведението на адресата на ПАМ. Целта, която преследва обезпечителната мярка, е да се организира и осигури изпълнението, когато съществува непосредствена опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин изпълнението на наложената му ПАМ. В рамките на проверката за законосъобразност на оспорената заповед съдът съобразява изпълнени ли са обективните критерии на закона за издаване на административния акт, които включват и изложената от органа конкретна преценка за всеки отделен случай. В случая, както правилно е приел съдът, чужденецът няма установен адрес на пребиваване в страната, няма доказани средства за издръжка и е осъждан за престъпление от общ характер. Правилен е извода на първоинстанционния съд, че не е изпълнено изискването на чл. 72, ал. 5 ППЗЧРБ. Представената декларация за предоставяне на издръжка не изхожда от български гражданин, а представената справка за салда по сметки не носи надлежна заверка от банката, в която се твърди, че е открита сметката. Представеният договор за наем е с дата 01.10.2019 г., т. е. той е сключен по времето, когато чужденецът вече е бил задържан в СДВНЧ. На последно място не е без значение и обстоятелството, че не са представени никакви доказателства, че наемодателят наистина е собственик на посочения имот. Тоест, в производството не са представени доказателства за стабилни, редовни, предвидими и достатъчни средства отговарящи на нормативно установения минимум и не са представени доказателства за собствеността на имота. Правилни са изводите на съда, че поведението на чужденеца изразява категоричен отказ за съдействие за изпълнение на приложена ПАМ от национален компетентен орган. Липсата на установено местонахождение в страната, както и на осигурени средства за издръжка, сочат на категоричен извод, че има голяма вероятност лицето да се укрие, поради което налагането на по-лека принудителна мярка би била неефективна. Предвид изложеното, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед за продължаване на принудителното настаняване на чужденеца е законосъобразна. При липсата на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, четвърто отделение