Решение № 5685 от 9.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9181/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), чрез процесуален представител юрк.Михайлова, срещу решение 176 от 07.06. 2023 г. постановено по адм.д. 498/2022г. по описа на Административен съд - Враца, с което е отменено решение 287 от 01.06.2022 г. на Комисия за защита от дискриминация, постановено по преписка 181 по описа на КЗД за 2021 г. и преписката е върната на КЗД за ново разглеждане на жалбата на К. Илиев, съобразно мотивите на съдебния акт. Касационният жалбоподател поддържа, че оспореното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяната по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че оспореното решение на КЗД е постановено при неспазване на изискванията на чл.66 от ЗЗДискр., както и че са били допуснати нарушения на чл.35 и чл.36 от АПК. Посочва, че безспорно в производството пред КЗД е установено, че администрацията на Затвора [населено място] стриктно е спазвала разпоредбата на чл.83 ППЗИНЗС и с оглед оперативната самостоятелност на Началника на затвора да разрешава ползването на ток и кабелна телевизия, извън установената часова рамка, във всеки затвор правилата за спиране на тока и кабелната телевизия са различни. Иска решението да бъде отменено и се постанови ново, с което се отхвърли жалбата на К. Илиев, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], срещу Решение 287 от 01.06.2022 г. на КЗД, постановено по преписка 181 по описа на КЗД за 2021 г., като неоснователна. Претендира направените по делото разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - К. Илиев, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], чрез процесуален представител адв. М.Маринова, с писмен отговор оспорва касационната жалба и излага съображения за правилност на изводите на първоинстанционния съд. Иска оспореното решение да бъде оставено в сила. Ответникът по касационната жалба Ст.комисар В.Коцев Началник на Затвора [населено място], чрез процесуален представител юрк.Русчев, с писмен отговор поддържа касационната жалба и излага съображения за неправилност на изводите на първоинстанционния съд. Иска оспореното решение да бъде отменено и се постанови ново, с което се отхвърли жалбата на К. Илиев, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], срещу Решение 287 от 01.06.2022 г. на КЗД, постановено по преписка 181 по описа на КЗД за 2021 г., като неоснователна. Ответникът по касационна жалба Главна дирекция Изпълнение на наказанията , чрез процесуален представител юрк. Василева, с писмени бележки поддържа касационната жалба и счита оспореното решение за неправилно и необосновано. Иска решението да бъде отменено и се постанови ново, с което се отхвърли жалбата на К. Илиев, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], срещу Решение 287 от 01.06.2022 г. на КЗД, постановено по преписка 181 по описа на КЗД за 2021 г., като неоснователна. Претендира направените по делото разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение 287 от 01.06.2022 г. на КЗД, постановено по преписка 181 по описа на КЗД за 2021 г., с което е установено, че Началникът на Затвора [населено място], не е осъществил дискриминация по защитения, съгласно чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., признак лично положение по отношение на лишения от свобода К. Илиев, като жалбата му и допълненията към нея са оставени без уважение. Първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, но при неспазване на изискванията за форма и съдържание на акта /чл.59, ал.2, т.4 и т.5 от АПК и чл.65 и чл.66, т.2 от ЗЗдискр./, както и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изложил е съображения, че КЗД само формално е спазила установената от закона писмена форма, но не са изложени фактически и правни основания за издаване на акта. Посочил е, че при формиране на извода си за липса на дискриминация, КЗД се е позовала единствено на Заповед Л.910/01.07.2021 г., към момента на издаването на която К.Илиев вече е преместен в Затвора [населено място] и не е направила съпоставка между установеното в Затворите в [населено място], [населено място] и [населено място]. Счел е, че е налице и нарушение на разпоредбите на чл.35 и чл.36 от АПК. По изложените съображения постановил оспореното решение. Решението е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Настоящият състав не споделя изводите на решаващия съд, че оспореното решение на КЗД е постановено при неспазване на изискванията за форма и съдържание, както и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съгласно чл. 2, ал. 1 от АПК Кодексът се прилага за административните производства пред всички органи на Република България, доколкото със закон не е установено друго. Изискванията към съдържанието на решенията на КЗД са регламентирани изрично в чл. 66 от ЗЗДискр., поради което визираната от АС-Враца разпоредба на чл. 59, ал. 2 от АПК е неприложима. Действително двете разпоредби не определят съществено различни изисквания към съдържанието на акта и предвиждат писмена форма за действителност, но разпоредбата на чл.66 от ЗЗДискр. е неразривно свързана с разпоредбата на чл. 65 от ЗЗДискр., определяща правомощията на Комисията. В случая, оспореното решение на КЗД, макар и лаконично, съдържа необходимото съдържание по чл.66 от ЗЗДискр., като формираният от Комисията извод за липса на установяване на осъществена дискриминация по заявения признак, е надлежно обективиран в диспозитивната част, каквото е изискването на чл.65, т.5 от ЗЗДискр. При постановяване на решението не са допуснати и съществени нарушения на административно производствените правила, установени в чл. 50 - чл. 70 от ЗЗдискр. Производството е образувано по реда на чл. 50, т.1 от ЗЗДискр., определен е докладчик, изпълнена е процедурата по проучване на преписката и събиране на доказателства. В хода на производството, в изпълнение изискванията на чл. 9 от ЗЗдискр. са дадени указания за разпределение на доказателствената тежест между страните; представени са писмени становища от последните, придружени с писмени доказателства; страните са се запознали с представените по преписката материали; изготвено е заключение на докладчика, насрочено е заседание на решаващия състав, за датата на което страните са били редовно уведомени; проведено е едно открито заседание на което страните са присъствали, като в същото е предложено сключване на споразумение; решението е взето единодушно. Не е допуснато нарушение и на изискванията на чл.35 и чл.36 от АПК - КЗД е събрала всички възможни и необходими доказателства за изясняване на спора и е обсъдила наведените от жалбоподателя твърдения и доводи /чл.35 от АПК/ и е осъществила дължимата преценка на събраните по преписката доказателства /чл.36, ал.3 от АПК/. Настоящият състав счита, че решението на КЗД съответства и на материалния закон. Разпоредбата на чл. 4 , ал. 1 от ЗЗДискр. забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Законът цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други /сравнители/ при сравними сходни белези, като неравното третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. За да е налице проява на дискриминация, е необходимо да са осъществени всички елементи на посочените разпоредби, съответно за да е осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство следва да е установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 , ал. 1 от ЗЗДискр. В случая, както правилно е установила и КЗД, не са налице елементите от фактическия състав на визираните форми на дискриминация по отношение на К.Илиев по заявения признак "лично положение". Следва да се посочи, че в ЗЗДискр. липсва легална дефиниция на признака "лично положение" и същият, във всеки конкретен случай, следва да бъде установяван и доказван, като в обхвата на този признак следва да се включват само значими и ангажиращи за личността характеристики, равностойни със същностните основни признаци за личността каквито са полът, расата, здравословното състояние, сексуалната ориентация, възрастта, вярата. К.Илиев не сочи никакви специфики по отношение на лично положение, заради които да търпи неблагоприятно третиране. По делото не се установяват и действия, които да бъдат определени като дискриминационни. В чл. 87, изр. 2-ро от ЗИНЗС е регламентирано, че лишените от свобода могат да слушат радиопредавания и да гледат телевизия по ред, установен от началника на съответното място за лишаване от свобода. Съгласно чл. 83 от ППЗИНЗС, лишените от свобода имат право да слушат радиопредавания и да гледат телевизия по ред, установен от началника на затвора /ал.1/, като ползването на лични телевизионни и радиоприемници се разрешава до 22:00 часа, след което електрозахранването на спалните помещения се изключва /ал. 2/. В ал. 3 е регламентирано, че по писмено предложение на председателя на съвета на общността началникът на сектор "социални дейности и възпитателна работа", съгласувано с началника на затвора може да разреши ползването на телевизионни и радиоприемници до по-късно. Разрешението се дава еднократно за всеки конкретен случай. А според ал. 4, администрацията на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие няма задължение да осигурява достъп до различни телевизионни канали и програми. В случая Началникът на Затвора [населено място] е спазил законовата регламентация. Независимо, че КЗД се е позовала на Заповед Л -910/01.07.2021 г., неотносима за периода на престой на К.Илиев в Затвора [населено място] /от 29.06.2019 г. до 17.05.2021 г./, същата е анализирала и приложените по преписката 12 броя молби да се остави тока и кабелната, за конкретни случаи, които молби в преобладаващата си част са уважени от Началника на затвора и са относими за процесния период. Постановеният отказ по две от молбите /на К.Илиев и група затворници/ е в съответствие с посочената разпоредба на ППЗИНЗС и не може да се определи като неравно третиране. Ето защо се налага извода, че лишените от свобода в Затвора [населено място], са третирани по идентичен начин, до който извод съвсем правилно е стигнал и решаващият състав на КЗД. По делото не се сочи и сравнител , съобразно който да бъде установено неравенство в подхода във връзка с изложените по-горе обстоятелства. Независимо, че в решението си КЗД е отразила установеното в Затворите в [населено място] и [населено място], неизвършването на съпоставка между тях и Затвора в [населено място] не опорочава изводите на административния орган. Лишените от свобода от различни места за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" не се намират в сравними сходни обстоятелства, респ. жалбоподателят К.Илиев не е в идентично сходно положение с лицата, които изтърпяват същото наказание в други затворнически заведения, както правилно е приел и решаващият състав на КЗД. Съдът споделя извода, че в подобно сравнимо сходно положение жалбоподателят се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание, в същия затвор този в [населено място] и само сравнението с тях е от значение за преценката, дали спрямо него е налице дискриминация. Дали едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение от другите, само по себе си, не може да се смята за дискриминация, тъй като смисълът на защитата от дискриминация е различното третиране да е съпоставимо с друго лице или група лица в сходно положение. Недоказването на елементите от фактическия състав на дискриминационно третиране по чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗДискр. обосновава извода за липса на пряка и непряка дискриминация осъществени спрямо К.Илиев по визирания признак. Като е достигнала до този извод КЗД е постановила обжалваното решение в съответствие с материалния закон и неговата цел. По изложените съображения, постановеното от първоинстанционния съд решение, като неправилно следва да бъде отменено и се постанови ново, с което се отхвърли жалбата на К. Илиев срещу Решение 287 от 01.06.2022 г. на Комисия за защита от дискриминация, постановено по преписка 181 по описа на КЗД за 2021 г. като неоснователна. При този изход на правния спора и съобразно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на Комисия за защита от дискриминация гр.София и Главна дирекция Изпълнение на наказанията гр.София ще следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, изразяващи се в заплатена Д.Т. от КЗД за касационното производство и юрисконсултско възнаграждение по чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ, в размер на по 100 лева, като за КЗД същото се присъжда за двете съдебни инстанции. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение