Решение № 9184 от 19.10.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационни жалби на С. Рошидовски и на главния архитект на община Ловеч срещу Решение 6/09.02.2021 г. на Административен съд Ловеч по адм. дело 575/2019 г. в частта, с която са отменени като незаконосъобразни Инвестиционен проект 100/28.07.2015 г. и Разрешение за строеж 94/06.08.2015 г. на главния архитект на община Ловеч за Преустройство на таванско помещение в жилище в ПИ 43952.513.2243, УПИ XII-2243 от кв. 128 по плана на гр. Ловеч, с възложител С. Рошидовски.

В останалата му част с която е отхвърлена жалбата на М. Марковски против Виза за проектиране от 11.03.2015 г., издадена от гл. архитект на общината, съдебното решение не е обжалвано и е извън предмета на касационния контрол.

Ответникът М. Марковски е на становище за неоснователност на жалбите.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неправилност на решението.

Касационните жалби са допустими и основателни по довода за недопустимост на решението в оспорената му част касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК.

1. Оспорващият пред първата инстанция Марковски е собственик на сграда с идентификатор 43952.513.2242.1, а титулярят на разрешението за строеж Рошидовски на втория етаж в сграда с идентификатор 43952.513.2243.1. Първоначално двете сгради са построени като една в общ поземлен имот. Впоследствие, вкл. и към момента на издаване на строителните книжа, вече са обособени два имота, а частите на сградата (близнаци) са придобили статуса на самостоятелни сгради в отделни поземлени имоти. Сградите са отразени като самостоятелни обекти по устройствения план и кадастралната карта и регистър, в различни имоти и с идентификатори за всяка от тях. По този начин са удостоверени правата на собствениците им и в нотариалните актове.

1. Независимо от заключенията на приетите в производството пред административния съд съдебно-технически експертизи, че сградата в архитектурно и конструктивно отношение е една, изводът дали тя се намира в етажна собственост по смисъла на чл. 38 ЗС (сграда, в която етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици) е правен.

а. Сградите имат самостоятелни входове и стълбища, които са най-типичните белези на етажната собственост. Общи са останали само разделителният зид и покривът, обслужващи съответно отделната сграда-близнак. Т.е. сградите са както функционално обособени, така и притежават правната индивидуализация, необходима за извършването на разпоредителни сделки в гражданския оборот. Етажната собственост, дори и възникнала при построяването, е прекратена към настоящия момент като последица от делбата на имота и отреждането на частите от сградата за свързано застрояване на общата регулационна граница (в т.ч. и по действащия ПУП от 1996 г.).

б. Следователно сградите не са в режим на (хоризонтална) етажна собственост, а мотивите на първостепенния съд в тази насока се споделят и от настоящата инстанция. Етажна собственост може да съществува отделно във всяка от сградите, не и помежду тях.

1. При правилната констатация за отсъствието на етажна собственост между сградите, съдът е извел противоречащото й заключение за допустимост на оспорването на разрешението за строеж, което не е мотивирано с никоя от хипотезите на заинтересованост по чл. 149, ал. 2 ЗУТ.

а. Доколкото строежът е разрешен в съседен имот, а хипотезите по чл. 38, ал. 3 и 4 и чл. 39, ал. 2 са неотносими към случая, Марковски не попада в кръга на лицата по чл. 149, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ. Остава спорен въпроса дали правният му интерес може да бъде аргументиран на основание т. 3 на текста, а след изменението на закона ДВ, бр. 16 от 2021 г. т. 4, каквото е и твърдението на страната.

б. Условие за възникване на легитимацията обаче е лицето да е носител на ограничени вещни права в сградата, съответно да е собственик в етажната собственост. Само тогава то би притежавало правното положение на заинтересована страна в производството по издаване на РС и предпоставеното от него право на жалба против разрешителния акт. Както се изясни по-горе, именно тази предпоставка не е осъществена.

в. Съдът е мотивирал допустимостта на жалбата с общия за двете сгради разделителен зид, чието надзиждане било предвидено с инвестиционния проект.

Легитимация, основана на евентуално засягане на делителната стена, не може да съществува в производството по оспорване на РС вън от изрично предвидените в чл. 149, ал. 2 ЗУТ хипотези на заинтересованост. Разделителният зид, дори и да е засегнат, не е самостоятелен обект на РС, нито на правото на собственост, респ. не създава етажна собственост между сградите, за да бъде обща част от нея и да обуслови качеството на заинтересовано лице на основание чл. 185, ал. 1 или ал. 2 ЗУТ. Ако е мислимо обосноваването в този случай на правото на оспорване с аргумент от чл. 147, ал. 1 АПК, подобна преценка при обжалването на РС не е възможна. Чл. 149, ал. 2 ЗУТ е специална норма, уреждаща изчерпателно предпоставките за възникване на легитимацията и дерогираща общите правила на кодекса относно хипотезите, в които е налице накърняване на права като условие за принадлежност към кръга на заинтересованите страни с право на жалба.

1. След като оспорването на РС, ведно с инвестиционните проекти, е било недопустимо, обсъждането на приетите от съда за нарушени материалноправни разпоредби на чл. 148, ал. 5, изр. 2 във връзка с чл. 183, ал. 2 и чл. 185, ал. 2 ЗУТ е безпредметно то би било възможно само при проверката за законосъобразността на административния акт от материалноправна страна, т.е. при допустимо първоинстанционно производство.

1. а. Делото е решено по същество от административния съд при отрицателната процесуална предпоставка по чл. 159, т. 4 АПК - липса на правен интерес от оспорване. Недопустимостта на съдебното решение налага то да бъде обезсилено в обжалваната му част, а делото прекратено в съответствие с правомощието на касационната инстанция по чл. 221, ал. 3 АПК.

б. При този успешен за касаторите изход на спора, в тяхна полза следва да бъдат присъдени поисканите своевременно и платени разноски общо за двете съдебни инстанции - чл. 143, ал. 3 и 4 АПК. На администрацията са дължими разноски за държавна такса за касационната жалба и юрисконсултско възнаграждение, а на касатора Рошидовски държавна такса в настоящото производство и адвокатско възнаграждение. Тъй като крайния резултат от делото е неблагоприятен за Марковски, разноски не му се следват. Съответно решението в тази му част ще бъде отменено (изцяло по отношение на присъдените разноски), а въпросът за разпределението на отговорността за разноски пререшен.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение