Решение № 113 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 200/2012 г.

Решение № 113 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 200/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК. К. Н. Р. от [населено място] е подал касационна жалба против решение от 20.09.2011 г. по гр. д. 10891/10 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 16.06.2010 г. по гр. д. 46241/09 г. на Софийски районен съд. Касаторът е изложил оплаквания за необоснованост и неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация - Д. фонд "З." - [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определение № 127 от 15.02.2013 г., постановено по делото, решението е допуснато до касационно обжалване, обосновано с вероятната му недопустимост в съответствие с указанията дадени с т. 1 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. Първостепенният - Софийски районен съд е бил сезиран с искова молба на Д. фонд "З." - [населено място] против К. Н. Р., в обстоятелствената част, на която ищецът е поддържал, че в негова полза била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, като вземането спрямо длъжника произтичало от извлечение от счетоводните записвания на ДФ "З." по договор № 1405/15.07.2004 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на програма "С.". Длъжникът не бил изпълнил разпоредбата на чл. 4.17 от договора, с която ползвателя се задължавал да използва придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи по начина описан в бизнес плана. А т. 8.1 от същия договор предвиждал, че при неизпълнение на договора предоставената финансова помощ се връща. Петитумът е съдържал искане за признаване дължимостта на сумата 18224.509 лв. и мораторна лихва в размер на 2860.51 лв. за периода 11.05.2007 г. - 12.06.2008 г., както и законна лихва върху главницата, считано от 12.06.2008 г. Така заявена исковата молба е била нередовна, като тази нередовност се извежда от заявената претенция за установяване на вземане, което не е обосновано фактически, тъй като липсват обстоятелствата, от които се твърди че то произтича. Ищецът е поддържал, че основание за претенцията му е неизпълнение на т. 4.17 от договора /като е посочил това и в допълнителната молба - уточнение/. Тази договорка, обаче, предвижда ползвателят да използва придобитите въз основа на одобрената инвестиция активи по начина описан в бизнес-плана. Следователно, твърдяното неизпълнение на това задължение, като основание за претендираното вземане е изисквало излагане на фактическите обстоятелства, очертани от обсъжданата уговорка - а именно, конкретно посочване на нарушение, изведено от конкретно задължение, описано в бизнес - плана. Освен това нормата бланкетира към план, който не е приложен към исковата молба, нито е очертано конкретното нарушение. Яснота по твърдяните от страната факти, определящи обстоятелствата, на които се основава иска не е постигната и с подадената молба, с която освен изложението на правомощията на ДФ "З." фактически конкретното нарушение отново не е обосновано съобразно разгледаната като нарушена разпоредба, която ищецът счита като основание за предявяване на иск за връщане на сумата, респективно, в случая, иск за установяване на нейната дължимост. В тази връзка соченото за осъществената проверка /а и тя е свързана с доказване на нарушението/, както и общата приложимост на Наредба № 14 не могат да заместят тези конкретни фактически обстоятелства, обуславящи задължението, предмет на установяване по иска по чл. 422 ГПК. Следователно, решаващият състав е следвало, в качеството си на въззивен съд да проведе производство по чл. 129 ГПК, с оглед това, че претенцията следва да се основава на ясни и конкретни обстоятелства, които очертават предмета на спора и са част от твърденията, на които се основава иска и които подлежат на доказване, с оглед неговата основателност и съответно определят рамките на защита на противната страна. Като не е съобразил изложеното, решаващият състав е постановил своят съдебен акт по нередовна искова молба в противоречие с разрешенията дадени с т. 4 на ТРОСГК № 1/2001 г. на ВКС на РБ, които не са загубили своята стойност на задължителна практика, поради това, че са насочени към разрешаване на въпроси, относими общо към характера и спецификата на въззивното производство и съответно приложими и към процесуалния ред, очертан от действуващия ГПК. С оглед тези разрешения именно, постановеното по нередовна искова молба решение като недопустимо, следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да проведе производство по чл. 129, ал. 2 от ГПК, със задължителни указания съобразно вече изложеното. Проверката по допустимостта на постановения съдебен акт, предхожда тази по основателността на жалбата и след констатация за това, че постановения съдебен акт е недопустим, съдът не може да се произнесе по съществото на спора и да разгледа направените от касатора оплаквания. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение