Решение № 4554 от 27.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12151/2018 г.

Решение № 4554 от 27.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12151/2018 г., VII о., докладчик председателят Иван Раденков Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на втори секретар - завеждащ Консулска служба към Посолството на Република България в Тирана, Република Албания, чрез процесуален представител, против решение № 4681 от 09.07.2018 г. по адм. д. № 4791/2018 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), с което съдът е отменил негов отказ за издаване на виза вид "D" от 04.04.2018 г. и е върнал преписката за ново произнасяне по подаденото от К. Меци заявление. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора с отхвърляне на оспорването като неоснователно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски. Ответникът - К. Меци, чрез пълномощник, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски по представен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че със заявление от 19.12.2017 г. К. Меци, [гражданство], е поискал от Посолството на Република България в Тирана, Албания издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид "D". Към заявлението е приложено удостоверение за сключен граждански брак между К. Меци и българската гражданка Г. Цонева, с дата на сключване на гражданския брак - 05.12.2017 г. и място на сключване на брака гр. Варна, България. Към заявлението е приложена декларация, нотариално заверена на 08.12.2017 г., с която Г. Цонева е декларирала, че осигурява жилище и финансова издръжка за съпруга си. Представено е също и удостоверение издадено от СИБАНК, с което се установява, че К. Меци е клиент на банката и разполага с посочена сума по сметката. Административният орган е отказал издаване на дългосрочна виза на албанския гражданин на основание чл. 10, ал. 1, т. 17, във вр. с чл. 26, ал. 3 и ал. 4, т. 1 и т. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Мотивирал е отказа си с това, че има данни чрез института на гражданския брак да се заобиколи действащия към момента визов режим между Република България и да се получи неправомерно дългосрочна виза. Според издателя на акта бракът е сключен наскоро, съпрузите не живеят заедно и липсва принос към задълженията произтичащи от брака. Първоинстанционният съд е събрал и гласни доказателства за поведението на съпрузите. Според разпитаните свидетели К. Меци е със статут на постоянно пребиваващ в Гърция и съпрузите са живели там на квартира през 2010 г. До момента те продължават да поддържат връзка и искат да живеят заедно, което е и причината за подаване на заявлението за виза. При така установената фактическа обстановка съдът е приел от правна страна, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма. Изложил е доводи, че във формуляра за отказ са посочени конкретните фактически основания, послужили за приложението на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Обосновал е извод, че оспореният акт противоречи на члeн 8, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), тъй като засяга правото на семеен живот на К. Меци. Приел е, че отказът за издаване на виза следва да бъде отменен, поради противоречието му с материалния закон. Решението е правилно. Видно от материалите, приобщени към административната преписка по издаване на обжалвания отказ, производството е по заявление за издаване на виза вид "D" - виза за дългосрочно пребиваване. С изменението и допълнение на ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) е приет нов чл. 10а, в чиято ал. 1 е предвидено, че отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Съгласно ал. 4 от същата разпоредба, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Т. е., предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на откази за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденеца. В жалбата пред АССГ, жалбоподателят изрично е посочил, че е налице нарушение на член 8 от КЗПЧОС, поради което обжалваното съдебно решение е допустимо. Разпоредбата на член 8, параграф първи от КЗПЧОС регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. В жалбата се сочи именно нарушение на правото на семеен живот. Според установения принцип на международното право, държавите имат правото, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на параграф втори на член 8 от КЗПЧОС. Съгласно същия, намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на член 8, параграф втори са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. АССГ правилно и законосъобразно е отменил постановения на основание чл. 10, ал. 1, т. 17, във вр. с чл. 26, ал. 3, и 4, т. 1 и т. 2 от ЗЧРБ отказ за предоставянето на виза за дългосрочно пребиваване вид "D". Като фактически основания за отказа е посочено, че съпрузите не живеят заедно, липсва съвместен принос към задълженията, произтичащи от брака. В тежест на административния орган е да установи наличието на предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от ЗЧРБ дава право на компетентните държавни органи да санкционират злоупотребата с правото на чужденец да придобие разрешение за пребиваване в страната като съпруг на български гражданин. Изводът на съда, относно установен принос на съпрузите към задълженията, произтичащи от брака, е правилен и кореспондира с данните по делото. Позовавайки се единствено на становището на регионалното звено на дирекция "Миграция" - МВР, органът не е обсъдил наличието на финансови и здравословни пречки, временно ограничили възможността за контакти между бъдещите съпрузи. В осъществената съгласувателна процедура Държавна агенция "Национална сигурност" изразява положително становище за исканата виза, тъй като за лицето няма данни да е заплаха на националната сигурност. Доказателствата по делото свидетелстват за желанието на съпрузите за съвместен живот, което да се гарантира чрез разрешаване постоянно пребиваване в страната на съпруга К. Меци. С оглед изложеното не са налице пороците, сочени като касационни основания за неправилност на съдебния акт. Като е отменил обжалвания административен акт и е върнал административната преписка на органа за ново произнасяне, съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора и на основание чл. 228 от АПК, във вр. с чл. 143 от АПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 600 лева, платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 27.08.2018 г. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 500 лв. Съдът би могъл да намали този размер, при направено възражение от противната страна за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, каквото в случая пълномощникът на касатора е направил, но това не е достатъчно. Съдът може да направи това само ако уговореният и заплатен адвокатски хонорар надвишава многократно определения размер съобразно чл. 36 от ЗА, вр. с чл. 8, ал. 3 от цитираната по-горе Наредба № 1/2004 г. Това следва от разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК. Настоящата инстанция намира, че заплатеното възнаграждение за правна помощ е 600 лв., поради което надвишаване на минималната сума от 500 лв. с 100 лв. не може да обоснове твърдението за прекомерно завишен размер на заплатеното адвокатско възнаграждение. В случая заплатеното адвокатско възнаграждение не е дори един път по-голямо от определения минимум в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което настоящата инстанция не го намира за прекомерно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение