Решение № 3706 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1425/2026 г.

Образувано по касационни жалби на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) гр.Велико Търново при ЦУ на НАП, подадена чрез юрк. Ушилова и на „МАКСИ КАР“ ЕООД, подадена чрез адв. Георгиев, срещу решение № 4083 от 12.12.2025 г. по адм. дело № 331 по описа на Административен съд гр.Велико Търново за 2025 г. С постановеното решение е отменен ревизионен акт (РА) № Р-04000424002764-091-001/31.12.2024 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр.Велико Търново, частично потвърден с решение № 34 от 28.03.2025 г. на директора на Дирекция „ОДОП” – Велико Търново при ЦУ на НАП, в частите, в които за данъчен период м. 01.2020 г. са начислени лихви в размер на 494,65 лв., за данъчен период м. 02.2020 г. са начислени лихви в размер на 1 737,96 лв., за данъчен период м. 08.2020 г. са начислени лихви в размер на 512,75 лв., за данъчен период м. 12.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 10 000 лв., вследствие на което за данъчен период м. 12.2020 г. са начислени лихви в размер на 4 093,26 лв. и за данъчен период м. 01.2021 г. са начислени лихви в размер на 524,34 лв., за данъчен период м. 09.2022 г. са начислени лихви в размер на 726,40 лв. и за данъчен период м. 02.2023 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 27 416,20 лв., като са начислени лихви в размер на 6 598,91 лв.; жалбата на „МАКСИ КАР“ ЕООД срещу ревизионния акт е отхвърлена в останалите части, в които за данъчен период м. 01.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 9 000 лв. и са начислени лихви в размер на 2 079,06 лв., за данъчен период м. 02.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 11 900 лв. и са начислени лихви в размер на 7 173,84 лв., за данъчен период м. 08.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 4 800 лв. и са начислени лихви в размер на 1 871,15 лв, за данъчен период м. 09.2022 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 6 800 лв. и са начислени лихви в размер на 1 215,12 лв. Директорът на Дирекция „ОДОП“ гр.Велико Търново обжалва първоинстанционното решение в частта, в която ревизионния акт е отменен по отношение на отказано право на данъчен кредит за данъчен период м.12.2020 г. и за данъчен период м. 02.2023 г. в общ размер на 37 416,20 лв. и са начислени лихви в размер на 8 866.88 лв., както и в съответната част за разноските, с която НАП е осъдена да заплати на „МАКСИ КАР“ ЕООД, разноски по делото в размер на 5 132,86 лв. Касаторът твърди, че съдебното решение в обжалваната му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Според този касатор, първоинстанционният съд е допуснал нарушения на разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Счита за неправилен извода на съда, че правото на данъчен кредит по издадените фактури от „И Консулт А“ ЕООД и „Ивид Строй“ ЕООД е отказано единствено поради обстоятелството, че доставчиците не са представили доказателства, че са разполагали с процесните стоки. В случая е от съществено значение, установяването на наличие на процесната специализирана техника при доставчиците, за да могат да се разпореждат с нея и да прехвърлят правото на собственост на задълженото лице. Възразява се и срещу изводът на съда, че липсват обективни данни за данъчна измама от страна на доставчиците, за която ревизираното лице е знаело или е трябвало да знае. В случая съдът е игнорирал, изложените съображения от приходните органи за наличие на относителна субективна симулация и данъчна злоупотреба от ревизираното лице. При тази симулация, следва да се съберат доказателства за два кръга факти – възможността на доставчика да прехвърли стоката или услугата, предмет на сделката и знанието на получателя, че доставката е привидна, съответно, че доставчикът не е лицето, което е посочено в документите. Касаторът твърди, че от доставчиците не са представени договори, приемо-предавателни протоколи (ППП) и заявки от предходните доставчици, а в представените фактурти от ревизираното лице и преките доставчици, са налице разминавания. От „И Консулт А“ ЕООД и „Ивид Строй“ ЕООД не са представени изисканите счетоводни регистри и извлечения от хронологии на сметки, като липсват доказателства за редовно водено счетоводство на доставчиците. Проверка на счетоводствата на доставчиците не е била възложена и на вещото лице по Съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ). Съдът неправилно е кредитирал ССЕ като обективна и компетентна, без да изложи никакви мотиви в тази насока. Твърди, че доставките не са реално осъществени, тъй като при доставчиците не са налице доказателства за произхода на специализираните машини и притежанието на същите. Според касатора, представените фактури, ППП и договори между преките доставчици и предходните доставчици, са съставени с цел привидност на сделките. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго по същество на спора, с което жалбата против тази част на ревизионния акт да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в общ размер на 9 240.62 лв. (за първа инстанция в размер на 4 517.71 лв.; за касационна инстанция в размер на 4 352,65 лв. и държавна такса в размер на 370,26 лв.). Ответникът по тази касационна жалба – „МАКСИ КАР“ ЕООД, чрез процесуален представител, я оспорва. Иска оставяне в сила на решението в тази част. Претендира разноски по делото. „МАКСИ КАР“ ЕООД, чрез адв. Георгиев обжалва първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу ревизионния акт, а именно в часта, в която за данъчен период м. 01.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 9 000 лв. и са начислени лихви в размер на 2 079,06 лв., за данъчен период м. 02.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 11 900 лв. и са начислени лихви в размер на 7 173,84 лв., за данъчен период м. 08.2020 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 4 800 лв. и са начислени лихви в размер на 1 871,15 лв, за данъчен период м. 09.2022 г. е отказано право на данъчен кредит в размер на 6 800 лв. и са начислени лихви в размер на 1 215,12 лв., както и относно присъдените в полза на НАП разноски в размер на 3 887.78 лв. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение в тази част е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че разминаването в номера на рамата по доставената машина от „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД не е равнозначно на липса на реална доставка, а представлява порок на документи, който се отстранява с корекция. Счита, че данъчен кредит не може да се отказва при установена реалност на доставка, само на основание непълни документи. Твърди, че по отношение на тази доставка съдът е тълкувал неправилно показанията на разпитания свидетел С. Г., тъй като от доставката е минало много време и свидетелят няма как да си е спомнял дали в документите е била допусната грешка. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на изводите на съда, че доставката на трактор по издадена фактура от „П. Груп“ ЕООД не е реална. Според касатора ЗДДС не изисква доставчикът да е собственик на стоката, а единствено стоката да е доставена. Цената на стоката е платена, активът е заведен, регистриран и впоследствие прехвърлен. Съдебно-графическата експертиза (СГЕ) е установила идентичност на подписите, положени от доставчика. Твърди, че владението на стоката е било предадено на ревизираното лице към момента на издаване на фактурата. Съдът неправилно е приравнил момента на регистрация в ОД „Земеделие“ гр.Велико Търново, с момента на настъпване на данъчното събитие. Излага съображения, че неизпълнението на задълженията по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горска техника не може да бъде основание за отказ на право на приспадане на данъчен кредит Счита, че доставката за наем на машин по издадената от „Ивид Строй“ ЕООД фактура е реална. Липсата на документи – договор и ППП не води до извод за нереалност на доставката. От представените доказателства се установява, че услугата е платена, осчетоводена и е използвана в икономическата дейност на ревизираното лице. Допуснатите грешки във фактурата е следвало да се третират от съда като поправими, а не като водещи до извод за нереалност на доставките. Според касаторът, издадената фактура от „Г.“ ЕООД също е реална. Предмет на доставка по тази фактура отново е отдаване под наем на машина. Неправилен е извода на съда, че само поради оспорването на подписите в договора и ППП и кредитирането на заключението по СГЕ, доставката не е реална. Съдът неправилно е приел, че машината не е ползвана от задълженото лице. Ползването на вещта се установява от заключението на вещото лице по ССЕ. Твърди, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 170, ал. 1 от АПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Касаторът поддържа и оплакването за изтекла погасителна давност, като в тази част намира мотивите на административния съд за необосновани. Иска се отмяна на съдебното решение в посочената част и постановяване на ново, с което да се отмени ревизионния акт в съответната част, както и присъждане на разноски за двете съдебни иистанции, съобразно представен списък и доказателства за платен адвокатски хонорар. Ответникът по тази касационна жалба – директорът на Дирекция „ОДОП“ гр.Велико Търново, чрез процесуален представител я оспорва. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховната касационна прокуратура на Република България, чрез участвалия по делото прокурор дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби в подробно становище по съществото на спора. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационните жалби и направените в тях оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира жалбите процесуално допустими като подадени от легитимирани страни против подлежащ на оспорване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 211 от АПК, а по съществото им съобрази следното: Предмет на настоящият спор е първоинстанционното решение, в частта с която ревизионния акт е отменен по отношение на отказано право на данъчен кредит за данъчен период м. 12.2020 г. и за данъчен период м. 02.2023 г. в общ размер на 37 416,20 лв. и са начислени лихви в общ размер на 8 866.88 лв., както и в част за разноските, с която НАП е осъдена да заплати на „МАКСИ КАР“ ЕООД, разноски по делото в размер на 5 132,86 лв. и в частта, с която жалбата на ревизираното лице срещу РА е отхвърлена и дружеството е осъдено да заплати разноски по делото на НАП. Решението не е обжалвано, в частта в която РА е отменен за установените задължения за лихви над 8 866.88 лв., поради което в тази част е влязло в сила и не следва да се обсъжда. За да постанови решението си административният съд е приел, че обжалваният ревизионен акт е издаден от компетентни органи по приходите, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. През ревизираните периоди основната дейност на дружеството е почистване на просеки под далекопроводи за високо и ниско напрежение и на изоставени и необработваеми земеделски земи на територията на страната. Ревизията е повторна и е във връзка с решение № 51 от 27.05.2024 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ гр.Велико Търново, с което на основание чл. 155, ал. 4 от ДОПК е отменен ревизионен акт № Р-04000423003998-091-001 от 08.03.2024 г. и преписката е върната за възлагане на нова ревизия за определяне на задълженията на ревизираното лице за данъчни периоди м. 01, 02, 07, 08, 09, 10, 11 и 12.2020 г., 01, 02, 03, 04, 05, 06 и 09.2021 г., 02, 08 и 09.2022 г. и 01, 02 и 05.2023 г. С процесния ревизионен акт, в потвърдената му част с решението на горестоящия орган на ревизираното лице е отказано право на данъчен кредит в общ размер на 69 916,20 лв. и лихви общо в размер на 27 027,44 лв. Правото на данъчен кредит е отказано, във връзка с приети за нереални доставки на стоки и услуги по издадените фактури от доставчиците „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД, „П. Груп“ ЕООД, „И Консулт А“ ЕООД, „Ивид Строй“ ЕООД и „Г.“ ЕООД. Предмет на доставките е било прехвърлянето на собствеността на машини и наемането на машини. Пред първоинстанционният съд е прието заключение по ССЕ и СГЕ. Съдът ги е кредитирал като обосновани и кореспондиращи на събраните по делото доказателства. По делото е бил разпитан и свидетеля С. Д. Г.. Първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, във връзка с издадените фактури от: „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД с предмет на доставка „Челен товарач, марка Крамар, рама 351050371, 2017 год.“, „П. Груп“ ЕООД (с ново наименование „Таурос Вива Спорт“ ЕООД), с предмет на доставка „Трактор Ню Холанд, модел Т5115, рама HLRT5115YMLO01977“, „Ивид Строй“ ЕООД с предмет на доставка „наем челен товарач модел Терекс“ и „Г.“ ЕООД с предмет на доставка „наем на машина Manitou 1030-2017, Model 1030“ и е приел, че доставките не са реални. За да достигне до този извод, съдът е приел, че по отношение на доставката от „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД са констатирани разминавания на номера на рама на машината, посочен в процесната фактура и в съпътстващите го документи – договор и ППП. Като допълнителен аргумент съдът е посочено, че от събраните по делото доказателства се установява, че фактурираната машина е била собственост на друго дружество, поради което е направил извод, че няма как ревизираното лице да придобие вещта от „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД. За неоснователни са приети възраженията на дружеството, че в предоставените му документи била допусната техническа грешка при изписването на номера на рамата, като в тази връка са съобразени и показанията на разпитания свидетел С. Д. Г., който е заявил, че няма спомен да са били допускани грешки при изготвянето на документите за тази продажба. Съдът е посочил, че представената с жалбата до съда фактура № 0100000176 от 13.01.2020 г. (оригинал, л. 12-14 от делото), в която е вписан номер на рамата 351013677 и липсва подпис на доставчика, изцяло се различава като оформление и реквизити от представената от жалбоподателя в хода на ревизията фактура с гриф оригинал със същите номер и дата, подписана от доставчика (за която пък допълнителната СГЕ е установила, че подписът не е на С. Г.). Съдът е обосновал извода си за нереалност на доставката по фактурата, издадена от „П. Груп“ ЕООД (с ново наименование „Таурос Вива Спорт“ ЕООД), след обсъждане на представените договор за продажба, ППП и доказателства за плащане, получената информация от Областна дирекция „Земеделие“ гр.Велико Търново, че въпросният трактор е бил първоначално регистриран с ДК номер ВТ08289 от „Таурос Вива Спорт“ ЕООД на 23.07.2020 г. и е приел, че 5 месеца след датата на твърдяната продажба доставчикът се е легитимирал като собственик на трактора. Съдът е посочил, че допълнително доказателство за нереалност на доставката е и обстоятелството, че ревизираното лице е регистрирало на свое име процесния трактор на 15.10.2021 г., въз основа на нотариално заверен договор за продажба от 15.10.2021 г. между „Таурос Вива Спорт“ ЕООД и „МАКСИ КАР“ ЕООД. Съдът е констатирал, че към датата на данъчното събитие 15.10.2021 г. доставчикът не е бил регистриран по ЗДДС и е посичил, че дори да се приеме, че извършеното от ревизираното лице плащане по фактурата има характер на авансово плащане с последвала доставка, то предвид дерегистрацията на доставчика получателя е следвало да коригира размера на ползвания данъчен кредит на основание чл. 78, ал. 4 и ал. 5 от ЗДДС, което не е сторено. Съдът е посочил, че заклоюченията по ССЕ и СГЕ не могат да доведат сами по себе си до различен извод. Прието е, че ревизионния акт е законосъобразен и по отношение на отказаното право на данъчен кредит по издаденат фактура от „Ивид Строй“ ЕООД. За да достигне до извод за нереалност на фактурираната услуга с предмет „наем на машина“, съдът е обсъдил представения договор, ППП и доказателства, че машината е била преотдадена под наем на „Бонати С.П.А – клон България“ (л. 20, папка 2 от дан. преписка), но е споделил извода на приходните органи, че фактура № 8 от 28.08.2020 г., издадена от „Ивид Строй“ ЕООД не може да бъде обвързана с представените договор и ППП, които касаят единствено фактура № 4 от 20.07.2020 г. и по която е признато на ревизираното лице правото на данъчен кредит. Съдът е достигнал до извод, че представеният анекс от 01.08.2020 г. е новосъздаден за целите на обжалването, тъй като такъв документ не е бил представен от дружеството, нито при двете ревизии, нито с възражението срещу РД или с жалбата до съда, а едва в първото съдебно заседание. Посочил е, че издаването на фактурата авансово противоречи на клаузите на договора от 01.05.2020 г., към който препраща анекса, предвиждащи издаването на фактура да става едва след изтичането на срока на договора. Като аргумент за нереалност на доставката е посочено, че в договора е предвидена цена от 3 000 лв. месечно без ДДС, а във фактурата е посочена цена от 8 000 лв. месечно без ДДС. Обоснован е и извод, че не са представени доказателства за ползването на претендирания нает актив в икономическата дейност на задълженото лице. В тази насока са взети в предвид и противоречивите твърдения на ревизираното лице за използването на наетата машина за дейността на дружеството, като веднъж са изложени твърдения, че вещта била преотдавана под наем на трети лица, без да сочи доказателства за това, а после са били наведени твърдения, че товарачът бил ползван за извършването на услуги по почистване на земи. Не са кредитирани издадените фактури, тъй като е приел, че към тях не са представени обичайно съставяните за този вид дейност актове за извършена работа. Съдът е кредитирал и заключението на вещото лице по ССЕ, което е посочило в съдебно заседание, че в издадените от ревизираното лице фактури за извършени услуги с техника не са посочени никакви данни за последната, поради което същите не могат да бъдат обвързани именно с машината, за която се твърди, че е била наета. В допълнение, първоинстанционният съд е приел, че дори да се кредитират твърденията на дружеството за допуснати грешки при посочването на броя месеци и единичната цена на услугата, то за ревизираното лице не е изпълнено изискването на чл. 71, т. 1 от ЗДДС, което е самостоятелно основание да бъде отказано правото на данъчен кредит. За да приеме РА за законосъобразен и по отношение на отказаното право за данъчен кредит по фактурата за наем намашина, издадена от „Г.“ ЕООД, първоинстанционният съд е обсъдил представения договор и ППП, но е кредитирал заключението по СГЕ, според което оспорените документи не са подписани от лицата, посочени като негови съставители. Въз основа на успешното оспорване на тези документи, се налага извод, че не е доказано възникването на наемно правоотношение, което да е основание за издаване на процесната фактура. Като допълнителен аргумент е посочено, че нито в договора, нито във фактурата е вписано за какъв срок се отдава под наем процесната машина, като по делото не са представени други документи, в които да е налична тази информация. Въз основа на това е прието, че фактурата не съдържа пълна информация, не отговаря на изискванията на чл. 114, ал. 1, т. 9 и 11 от ЗДДС и за ревизираното лице не възниква право на данъчен кредит и на основание чл. 71, т. 1 от ЗДДС. За не доказано е прието и твърденитето, че машината е ползвана от задълженото лице за целите на независимита му икономическа дейност. Съдът е приел, че представените две фактури, издадени от „МАКСИ КАР“ ЕООД на трети лица не могат да се обвържат именно с машината предвид липсата на първични счетоводни документи, отчитащи извършени машиночасове/смени и пр. Ревизионния акт е приет за частично законосъобразен по отношение на установените задължения за лихви, във връзка с отказаното право на данъчен кредит. Съобразени са предствените по делото доказателствата и заключението по ССЕ и е прието, че ревизираното дружество е внесло главницата по задълженията по първоначално издадения ревизионен акт № Р-04000423003998-091-001/08.03.2024 г. на 25.03.2024 г. Установените задължения са идентични със задълженията по настоящия ревизионен акт, поради което задълженията за лихва следва да се определят именно до тази дата, а не до 31.12.2024 г. - датата на издаване на втория ревизионен акт. По изложените съображения, съдът е отхвърлил жалбата на ревизираното лице срещу ревизионния акт в горепосочените части и го е отменил частично по отношение на установените задължения за лихви. По отношение на издадените фактури от „И Консулт А“ ЕООД с предмет „Багер Manitou MT 1840 Easy 75 с номер на рама MAN00000V01020104 и инвентар кофа № 10320200“ и „Ивид Строй“ ЕООД с предмет „Фадрома Kramer, модел 5059, рама 353110961“, съдът е приел, че на ревизираното лице незаконосъобразно е отказано право на данъчен кредит. В мотивите на решението е обосновано, че правото на данъчен кредит на дружеството неправилно е отказано единствено заради това, че доставчиците не са представили доказателства, че са притежавали правото на собственост или правото на разпореждане върху стоките по процесните фактури. Съдът е посочил, че предмет на фактурите са индивидуално определени вещи, конкретизирани като марка, модел, номер на рама или инвентарен номер, поради което прехвърлянето на правото на собственост настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предава вещта. Установено е плащането на фактурите, заприходяването на стоките по съответните сметки от жалбоподателя и доставчиците, регистрацията пред контролните органи, както и последващата продажба на машините, съответно наличието на кофата. Във връзка с доставката на фадромата, съдът е изложил допълнителни съображения, че приходните органи не са оспорили, нито договора и ППП между ревизираното лице и „Ивид Строй“ ЕООД, нито инвойс фактурата и останалите документи към JOR SINGLE M.I.K.E, поради което не е налице основание тези документи да не бъдат кредитирани. Според първоинстанционния съд, тези документи установяват придобиването, заплащането и последващото отчуждаване на стоката – индивидуално определена вещ, поради което е посочил, че е ирелевантно дали доставчикът е представил доказателства за нейния произход. С оглед направения извод за реалност на доставките по издадените фактури от „И Консулт А“ ЕООД и „Ивид Строй“ ЕООД, съдът е отменил ревизионния акт и по отношение на съразмерно установените задължения за лихви. По касационната жалба на директора на Дирекция „ОДОП“ гр.Велико Търново: Решението в частта, с която жалбата на дружеството е уважена и е отменен процесния ревизионен акт, във връзка с отказаното право на данъчен кредит за данъчен период м. 12.2020 г. и за данъчен период м. 02.2023 г. в общ размер на 37 416,20 лв. и начислените лихви в общ размер на 8 866.88 лв., както и в съответната част за разноските е правилно постановено. Решението не е обжалвано, в частта, с която ревизионния акт е отменен за установените задължения за лихви над 8 866.88 лв., поради което в тази част е влязло в сила и не следва да се обсъжда от настоящятя инстанция. Неоснователни са оплакванията на касатора, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения на разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Първоинстанционният съд е събрал относимите за спора доказателства, разпределил е правилно доказателствената тежест в процеса, отделил е спорните фактически и правни въпроси и обосновано е приел, че ревизионният акт в тази част е незаконосъобразен. По делото са обсъдени подробно всички събрани доказателств по отношение на всеки от доставчиците и съдът е изложил обосновани мотиви защо кредитира едни доказателства и отхвърля други. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното извършване на съответните доставки. Съвкупният анализ на представените доказателства пред органите по приходите и в хода на съдебното производство обосновава извод за реалност на доставките и за наличие на предпоставките за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит по фактурите, издадени от горепосочените доставчици. От първоинстанционният съд е установено, че още в хода на ревизионното производство са представени освен спорните фактури, ППП, договори и доказателства за последваща реализация на машините. Тези документи съдържат необходимата конкретика относно вид на стоката и нейната индивидуализация, а от ППП се установява предаването на стоките от доставчиците на ревизираното лице. Налице е обвързаност между предмета на фактурите и предмета на договорите и ППП към тях. Споделя се извода на съда, че са налице доказателства във връзка с реалното извършването на доставките. Непредстаавянето на докуметти от преките доставчици - договори, ППП и заявки от предходните доставчици, както и непредставянето на счетоводни документи от преките доставчици, само по себе си не води до извод за нереални доставки, тъй като от съвкупния анализ на съпътстващите преките доставки, документи, се установява, че процесните доставки са реални. Това поведение на преките доставчици, не може да бъде вмвнено в тежест на добросъвестния получател по доставките. Според тълкуването на Директивата за ДДС, съдържащо се в решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, ако поради нередности, извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре по веригата и посочени като основание за правото на приспадане, се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи, въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави - че получателят на фактурата е знаел или трябвало да знае, че сделката е част от измама с ДДС. В конкретния случай от приходните органи не са ангажирани доказателства за наличие на данъчна измама, осъществена между страните по описаните по-горе доставки, а единствено са наведени твърдения за относителна симулация на доставките, без обаче същите да са подкрепени от наличните по делото доказателства. Реалността на доставката е фактически въпрос. Лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. В Решение на СЕС по дело С-154/20, т.33 ясно е казано, че „данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. От друга страна, именно данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчнозадължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20, EU:C:2021:910, т. 38). Това е проявление на общото доказателствено правило, че всеки е длъжен да докаже фактите, от осъществяването на които черпи изгодни правни последици. Националната юрисдикция, в съответствие с националните правила на доказване трябва да направи подробна преценка на фактите, за да прецени налице ли са основания за признаване на претендираното право на приспадане. (вж Решение на СЕС от 18 юли 2013г. по дело С-78/12, Евита К, ECLI:EU:C:2013:486., т.37). Съгласно Решение на СЕС по дело С-154/20, Директивата за ДДС „трябва да се тълкува в смисъл, че упражняването на правото на приспадане на начисления данък върху добавената стойност (ДДС) трябва да бъде отказано, без да е необходимо данъчната администрация да доказва, че данъчнозадълженото лице е извършило измама с ДДС или че е знаело или е трябвало да знае, че сделката, на която се основава правото на приспадане, е част от такава измама, когато, в случай че действителният доставчик на съответните стоки или услуги не е известен, това данъчнозадължено лице не е доказало, че този доставчик е имал качеството „данъчнозадължено лице“, ако с оглед на фактическите обстоятелства и на информацията, предоставена от посоченото данъчнозадължено лице, липсват необходимите данни, за да се провери, че действителният доставчик е имал такова качество.“ Неоснователни са касационните оплаквания за необосновани фактически изводи за реалност на процесните доставки. В съгласие с материалния закон и обосновано, като е изложил конкретни мотиви за всеки един от доставчиците и по представените фактури, съдът е признал право на приспадане на данъчен кредит, след като е установено предаването на стоките с двустранно подписан документ между страните по доставките. С оглед изхода на спора, обжалваното решение е правилно и в съответната част за разноските, с която НАП е осъдена да заплати разноски по делото на ревизираното лице. По касационната жалба на „МАКСИ КАР“ ЕООД: Решението и в тази част е правилно. Неоснователни са оплакванията на касатора, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения. Противно на изложените твърдения от касатора, съдът е установил съществуването на фактическите основания, посочени в ревизионния акт и след извършен съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства, съдът е стигнал до обосновани правни изводи за законосъобразност на ревизионния акт в обжалваната му част. В случая първоинстанционния съд правилно е разпределил доказателствената тежеест между страните по спора. По изложените съображения не са допуснати твърдяните в касационната жалба нарушения по чл. 170, ал. 1 от АПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Неоснователни са и твърденията в касационната жалба, че разминаването в номера на рамата по доставената машина от „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД не е равнозначно на липса на реална доставка, а представлява порок на документи, който се отстранява с корекция. В случая са допуснати пропуски и в останалите документи и не се установява реалност на доставка, само на основание непълни документи. Съдът правилно е кредититал, като съответстващ на събраните по делото доказателства и показанията на разпитания свидетел С. Г. – управител на „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД, който е посочил, че в изготвените документи не са били допуснати грешки. Обосновани са и изводите на съда, че доставката на трактор по издадена фактура от „П. Груп“ ЕООД не е реална. От представените доказателства не се установява, че доставчикът е разполагал с процесната стока, за да може да прехвърли собствеността й върху ревизираното лице. Обстоятелството, че цената на стоката е платена и активът е заведен в счетоводството на задълженото лице не води до обратния извод. Не се доказва надлежно, че владението на стоката е било предадено на ревизираното лице към момента на издаване на фактурата. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че не са представени доказателства, че машините са могли да бъдат прехвърлени на ревизираното лице. В тази насока съдът подробно е обсъдил констатираните неточности в представените документи и мотивите му в тази част напълно се споделят от настоящият състав, който на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ препращакъм тях и не следва да ги повтаря. Относно извършените доставките на услуги - наем на машини от „Ивид Строй“ ЕООД и „Г.“ ЕООД също правилно е преценено, че не са реални. По делото не е установено, както извършването на услугите, така и използването на машините за дейността на ревизираното лице. Противно на твърденията на касатора, липсата на документи – договор и ППП води до извод за нереалност на доставките. Плащането и осчетоводяването на доставките, не води автоматично до извод за реалност на доставките на услуги. Представените договори и ППП, във връзка с доставката от „Г.“ ЕООД са успешно оспорени, като в тази насока съдът правилно е кредитирал заключението на вещото лице по СГЕ. От заключението на вещото лице по ССЕ се установява единствено счетоводното отразяване на доставките, но не и реалното им ползване за дейността на ревизираното лице. Съдът обосновано е приел, че от представените по делото доказателства не се доказва реалност на доставките във връзка с издадените фактури от „Блек Ридж Инвестмънт“ ЕООД с предмет на доставка „Челен товарач, марка Крамар, рама 351050371, 2017 год.“, „П. Груп“ ЕООД (с ново наименование „Таурос Вива Спорт“ ЕООД), с предмет на доставка „Трактор Ню Холанд, модел Т5115, рама HLRT5115YMLO01977“, „Ивид Строй“ ЕООД с предмет на доставка „наем челен товарач модел Терекс“ и „Г.“ ЕООД с предмет на доставка „наем на машина Manitou 1030-2017, Model 1030“. Неоснователно е и оплакването на касатора, че задълженията са погасени по давност. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината следваща годината през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закона е предвиден по-кратък срок. В случая срока за плащане на задължението за ДДС за първия ревизиран период е м.01.2020 г. е до 14.02.2020 г. Петгодишния давностен срок за погасяването му започва да тече от 01.01.2021 г. и ако не е спирана или прекъсвана давността изтича на 01.01.2026 г. В случая давността е спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ДОПК, когато е започнало производството по установяване на публичните вземания до издаване на ревизионния акт и когато акта се обжалва. Налице е прекъсване на давността и неоснователно се твърди от ревизираното лице, че е изтекла. Предвид всичко изложено, първоинстанционното решение не страда от пороците, обосновани в касационните жалби и като валидно, допустимо и правилно следва да бъде изцяло оставено в сила. Разноски: С оглед изхода на спора на ревизираното лице като ответник по касационната жалба следва да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 493,30 евро. При действието на чл. 161, ал. 1 от ДОПК (в приложимата по време редакция, след изм. ДВ бр.17/2026 г.), дължимото юрисконсултското възнаграждение на НАП е в размер на 450 лв., съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Превалутирани съгласно чл. 12 и 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България разноските са в размер на 230,08 евро. Мотивиран така, Върховен административен съд, състав на осмо отделение