Решение № 18 от 4.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 454/2021 г.

Решение № 18 от 4.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 454/2021 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Ирина Петрова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Е. Ф. С. и Б. Р. А. срещу решение № 280 от 30.01.2020 г. по в. гр. д. № 146/2019 г. на Апелативен съд София, ГО, 10 състав в частта за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на исковете, квалифицирани по чл. 226, ал. 1 КЗ-отм. за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Ш. Б. Р., настъпила при пътно произшествие на 14.04.2016 г. В касационната жалба се поддържа искане отмяна на решението в обжалваната част като неправилно поради материална незаконосъобразност, при съществено нарушение на процесуалния закон и поради необоснованост. Твърдението е, че апелативният съд е нарушил съдопроизводствените правила чрез отказа си да допусне допустими, относими и своевременно заявени доказателства в нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 2 и ал. 3 ГПК. Поддържа се, че същевременно е нарушен и материалният закон - чл. 52 ЗЗД чрез намаляване на размера на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения за неимуществени вреди и то без излагане на мотиви и аргументи за формирането на този извод. В писмен отговор насрещната страна "ДЗИ-Общо застраховане" АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба на ищците. В откритото съдебно заседание касаторите чрез процесуалния си представител поддържат жалбата си и доводите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в отказ за събиране във въззивното производство на допустими доказателства. Ответното дружество не изпраща представител. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: С исковата молба е претендирано обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищците под формата на частични искове от по 200 000 лв. - част от вземания в общ размер от по 280 000 лв. Заявени са доказателствени искания: изслушване на двама свидетели при довеждане за доказване на причинените неимуществени вреди, за установяване на личността на починалия, за отношенията в семейството, как ищците приемат загубата на сина си и налице ли е промяна в живота им; поискано е и назначаването на експертиза от психолог, която да установи загубата дала ли е отражение на психиката на родителите, какво е състоянието им, налага ли се лечение. Първоинстанционният съд е допуснал на ищците един свидетел при довеждане, посочил е, че по останалите искания ще се произнесе в открито съдебно заседание. Доклад по делото не е изготвен. В съдебното заседание е изслушан доведеният от ищците свидетел, представителите на страните не са имали искания за други доказателства и е даден ход на устните състезания. С първоинстанционното решение исковете са уважени в размер от по 200 000 лв., ведно със законната лихва от предявяването им - 24.01.2017 г. Претенциите за законна лихва са отхвърлени за периода от датата на деликта - 14.06.2016 г. до 23.01.2017 г. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Ищците са обжалвали отхвърлянето на претенцията им за законна лихва от датата на смъртта на сина им, съвпадаща с датата на пътното произшествие, а ответната страна е оспорила уважаването на исковете за сумата над 100 000 лв. С отговора на жалбата, подадена от застрахователното дружество ищците са поддържали пред въззивната инстанция да бъде допуснат свидетел за установяване на търпените морални вреди и да бъде назначена психологична експертиза, по съображения, че тези искания са заявени своевременно пред СГС и не са уважени поради процесуални нарушения, като са се позовали на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК. В определение от подготвително заседание по чл. 267 ГПК исканията за събиране доказателства не са уважени по съображения, че съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК страните не могат да ангажират във въззивното производство нови доказателства, които са могли да бъдат събрани в първоинстанционното производство. Счетено е, че искането за допускане на свидетел и експертиза е преклудирано, тъй като при приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, процесуалният представител на ищците изрично е заявил, че няма други доказателствени искания. С обжалваното решение е прието, че правното основание на иска не е даденото от СГС - чл. 432 КЗ, а са приложими на основание пар. 22 ПЗР на КЗ от 2016 г., разпоредбите на част ІV от отменения КЗ, т. е. исковете намират своето основание в разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ-отменен. Жалбата на ответника е приета за частично основателна, като е счетено, че справедливото обезщетение е в размер на по 120 000 лв. За основателна е счетена жалбата на ищците по отношение на началния момент, от който се дължи законна лихва. Това е обусловило отмяната на първоинстанционното решение и отхвърлянето на исковете за разликата до 200 000 лв. и потвърждаването на първоинстанционното решение за уважаване на исковете до размер от по 120 000 лв., върху които суми законната лихва е присъдена, считано от 14.06.2016 г. С Определение № 60615 от 15.11.2021 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно ГПК е допуснато касационно обжалване по уточнения от състава на ВКС въпрос - За приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК по отношение на допустими и относими доказателства, посочени своевременно пред първоинстанционния съд, по допускането на които той не се е произнесъл. Предпоставка ли е за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК повторното сезиране на първоинстанционния съд да се произнесе по искането за събиране на доказателствата. По правния въпрос: Съгласно трайноустановената практика ВКС, обективирана в решенията по т. д. № 94/2020 г. на Второ т. о., по гр. д. № 6627/2014 г. на Трето г. о., по гр. д. № 2427/2014 г. на Трето г. о., послужили като допълнителна предпоставка за допускане на обжалването и цитираните в тях актове, която настоящият състав изцяло споделя, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за попълване на доказателствения материал от въззивната инстанция, когато допустими и относими доказателства са поискани от страната в рамките на преклузивните срокове, но не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения. Когато е сезиран с искане, включително и заявено в отговора на въззивната жалба, за да отстрани допуснатото процесуално нарушение, съдът е длъжен да събере относимите и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение. Това задължение на въззивната инстанция произтича от обстоятелството, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не може да настъпи когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато нарушение на процесуални правила. Такова е налице и когато първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно направено и неоттеглено доказателствено искане, независимо, че страната не е сезирала съда за пропуска и не е ангажирала наново доказателството. Отсъствието на повторно сезиране на първоинстанционния съд да се произнесе по доказателственото искане не отстранява /не заличава/ процесуалното нарушение, съответно повторното сезиране не е предпоставка за приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК. С оглед отговора на правния въпрос въззивното решение е неправилно. В нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и неправилно тълкуване на текста на чл. 266, ал. 1 ГПК въззивната инстанция е отказала събирането на посочените в защита срещу искането на насрещната страна за намаляване на размера на обезщетението доказателства, които са: допустими и относими към претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди; тяхното значение за спора е надлежно обосновано и събирането им е поискано своевременно пред първоинстанционния съд; по искането за допускането им отсъства произнасяне от първостепенния съд, отсъства и изготвен доклад по делото; искането за събирането им не само не е оттеглено, но изрично е поддържано в отговора на въззивната жалба като е обосновано подробно конкретното наличие на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Както се посочи, страната няма задължение да напомня на съда за доказателствените си искания, по допускането на които няма произнасяне и да настоява за събирането им. В тази хипотеза пропускът е не на страната, а на съда. Този пропуск подлежи на отстраняване пред въззивната инстанция по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, която в случая е надлежно сезирана с довод за допуснато процесуално нарушение и искане за събиране на доказателствата, несъбрани от първоинстанционния съд поради игнориране на процесуалните му задължения. Изложеното обуславя отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, която следва да допусне доказателствените искания, посочени в отговора на въззивната жалба. По отношение на разноските е приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.