Решение № 140 от 24.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7325/2013 г.

Решение № 140 от 24.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7325/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 1471/30.12.2013 г. по настоящето дело по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 6.07.2013 г. по гр. д. № 15380/2012 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против К. Б. Д. искове за връщане на сумата 10 000 лв., като получена на отпаднало основание и за заплащане на сумата 3 688,39 лв. - обезщетение за забавено изпълнение. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по посоченото от ищеца правно основание (в смисъл правна квалификация на заявените спорни права) или самостоятелно да определи точното основание по предявения иск. По този въпрос практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд по реда на чл. 291 ГПК (виж например решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г., IV г. о. и цитираните в него актове) и настоящият състав не намира основание да се отклони от нея. Според тази практика квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма. Когато съдът е сезиран с иск за връщане на нещо, което е дадено без основание, той не е длъжен да възприеме доводите на ищеца дали основанието е липсвало по начало, отпаднало е впоследствие или не се е осъществило. Съдът е обвързан от фактическите твърдения на ищеца въз основа на какво е станало даването и сам квалифицира спорното право въз основа на тези твърдения. Искът не може да бъде отхвърлен само поради това, че според ищеца основанието е липсвало поначало, а съдът приема, че то е съществувало, но е отпаднало. Касационната жалба срещу постановеното решение съдържа оплаквания за неправилна квалификация на спорното право, които са основателни. Въззивният съд е посочил, че е сезиран с иск за връщане на нещо, получено при отпаднало основание; че прогласяването на една договорна клауза за недействителна не заличава договорната връзка изцяло и с обратна сила; че в случая недействителността на клаузата е установена с влязло в сила решение, но правоотношението между ищеца и ответницата е прекратено с прекратяване на трудовия договор между тях. Като краен резултат съдът извел, че в случая няма отпадане с обратна сила на основанието за предаване на сумите, претендирани от ищеца и поради това отхвърлил исковете. Изводите са направени при съществено нарушение на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон, тъй като ищецът няма задължение да посочи дали основанието не е съществувало или е отпаднало с обратна сила. Той е длъжен да посочи факта на даването, факта на получаването и липсата на основание за задържане на полученото, а съдът е този, който следва да квалифицира правото и да посочи дали основанието не е съществувало поначало, дали е отпаднало с обратна сила или не е осъществено. При предприетото в съдебно заседание от 24.11.2011 г. изменение на иска ищецът е изложил, че ако съдът възприеме доводите на ответната страна за нищожност на допълнителното споразумение от 25.01.2005 г., то тя няма основание да задържа получените въз основа на него суми. Тези твърдения сочат на претенция за връщане на даденото при начална липса на основание (нищожният договор поначало не създава правно основание за получаване на нещо по него) и съдът е следвало да квалифицира така спорното право. В нарушение на процесуалните правила той се е счел обвързан от правния довод на ищцата, че основанието е отпаднало с обратна сила, а в нарушение на материалния закон е приел, че нищожният договор създава основание за престиране, което отпада за в бъдеще. Предвид изложеното, по отношение на обжалваното решение са налице касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Същото следва да бъде отменено, а доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. От фактическа страна е установено, че от 5.04.2000 г. ответницата Д. е работила по трудов договор в дружеството-ищец, заемала е длъжността "Специалист по банкови продукти за юридически лица". С допълнително споразумение от 12.03.2002 г. страните са се споразумели за промяна на заеманата длъжност на "Завеждащ звено", а на 25.01.2006 г. са сключили споразумение за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция. По силата на това споразумение ответницата, като работник, поела задължение да не прекратява трудовия договор с ищеца (работодател) по своя инициатива в продължение на три години, а също така след прекратяване на този договор по каква да е причина, да не постъпва на работа при работодател с конкурентен предмет на дейност. Срещу това ищецът се задължил да заплаща възнаграждение по 5 000 лв годишно. На 11.03.2006 г. и на 31.07.2007 г. ищецът превел по сметка на ищцата уговорените суми след удържане на дължимите данъци. На 3.07.2007 г. ищцата направила волеизявление за едностранно прекратяване на трудовия договор по нейна инициатива, което е предизвикало ефект от 3.08.2007 г. При така установените факти искът за главницата е основателен. Страните по делото са били в трудово правоотношение, възникнало от трудов договор от 2000 г. Със споразумението от 25.01.2006 г. е поето задължение от ищцата да не прекратява едностранно това правоотношение, но тази клауза, както и клаузата, с която ищцата поема задължение да не постъпва на работа при работодател с конкурентен предмет на дейност, са нищожни като противоречащи на чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България и чл. 8, ал. 4 КТ (в този смисъл е установената по реда на чл. 291 ГПК практика на ВКС - виж решение № 417/21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г., I. г. о., решение № 621/18.11.2010 г. по гр. д. № 1945/2009 г., III г. о. и цитираната в него практика). Поради това споразумението от 25.01.2006 г. не е недействително отчасти, а изцяло. Касае се за съглашение, което допълва трудовия договор между страните, поради което по отношение на него е приложим реда за установяване на недействителността, предвиден в чл. 74 КТ. Според установената практика, недействителността се установява не само по предявен иск, но и по възражение на страните, в мотивите на решението. Доколкото такава е налице, поначало не е имало основание за размяна на престации по недействителното споразумение. Действието на обявяването на недействителността в случая не е за в бъдеще. Работникът не може да се ползва от закрилната норма на чл. 75, ал. 1 КТ, тъй като не е добросъвестен - той знае предварително, че получава възнаграждение за клауза, която ограничава правото му свободно да упражнява труд и недействителността се урежда по общите правила. С оглед изложеното нищожното споразумение от 25.01.2006 г. поначало не е довело до възникване на целените с него правни последици. Доколкото въз основа на него нещо е дадено между страните по договора, то подлежи на връщане. Ищецът доказа, че въз основа на нищожното споразумение ответницата е получила от него 10 000 лв и доколкото получаването е станало при начална липса на основание за това, сумата подлежи на връщане. Претенцията за мораторни лихви обаче е неоснователна. Такива не се дължат от датата на прекратяване на трудовия договор, както поддържа ищецът. Вярно е, че това е падежът на задължението уговорен със споразумението от 25.01.2006 г., но това споразумение бе прието за нищожно изцяло, включително в частта, в която ответницата поема задължение да върне получените по него суми. Следователно поставянето на длъжника в забава за връщане на получените суми може да стане само с връчване на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ищецът не доказа такава покана да е връчена преди подаването на исковата молба, поради което претенцията за обезщетение за забава е неоснователна. Законната лихва се дължи от датата на исковата молба. Поради това, че исковете се уважават частично, на ищеца следва да бъдат присъдени 4 165,61 лв. от общо направени разноски в размер 5 702,05 лв. (чл. 78, ал. 1 ГПК). По изложените съображения съдът,