Решение № 5783 от 1.6.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от С. Ковачев от гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния представител адвокат К. Камбурова, против решение 2373/13.12.2022 г., постановено по адм. дело 2704/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена негова жалба срещу заповед 22Ю-РОА-522 от 12.10.2022 г. на кмета на район Южен, община Пловдив, с която е наредено да се изземе недвижим имот общинска собственост, представляващ сграда с идентификатор 56784.530.300.2 по КККР на град Пловдив, с административен адрес: град Пловдив, [улица], със застроена площ 124 кв.м, брой етажи: 1, с предназначение: селскостопанска и е осъден да заплати на община Пловдив, район Южен сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение. С касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касационния жалбоподател съдът неправилно е счел за осъществен фактическият състав на чл. 65, ал. 1 Закона за общинската собственост (ЗОС). Счита, че процесната заповед не е издадена при наличието на двете кумулативни изисквания на чл. 65, ал. 1 от ЗОС имотът да е собственост на община Пловдив и същият да се държи без основание. Излагат се доводи, че С. Ковачев е носител на права по наемно правоотношение, което не е прекратено по реда на Закона за задълженията и договорите или ЗОС. Твърди, че е налице и висящ спор пред гражданския съд, като излага съображения, че сградата предмет на изземването, е част от поземления имот във връзка с който се претендира право на собственост на Ѕ идеална част от същия по спора между жалбоподателя и община Пловдив. Претендира се отмяна на съдебното решение и присъждане на разноски за две съдебни инстанции Ответникът кметът на район Южен, община Пловдив, в писмен отговор, чрез пълномощника юрисонсулт Е. Абрашева, оспорва касационната жалба, като счита решението на административния съд за правилно, поради което моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че между страните не е спорно, че нареденият за изземване имот е общинска собственост, както и че по делото няма данни за сключен валиден договор за наем съобразно изискванията на ЗОС. Намира, че първоинстанционното решение не страда от пороците по чл. 209, т. 3 от АПК, налагащи отмяната му и следва да остане в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд - Пловдив е било образувано по жалба на С. Ковачев от гр. Пловдив срещу заповед 22Ю-РОА-522 от 12.10.2022 г. на кмета на район Южен, община Пловдив, в производство по чл. 65 от ЗОС и чл. 80, ал. 1 и ал. 2 от от Наредба за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество (НРПУРОИ), приета от Общински съвет Пловдив. С оспорената заповед е наредено да се изземе от С. Ковачев недвижим имот общинска собственост, представляващ сграда с идентификатор 56784.530.300.2 по КККР на град Пловдив, с административен адрес: град Пловдив, [улица], със застроена площ 124 кв.м, брой етажи: 1, с предназначение: селскостопанска С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат след подробно изясняване на фактическата обстановка съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Спазени са и административнопроизводствените правила за издаването й, като съдът е приел, че е изпълнена процедурата по чл. 80, ал. 2 НРПУРОИ, а именно въз основа на констативен акт, съставен от длъжностни лица в общинската администрация на район Южен, с който акт е констатирано държането и ползването на процесния общински имот без правно основание да се постави началото на производството по издаване на заповедта. По отношение съответствието на оспорения акт с материалноправните норми, съдът е приел, че безспорно се установява, че са налице предпоставките за постановяване на изземването на процесния имот - чл. 65, ал. 1 от ЗОС. Обсъдил е всички събрани в хода на съдебното производство писмени доказателства с оглед на който е установил по безспорен начин, че процесната сграда е частна общинска собственост и че към момента на издаване на оспорената заповед С. Ковачев я държи без правно основание, защото няма данни по делото да съществува валидно основание за държане и ползване на общинския имот. Няма данни за сключен валиден договор за наем съобразно изисквания на ЗОС и НРПУРОИ. Изложеното е мотивирало съда да постанови оспорения правен резултат. Решението на първоинстанционният съд е валидно, допустимо и правилно, а сочените в касационната жалба касационни основания за отмяната му не са налице. Подробно са изяснени релевантните за спора факти и обстоятелства, обсъдени са възраженията на страните, а формираните правни изводи са обосновани и напълно съответни на приложимите материалноправни разпоредби. Обоснована се явява преценката на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл. 65, ал. 1 от ЗОС, послужил като правно основание за издаване на заповед 22Ю-РОА-522 от 12.10.2022 г. на кмета на район Южен, община Пловдив. Това означава, че следва в условията на кумулативност да е установено, че имотът е общинска собственост и че същият се държи не на правно основание. Първият елемент от правопораждащия фактически състав за упражняване на нормативно установеното правомощие по чл. 65, ал. 1 от ЗОС е имотът, по отношение на който се разпорежда изземването, да е общинска собственост - т. е. реализирането на регламентирания в ЗОС правен способ за защита на собствеността в рамките на облекчената административна процедура, е обусловено от принадлежността на правото на собственост на общината върху посочения в жалбата имот. От събраните по делото доказателства се установява, че процесната сграда е общинска собственост, а възраженията на касационния жалбоподател в обратен смисъл се приемат за неоснователни. По делото е представен Акт за частна общинска собственост 214 от 05.08.1999 г., в чиято графа 5 за собственици на 2/3 идеални части от източната сграда фурна са посочени И. Ковачев и наследници на А. Ковачев. Видно от представената заповед 21ОА-2091 от 30.07.2021 г. на кмета на община Пловдив тези 2/3 идеални части са отчуждени от С. Ковачева, Н. Ковачев и С. Ковачев. По делото не се твърди тази заповед да е обжалвана, следователно същата е влязла в законна сила, каквито твърдения излага ответника. При надлежно проведена отчуждителна процедура, отчуждителният ефект е настъпил ех lege след превеждане на паричното обезщетение, с оглед на което отчужденият имот е публична общинска собственост. Възражението на жалбоподателя, че собствеността върху имота не е установена по категоричен начин, защото е налице съдебен спор за правото на собственост върху 1/2 идеална част от поземления имот с идентификатор 56784.530.300, правилно е преценено като неоснователно. Предмет на оспорената заповед е сграда с идентификатор 56784.530.300.2, за която няма спор, че е частна общинска собственост, земята не е предмет на заповедта. С оглед изложеното наличието на първата материалноправна предпоставка, с която законът свързва издаването на заповед по чл. 65, ал. 1 от ЗОС, се явява установена и доказана по безспорен и несъмнен начин. Вторият елемент от правопораждащия фактически състав за упражняване на административното правомощие по чл. 65, ал. 1 от ЗОС, изисква алтернативното наличие на някоя от следните хипотези: общинският имот да се владее или държи без основание; да се ползва не по предназначение или необходимостта от него да е отпаднала. В случая не се установява общинският имот да се владее или държи на валидно правно основание. Няма безспорно установено наемно правоотношение след изтичане на 10-годишния срок по чл. 14, ал. 3 от ЗОС. В случая доказателствената тежест е за жалбоподателя, а същият не е представил доказателства, които да удостоверяват наемно правоотношение след изтичане на законоустановения срок. Правилно съдът е преценил представените договор от 01.11.1993 г. и допълнителни споразумения от 01.05.1993 г., 15.11.2000 г. и 30.06.2008 г. за неотносими за законосъобразността на оспорената заповед. Налице е приложимост на чл. 14 от ЗОС. Съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗОС, срокът за отдаване под наем на имотите по ал. 1 се определя от общинския съвет в наредбата по чл. 8, ал. 2 и не може да бъде по-дълъг от 10 години. Следователно, независимо от това кога е сключен един договор за наем на нежилищен имот - частна общинска собственост (в случаят през 1993 г.), същият не може да има срок на действие повече от 10 години. Видно от справката от Регистъра на наемните и приравнените отношения на община Пловдив, както и от представените касови бонове и фактури сумите по тях са плащани като обезщетение, т.е. за ползване без правно основание, а самото им плащане не доказва съществуването на валиден договор за наем. С оглед изложено като е достигнал до извод, че не са налице основания за отмяна на административния акт и по тези съображения е отхвърлил жалбата на С. Ковачев, първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. По тези съображения и по изложените от Административен съд - Пловдив мотиви, към които настоящата инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото направеното искане от страна на процесуалния представител на касационния жалбоподател за разноски, следва да бъде оставено без уважение. В настоящия случай разноски се дължат на ответната страна. Същите са своевременно претендирани, поради което следва да се присъди в полза на община Пловдив, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определени съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,