Решение № 10569 от 18.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4233/2012 г.

Решение № 10569 от 18.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4233/2012 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Областен управител на Пловдивска област против решение № 181/24.01.2012 г., постановено по адм. д. № 1546/2011 г. от Административен съд Пловдив. Изложени са доводи в касационните жалби за неправилност на съдебното решение и се иска отмяната му. Ответника по жалбата- Иванка Петрова Даражанска, чрез процесуалния си представител адвокат Попова, оспорва жалбата като неоснователна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на съдебния акт. Върховният административен съд, състав на пето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С обжалваното решение административният съд осъжда Областна администрация на област с административен център-град Пловдив, да заплати на Иванка Петрова Даражанска от гр. Пловдив сумата от 14 220 лв., представляваща обезщетение, в размер на 10 брутни заплати за времето през което не е заемал държавна служба поради прекратяване на служебното й правоотношение. За да постанови този резултат съдът приема, че отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение като незаконосъобразна има за последица правото на държавния служител на обезщетение по чл. 104 от ЗДСл. При безспорно установения факт, че след уволнението касаторът не заема държавна служба, няма доходи за периода до възстановяването му на държавна служба, съдът присъжда обезщетение в посочения размер след изслушване на съдебно-икономическа експертиза. Решението е правилно, липсват основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяната му. Съдебният акт е постановен при спазени процесуални и материалноправни изисквания и е обоснован, формираните правни изводи са съответни на закона и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. Разпоредбата на чл. 121, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител формулира правилото, че всеки държавен служител, чието служебно правоотношение е прекратено незаконно, има право на обезщетение за времето, през което не е на служба поради прекратяването. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител предвижда обезщетение при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на брутната заплата за цялото време, през което служителят не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. При безспорния факт на отмяна на заповед № 13/19.11.2009 г., издадена от Областен управител Пловдив за прекратяване на служебното правоотношение с държавния служител с влязло в сила решение по адм. д. № 2152/2009 г. по описа на АС-Пловдив, потвърдено с решение № 4559/31.03.2011 г. по адм. д. № 6773/2010 г. по описа на ВАС правилно първоинстанционният съд приема, че ищецът в първоинстанционното производство има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Правилно и в съответствие с цитираната разпоредба съдът приема, че обезщетението, претендирано от Даражанска следва да се изчисли на база на брутната му заплата към момента на признаване уволнението за незаконно или в случая към 31.03.2011 г., тъй като на последната дата, с постановяването на решение по адм. дело № 6773/2010 г. на ВАС влиза в сила решението по адм. дело № 2152/2009 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на служителя е отменена. Размерът на брутната заплата към момента на отмяната на заповедта за уволнение е определен от вещото лице, което съобразява индивидуалната месечна работна заплата за длъжността "главен секретар" и размера и съобразно промените, свързани с утвърдените в администрация щатни разписания за периода от датата на уволнението до датата на отмяната на заповедта за уволнение, както и с нормативната база, релевантна към този период. На тази база административният съд достига съвсем аргументирано до извода, че претенцията на Даражанска е основателна по размер за сумата 14 440,80 лв. Неоснователно е касационното възражение за допуснато нарушение на материалния закон поради факта, че ищцата не е доказала факта, че не е получавала доходи по други правоотношения. За да приеме, че на ищцата се дължи обезщетение в пълен размер от 10 брутни заплати, съда е изходил от факта, че в служебната книжка на лицето липсва отбелязване да е заемала държавна служба. По отношение на дължимите се лихви, при произнасянето по претенцията за присъждане на законна лихва върху паричното обезщетение, АС е съобразил разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и правилно е тълкувал нормата на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.