Решение № 276 от 2.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6413/2007 г.

Решение № 276 от 2.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6413/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ГПК във връзка с чл. 218а и сл.от ГПК (отм.).

Образувано е по касационна жалба на И. Б. Б. срещу решение № 205 от 11.10.2007 г. на Габровския окръжен съд по в. гр. д. № 171 от 2007 г. в частта му, с която е отменено решение № 104 от 28.03.2007 г. по гр. д. № 88 от 2007 г. на С. районен съд и вместо него е постановено решение за уважаване на предявения от Г. Г. К. срещу И. Б. Б. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) за признаване за установено, че Г. Г. К. е собственик на 1/2ид.ч. от първи етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. С., ул."С" № 43, построена в имот пл. № 1* от кв.47 по плана на гр. С., включително и върху 1/2 ид.ч. от намиращото се на този първи етаж дюкянско помещение /разделено на две/ с обща квадратура от 32 кв. м. и е отменен нотариален акт № 19, том I, рег. № 385 по нот.д. № 19 от 2007 г. за частта от 1/6 ид.ч. от дюкянското помещение.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. в" от ГПК (отм.). Твърди се, че неправилно съдът е приел, че касаторът и ищцата Г са съсобственици на процесното дюкянско помещение при равни квоти. Представените по делото нотариални актове за дарение от 1975 г. въобще не касаели това дюкянско помещение. С оглед отразеното в нотариални актове № 109 от 24.12.1993 г. и № 147 от 10.03.1994 г. съдът следвало да приеме, че прехвърлителите по тези нотариални актове не са знаели, че не са собственици на прехвърлените с тях 2/3 ид.ч. от дюкянското помещение. Неправилно съдът не обсъдил горепосочените нотариални актове като начало на осъществявано от праводателите на касатора давностно владение върху 2/3 ид.ч. от дюкянското помещение. Съдът въобще не обсъдил направеното от касатора възражение за давностно владение върху имота от 1993-1994 г. Касаторът имал право да направи това възражение и във втората съдебна инстанция.

В срока по чл. 218г от ГПК (отм.) е постъпило писмено възражение от ответницата Г. Г. К., в което се оспорва жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирана страна /ответник по делото/, в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания.

Разгледана по същество, жалбата е основателна: За да постанови решението си за уважаване на предявения установителен иск за собственост върху 1/2 ид.ч. от първи етаж от двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. С., ул."С" № 43, построена в имот пл. № 1* от кв.47 по плана на гр. С., включително и върху 1/2 ид.ч. от намиращото се на този първи етаж дюкянско помещение /разделено на две/ с обща квадратура от 32 кв. м., въззивният съд е приел, че ищцата Г са съсобственици на този имот при равни квоти по наследство и правоприемство от бившия собственик на имота К.

Г. решение е валидно и допустимо, но неправилно. Действително, правилно и обосновано, след като е обсъдил представените по делото доказателства, въззивният съд е приел, че процесният първи етаж от двуетажната сграда, намираща се в гр. С., ул."С" № 43, е бил собственост на общия праводател на страните К.

Н. е обаче решението на съда относно приетите наследствени дялове на страните след смъртта на К. Б. и след отказа от неговото наследство, направен от дъщеря му Б. М. /по 1/2 ид.ч. за останалите две деца на К. Б. С. и И. /. Съгласно чл. 53 от ЗН, отказът от наследство уголемява дяловете на наследниците към датата на откриване на наследството. В нарушение на тази разпоредба на ЗН въззивният съд е приел, че отказът от наследството, направен от дъщерята на К. Б. Б. М., уголемява дяловете само на онези от наследниците на К. Б., които са били живи към датата на отказа от наследство.

По делото въобще не са били изложени мотиви относно това, дали процесният имот е бил индивидуална собственост на К. Б. или съпружеска имуществена общност между К. Установяването на това обстоятелство е от съществено значение за определяне на размера на правата на страните по делото върху процесния имот:

• В случай, че имотът е бил индивидуална собственост на К. Б., след неговата смърт и поради отказа от наследство, направен от дъщерята Б. М., съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗН, имотът е останал съсобствен между съпругата на К. Б. К. и останалите му две деца С. и И. при равни квоти- по 1/3 ид.ч., а след смъртта на К. Б. нейната 1/3 ид.ч. от имота е наследена по равно от трите й деца Б., С. и И. Поради това те са били съсобственици при следните квоти: Бистра- 1/9 ид.ч., а С. и И. по 4/9 ид.ч. от имота.

• В случай, че този имот е бил съпружеска имуществена общност между К, след смъртта на К. Б. 1/2 ид.ч. от имота е останала собственост на съпругата К, а съгласно чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г. (отм.) и чл. 5, ал. 1 от ЗН останалата 1/2 ид.ч. е наследена по равно от трите му деца Б., С. и И. /по1/6 ид.ч. за всеки от тях/. След отказа от наследството, направен от Б. М., нейната 1/6 ид.ч. е увеличила дяловете на останалите наследници на К. Б. Тоест, С. и И. са станали съсобственици на по 1/4 ид.ч. от имота /1/6 ид.ч., наследена лично от баща им + 1/2 от притежаваната от сестра им 1/6 ид.ч., от която тя се е отказала/. В този случай, отказът от наследство не е увеличил дела на преживялата съпруга К, тъй като тя съгласно чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г. (отм.) не е била наследник на притежавана от К. Б. 1/2 ид.ч. от имота. След смъртта на К. Б. имотът е останал съсобствен между Б, С. и И. при следните квоти: 2/12 ид.ч. за Б. М. по наследство от майка й К. Б. /1/3 ид.ч. от 1/2 ид.ч./ и по 5/12 ид.ч. за С. и И. /1/4 ид.ч. по наследство от баща им К. Б. + 2/12 ид.ч. по наследство от майка им К. Б. /.

Според това, каква идеална част от процесния имот са притежавали по наследство наследниците на К. Б. и по-конкретно каква идеална част е притежавала Б. М. /1/9 ид.ч. или 2/12 ид.ч./, е следвало да бъдат решени основните спорни по делото въпроси: за каква част от имота са имали прехвърлително действие сделките, обективирани в нотариални актове № 738 от 31.03.1975 г., № 741 от 31.03.1975 г., № 120 от 24.02.2004 г., № 147 от 10.03.1994 г., № 109 от 2412.1993 г. и съответно на каква част от спорния имот са собственици ищцата Г по дарение от майка си С ответника И по наследство от И. Б., от сина на И. К. Б. и от съпругата на И. Д. Б. Прилагайки неправилно разпоредбите на чл. 53 от ЗН, чл. 5, ал. 1 от ЗН, чл. 9, ал. 1 от ЗН и чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г. (отм.), въззивният съд се е произнесъл неправилно по тези въпроси.

На второ място, необосновано съдът е приел, че нотариалните актове № 738 и № 741 от 31.03.1975 г. за дарение на ид.ч. от първия етаж от сградата касаели и процесното дюкянско помещение. По делото не са били събрани доказателства дали това дюкянско помещение е било обособено като отделен обект на собственост /по архитектурен проект на сградата/ или е било неразделна част от първия етаж на тази сграда. Без такива доказателства, изводът на съда, че договорите за дарение от 31.03.1975 г., касаят и дюкянското помещение, макар то да не е описано в тези договори като предмет на даренията, е необоснован.

На следващо място, в нарушение на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) въззивният съд не е обсъдил възражението на ответника за придобиване на ид.ч. от процесния имот по давност, направено от пълномощника му в писмената защита пред районния съд и в съдебни заседания от 6.06.2007 г. и от 26.09.2007 г.пред въззивния съд. Съгласно т. 6 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, такова възражение може да се направи за първи път и пред въззивната инстанция. Въпреки това, в решението си въззивният съд не е изложил никакви мотиви относно това възражение на ответника. Действително, то не е било уточнено- ответникът не е посочил за каква ид.ч. и от кой имот прави това възражение /за ид.ч. от първия етаж от сградата или за ид.ч. само от дюкяна/ и през кой период от време твърди, че е осъществявал владение. Задължение на съда обаче е било да даде срок на ответника да уточни това свое възражение, след което да се произнесе по него.

Гореизложеното налага извод за неправилност на решението на Габровския окръжен съд. Поради това и с оглед допуснатите от съда нарушения на съществените процесуални правила на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.), на основание чл. 218ж, ал. 1, изр.2 от ГПК (отм.) това решение следва да бъде отменено, а делото- върнато за ново разглеждане на друг състав на Габровския окръжен съд.

При новото разглеждане на делото съдът при необходимост следва да назначи съдебно-техническа експертиза за установяване на това, дали към 31.03.1975 г. /датата на сделките по нотариални актове № 738 и № 7* към 24.02.1994 г. /датата на сделката по нотариален акт № 120/, към 10.03.1994 г. /датата на сделката по нотариален акт № 147/, а и към настоящия момент, дюкянското помещение е обособено по архитектурен проект като отделен обект на собственост.

Съдът следва да се произнесе по притежаваните от страните ид.ч. от имота, като отчете следните обстоятелства: че наследствените права на страните са различни в случай, че имотът е бил индивидуална собственост на К. Б. и в случай, че е бил съпружеска имуществена общност между него и съпругата му К. Б., че няма доказателства Б. М. да се е отказала от наследството на майка си К че отказът от наследството на К. Б., направен от Б. М., увеличава дела на наследниците на К. Б. към датата на откриване на наследството, а не към датата на отказа от наследство.

Съдът следва да се произнесе и по своевременно направено от ответника възражението за давност. Относно това възражение следва да се преценят следните обстоятелства: представлява ли дюкянското помещение самостоятелен обект на собственост по архитектурен проект на сградата, кой каква част от дюкяна, респ.от първия етаж от сградата е владял, отблъснали ли са праводателите на ответника или ответника владението на ищцата върху спорните ид.ч. от дюкяна или от първия етаж, какво значение за придобиването по давност на ид.ч. от имота имат нотариалните актове от 1993 и 1994 г. /знаела ли е ищцата, че с тях се прехвърля по-голяма от притежаваната от ответника ид.ч. от дюкяна/ и данъчните декларации на страните /дали декларирането на реални помещения от дюкяна в тези данъчни декларации може да се счете за демонстрация на владение от страна на праводателите на ответника и върху каква ид.ч. от дюкяна/, може ли владението върху реална част от имот да доведе до придобиване по давност на идеална част от този имот.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия