Решение № 15784 от 18.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11149/2019 г.

Решение № 15784 от 18.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11149/2019 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Ангелов срещу Решение № 970/16.05.2019 г. на Административен съд – Варна по адм. дело № 3442/2017 г., с което е отхвърлена жалбата му против Заповед № ДК-10-СИР-24/08.11.2017 г. началника на Регионалната дирекция за национален строителен контрол – Североизточен район, отхвърляща оспорването на Ангелов с искане за обявяване на нищожността на Разрешение за строеж № 25/21.07.2016 г. на главния архитект на [община], издадено в полза на Етажна собственост – Сдружение на собствениците "Блок 1, [жк], [населено място], общ. Белослав, обл. Варна, и на общината, за обект "Саниране на многофамилна жилищна сграда -[жк], [жилищен адрес] вх. 2, вх. 3, [населено място], общ. Белослав, обл. Варна, по изпълнение на СМР във връзка с Национална програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради" със съответните конкретни застроени площи.

Началникът на РДНСК – СИР и [община] са на позиция за неоснователност на жалбата, останалите ответници не вземат участие в касационното производство.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Недопустимо е съдебното решение, постановено при наличието на процесуална пречка или при отсъствието на процесуална предпоставка за провеждането и приключването на съдебното производство с акт по съществото на спора. Служебната проверка по чл. 218, ал. 2 вр. чл. 209, т. 2 АПК не констатира такъв порок на решението. Доводите на касатора, които го обосновават, са съдържателно изцяло свързани с правилността на решението (също отречена в жалбата при условието на евентуалност), а не с неговата допустимост. По критериите за недопустимост на съдебния акт той би трябвало да е постановен при ненадлежно упражнено от Ангелов или липсващо право на оспорване, което би изключило, противно на интереса му, допустимостта на търсената от него съдебна защита.

1. а. Нищожността на административните актове се свързва с извършени нарушения при тяхното издаване, които препятстват възникването на целените от административния орган правни последици. Некомпетентността на органа, издател на акта, винаги води до нищожност, независимо до кой от видовете компетентност се отнася – материална (предметна), местна или компетентност по степен. В останалите случаи – на процесуални пороци в широкия смисъл и на противоречие с материалния закон, преценката за действителността на административния акт е винаги конкретна и се обуславя от тежестта на порока, от който е засегнат.

б. За да породи нищожност, а не унищожаемост, противоречието на административния акт с процесуалния закон трябва да е приравнимо на липса на форма, респ. на волеизявление, а с материалния закон – да е дотолкова съществено, че да доведе до пълно отсъствие на предпоставките за издаване на акта, той да е напълно лишен от законово основание или да е недопустимо издаването на акт със същото съдържание. Тези критерии за разграничение са възприети от теорията и съдебната практика.

1. Правилно от материалноправна страна е заключението на административния съд, предпоставило и потвърждаването на контролната заповед, че разрешението за строеж не е засегнато от толкова тежко и радикално несъответствие със закона.

Разрешението е издадено от компетентен по смисъла на чл. 148, ал. 2 ЗУТ административен орган и в дължимата форма за действителност по чл. 59, ал. 2 АПК. Разпоредените правни последици са с ясно съдържание и обективно осъществими, а актът е позволен от правния ред с оглед категорията на строежа – четвърта (чл. 137, ал. 1, т. 4, б. "д" ЗУТ), и предвидените строително-монтажни работи, представляващи всъщност "основен ремонт" на сградата по смисъла на § 5, т. 42 вр. т. 38 ДРЗУТ (вж. заключението на първата съдебно-техническа експертиза). РС е издадено на лица с качеството на възложители по чл. 161, ал. 1, изр. 1 ЗУТ и въз основа на одобрен инвестиционен проект – чл. 148, ал. 4, изр. 1 от закона.

1. Несподелими са касационните доводи за издаване на РС при пълна липса на предпоставките на приложимата правна норма.

а. Разрешаването на нов строеж в недвижим имот, в който съществува незаконен строеж, е недопустимо до премахването или узаконяването му – чл. 148, ал. 7 ЗУТ. Наистина, нарушаването на тази забрана рефлектира върху действителността на РС и привръзката, която прави оспорващият между отрицателната предпоставка за издаване на РС по разпоредбата и съдбата на акта, е по принцип правилна.

б. В случая обаче твърденията за извършени незаконни строежи от собственици на самостоятелни обекти в бл. 1 са неоснователни от фактическа страна.

Компетентността да установяват незаконно строителство принадлежи на органите по контрол на строителството, а не на съда. При липсата на образувани административни производства по чл. 225а ЗУТ или на издадени заповеди за премахване на строежи в имота към момента на РС, съдът не може инцидентно по повод на оспорване на РС да направи обвързваща констатация за реализирани незаконни строежи. Правомощията на съда се ограничават до проверката на законосъобразността на конкретно обжалвани заповеди за премахване на строежи, а в хипотезата на чл. 148, ал. 7 ЗУТ – до зачитането на факта на висящо производство или на действието на влязъл в сила административен акт, разпореждащ премахването на строеж.

в. Съгласието на касатора за обграждане със стени на балконите му и за промени по фасадата на сградата е относимо към преценката на материалноправните условия за разрешаване на строителството, но не ги изчерпва, за да изключи липсата му в цялост законовите основания на РС. По същия начин стои и въпроса с евентуално решение на общото събрание на етажните собственици за одобряване на проекта. Неосъществяването на тези елементи от фактическия състав на РС, при утвърдителен отговор за дължимостта им, би било типичен порок на акта, пораждащ отменяемостта му като материално незаконосъобразен. Достатъчна, за да се отрече тезата за нищожност на РС, е самата възможност съгласието да бъде дадено и при него да се издаде правомерно РС с предмета на оспореното.

г. Ако пък СМР по разрешителното са извършени в противоречие с инвестиционния проект, тогава по хипотеза не е налице нарушение при издаването на акта, а фактическото му изпълнение, което е въобще извън обхвата на контрола за законосъобразност на РС.

1. Стоящото зад твърдяната опороченост на РС потенциално засягане на правото на собственост на касатора е могло да бъде преодоляно със своевременното обжалване на акта. Обявяването на нищожност при нарушения, обуславящи отменяемост на административния акт, освен че би застрашило предвидимостта и сигурността в инвестиционния процес (арг. чл. 156, ал. 5 ЗУТ) и в контролната дейност на администрацията, би се превърнало в средство за заобикаляне на вече преклудираната възможност за отмяната на акта.

1. Непровеждането на производство по чл. 193-194 ГПК за оспорване на истинността на инвестиционния проект не е нарушение в процесуалната дейност на съда.

ИП подлежи на обжалване заедно с РС, което се основава на него – чл. 216, ал. 1, т. 2 (отм.); ЗУТ и очертава предмета на самия съдебен контрол. Това му битие не съответства на предназначението на производството по оспорване на истинността на документи по ГПК. Административният акт не е доказателствено средство, удостоверяващо правно и доказателствено релевантни факти от предмета на доказване – той съдържа твърдения за настъпването им и прилага правните последици от тях. Затова не попада в обхвата на документите по чл. 193, ал. 1 ГПК, за оспорването на чиято истинност е предвиден нарочен ред. Аргумент в тази насока може да се почерпи и от чл. 194, ал. 2 ГПК – ако документът е неистински, съдът го изключва от доказателствата. Разбираемо е, че подобна последица не би могла да настъпи спрямо подлежащия на проверка акт.

1. Възражението, че в заповедта на контролния орган не са посочени фактическите основания за нейното издаване, не отговаря на резултата от анализа на съдържанието й.

В мотивната част на заповедта са отразени основните аргументи на жалбоподателя за нищожност на РС, а причините за невъзприемане на основателността им са изведени чрез тяхното съотнасяне към критериите за валидност на разрешението като административен акт. Дори и да не са обсъдени казуистично съжденията на касатора, пропускът не е съществен, доколкото не се е отразил на законосъобразността на заповедта като правен резултат, нито обективно е довел до нарушаването на правото му на защита видно от поддържаните в първоинстанционната жалба основания за разрешаване на спора по предявената нищожност на РС.

Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение