Решение № 3346 от 11.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11390/2013 г.

Решение № 3346 от 11.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11390/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "Булелектрикс" ООД, гр. Бургас срещу Решение № 1525 от 09.07.2013 г., постановено по адм. д. № 1951/2012 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата срещу Ревизионен акт № 02-1200467/31.05.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП гр. Бургас, в частта, потвърдена с Решение № 320/22.08.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" гр. Бургас при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът не е изяснил спора от фактическа страна и незаконосъобразно не е кредитирал голяма част от събраните доказателства, които ценени в своята съвкупност обуславят извод за реално осъществяване на спорните доставки. Намира, че формираните в атакувания съдебен акт правни изводи са необосновани и противоречащи на материалния закон. В подкрепа на тезите си излага обстойни и подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отмени оспорения РА, ведно с присъждане на осъществените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. Бургас при ЦУ на НАП не изразява становище относно нейната основателност. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбите касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд -Бургас е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № 02-1200467/31.05.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП гр. Бургас, в частта, потвърдена с Решение № 320/22.08.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" гр. Бургас при ЦУ на НАП, с която за данъчни периоди м. 12.2009 г., м. 01. 2010 г., м. 03 - м. 10.2011 г. на "Булелектрикс" ООД, гр. Бургас е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Еви строй" ЕООД, "Баллей Ентърпрайс" ЕООД, "Хай Кю Консулт" ЕООД, "Дом и земя" АД, "Фокс строй" АД, "Ди Ейч Пи Груп" ЕООД и "Нар-07" ООД. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба в тази й част, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснованост и в съответствие с материалния закон. Това заключение е изведено след като решаващият състав е преценил, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки. Спрямо всяка една от тях съдът е изложил аналогични мотиви, основани на успешно проведено оспорване на автентичността на представените договори, приемо - предавателни протоколи и заявки, в резултат на което не е кредитирал същите, не ги е ценил в съвкупност с останалите доказателства по делото и е приел, че не е доказано обективното осъществяване на доставките. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламенирания в ЗДДС сложен фактически състав. Наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, той включва и установяването на реално получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. При липсата на нормативна уредба, която да изисква наличието на конкретен вид документи за доказване на относимите в тази връзка факти и обстоятелства, определящо за преценката дали една доставка е действително осъществена е съвкупният анализ на всички събрани по делото доказателства. Същите, в преобладаващата си част и в унисон със спецификата на търговската дейност, са частни документи, чиято доказателствената сила не би могла да се изключи априори, а следва да се прецени съобразно разпоредбата на чл. 180 от ГПК и специалните разпоредби на чл. 301 и чл. 55 от ТЗ. Основателен е доводът на касатора, че спорът по делото е останал неизяснен от фактическа страна в резултат на некредитирането на представените частни свидетелстващи и диспозитивни документи. Независимо, че ревизираното лице не е ангажирало доказателства за тяхната автентичност след откриване на производство по оспорване на истинността им по чл. 193, ал. 1 от ГПК, решаващият състав не е следвало да ги изключва от доказателствата по делото. Този извод следва от специалната разпоредба на чл. 301 от ТЗ, приложима както спрямо търговските сделки, така и спрямо потвърждаването на тяхното изпълнение. Визираната норма изключва необходимостта издадените от името на търговеца частни документи да бъдат подписани от неговия законен представител или конкретно определено лице, поради което само при изрично противопоставяне на съответния търговец би било релевантно оспорването на тяхната автентичност и за органа по приходите би бил налице правен интерес от предприетото процесуално действие. В случая обаче, всички оспорени договори, приемо - предавателни протоколи, заявки, стокови разписки и др. са представени именно от ревизираното лице и доставчиците, като те не само, че не са се противопоставили на обективираните в тях изявления, но и са се позовали на същите, с оглед на което решаващият състав не е следвало да ги изключва от доказателствата по делото, а да ги цени в съвкупност ведно с вписванията в търговските книги на страните по сделките и с останалите ангажирани доказателства. Като не е сторил това и не е формирал никакви конкретни фактически констатации във връзка с релевантните за спорните правоотношения факти и обстоятелства, съдът не е изпълнил процесуалното се задължение да изясни спора от фактическа страна. В резултат на това той е постановил необосновано и материално незаконосъобразно решение, което като неправилно следва да бъде отменено. Предвид установената в чл. 220 от АПК забрана за фактически установявания в касационното производство, делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, който да осъществи конкретен анализ на събраните по делото доказателства и след преценка на същите поотделно и в тяхната съвкупност да изведе следващите се фактически и правни изводи досежно всяка една от спорните доставки. На основание чл. 226, ал. 3 от АПК, при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се произнесе и по отговорността за разноските за делото във Върховния административен съд. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение