Решение № 394 от 28.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 1108/2013 г.

Решение № 394 от 28.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 1108/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Петков Касационното производство е образувано по протест от прокурор при Апелативна прокуратура - гр. София, против въззивно решение № 459 от 22.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 184/2012 г. по описа на Апелативен съд - гр. София, с което е била потвърдена присъда от 11.06.2010 г., постановена по НОХД № 5210/2006 г. по описа на Софийския градски съд. С протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Сочат се доводи за наличие на процесуални нарушения при проведения от въззивния съд доказателствен анализ, както и за допуснато нарушение на материалния закон. Прави се искане атакуваното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения.

Подсъдимият Т. Г. Н. и защитникът му, поддържат становище за неоснователност на касационния протест.

Като съобрази депозирания протест, доводите на страните и след проверка на делото в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, достигна до следните изводи:

С присъда от 11.06.2010 г., постановена по НОХД № 5210/2006 г. по описа на Софийския градски съд, подс. Т. Г. Н. бил признат за невинен в това, че в периода 2000 г. - 2001 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е укрил от органите на Териториална данъчна дирекция София - град данъчни задължения по чл. 10, т. 18 във вр. с чл. 26, т. 7 от ЗОДФЛ (отм.) в особено големи размери, на стойност 41 131,40 лв., е избегнал плащането на данъчни задължения, като:

1. в подадена декларация, която се изисква по закон - чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), а именно данъчна декларация с вх. № 1389/3.02.2000 г. на ДП "Т. " затаил истина - че дължи 10 243,60 лв. данък за м. декември на 1999 г., върху доход от 26 000 лв. негови пари без деклариран произход, внесени по сметка "107" на [фирма], и

1. в подадена декларация, която се изисква по закон - чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), а именно данъчна декларация с вх. № 10-00-03/2459/13.03.2001 г. на ДП "Т." затаил истина - че дължи 15 823,90 лв. данък за м. февруари на 2000 г., върху доход от 42 000 лв. и 15 063,90 лв. данък за м. май на 2000 г. върху доход от 40 000 лв., или общо 30 887,80 лв. за 2000 г., негови пари без деклариран произход, внесени по сметка "107" на [фирма], поради което и на основание чл. 304 от НПК оправдан, по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. последно във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.

За да достигне до този си извод, първоинстанционният съд по същество е приел, че липсва сигурна доказателствена основа инкриминираната обща сума, да представлява облагаем доход по смисъла на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ (отм.), въпреки неустановения си произход, тъй като основанието за получаването й може да бъде от най-различно естество, а парите да са добити от различни източници на доходи, както и че липсват категорични доказателства за реализацията им през инкриминирания период.

Присъдата била протестирана с оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон, като с решение № 456 от 14.02.2011 г., постановено по ВНОХД № 565/2010 г. по описа на Апелативен съд - [населено място], първоинстанционния съдебен акт бил потвърден. В мотивите на въззивното решение е посочено, че нормата на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ (отм.) не може да бъде приложена по отношение на доходи, чиито произход и време на придобиване са неустановени, понеже не може да бъдат определени приложимият материален данъчен закон и датата, до която е следвало да бъдат декларирани тези доходи, а пък изясняването на източника им, предопределя дали доходът е облагаем или не. Посочена е практика на ВКС, в която е възприето, че при преценката на съставомерността на престъплението по чл. 255 от НК, следва с категоричност да бъдат установени правно-значимите факти и обстоятелства - произходът на доходите, за кого са били предназначени и за кого и кога, възниква задължение за тяхното деклариране, което в конкретния случай не е било сторено с изискуемата от закона категоричност.

Срещу въззивното решение бил депозиран касационен протест, като с решение № 428 от 23.02.2012 г., на III н. о., постановено по Н. Д. № 2031/2011 г. по описа на ВКС, атакувания акт бил отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ВКС е приел, че след като от фактическите обстоятелства не се установява, че сумата произхожда от заем, не попада в изключенията по чл. 12 от ЗОДФЛ (отм.), а в категорията на "други доходи", които по силата на чл. 10, т. 18 от посочения закон, подлежат на деклариране и като е приел, че тази норма не може да бъде приложена по отношение на т. нар. "неустановен доход", което води до недоказаност на повдигнатото против подсъдимия обвинение по чл. 257, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. последно, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, а оценката на доказателствата не почива на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото.

С протестираното въззивно решение № 459 от 22.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 184/2012 г. по описа на Апелативен съд - гр. София, предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда, посочена по-горе, била потвърдена.

Касационната инстанция намира релевираните в протеста доводи за неоснователни, поради отсъствие на допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК.

Това е така, поради следните съображения:

Апелативният съд в изпълнение указанията на касационната инстанция е провел въззивно съдебно следствие с преразпит на част от свидетелите. В съответствие с принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 от НПК, е извършил собствен анализ на доказателствените източници, установявайки нови фактически положения, като е изложил съображения кои доказателствени материали приема и кои, отхвърля. Поради това, не може да бъде споделен доводът, изложен в касационния протест за липса на яснота на възприетата фактическа обстановка и отхвърляне констатациите на данъчните органи, още повече, че същият по съществото си, се явява в колизия с указанията дадени в точка 1-ва на ТР № 1 от 7.05.2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСНК. Не може да бъде възприето като основателно и оплакването, че анализът на гласните доказателства е сторен в противоречие с изискванията на Наказателно-процесуалния закон. Различните доказателствени източници и най-вече, гласните такива, са били обект на внимателна преценка /стр. 7 и 8 от решението/, вследствие на което е било прието, че тезата за това, подсъдимият да не е получил общата инкриминирана сума под формата на заем, не се доказва по несъмнен начин по делото. Показанията на свид. Д. и обясненията на подсъдимия, като последователни както по време на досъдебното производство, така и на проведените съдебните следствия пред първоинстанционния и въззивния съд, са били възприети като достоверни и по същество, неопровергани от останалия събран по делото, доказателствен материал. Извън всякакво съмнение е обстоятелството, че достоверността на доказателствените материали не подлежи пряко на преобсъждане в касационното производство. Част от възраженията, отразени в протеста, срещу отделни фактически положения, поради отдаденото от апелативния съд доверие на обясненията на подсъдимия Н. и свид. Д., представляват оплакване на необоснованост, която не е самостоятелно касационно основание. ВКС и друг път е имал повод да посочи, че суверенната преценка на решаващия съд, разглеждащ делото по същество, на кои доказателствени средства ще се довери и на кои не, е извън обхвата на упражнявания контрол от Върховния касационен съд, щом подходът при оценката на тези доказателствени материали отговаря на процесуалните изисквания за законосъобразност, какъвто случай, е и настоящият.

Така, в рамките на възприетите фактически положения, въззивният съд законосъобразно е счел, че инкриминираната сума не представлява доход с неустановен произход, и в частност, доход по смисъла на чл. 9 от ЗОДФЛ (отм.), обстоятелство, обуславящо несъставомерността на деянието по обвинението, повдигнато против подс. Н. за извършване на престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. последно във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.

Липсват допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата /а и такива по чл. 348, ал. 3 от НПК/, довели до неправилно приложение на закона, поради и което не може да бъде уважено искането за отмяна на протестираното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Поради всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, I-во наказателно отделение,