Решение № 8850 от 11.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4345/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ), чрез процесуален представител гл. юрк. Ц. Цонева, против Решение № 1216 от 24.03.2026 г., постановено по адм. дело № 134/2026 г. по описа на Административен съд (АС) - Велико Търново. Касационният жалбоподател обжалва решението като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Подробни съображения в подкрепа на доводите си излага в касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация – Т. Д. Т., чрез процесуален представител адв. Ц. Дончева, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, писмени бележки и в съдебно заседание. Претендира разноски за касационната инстанция по представен списък. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение АС - Велико Търново по жалба на Т. Д. Т. е отменил Заповед №ОЗ-РД/141#1 от 23.01.2026 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, с която на основание чл. 100, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл), служителят е временно отстранен от заеманата от него длъжност „директор“ в Областна дирекция на ДФЗ (ОД на ДФЗ) – гр. Велико Търново поради образуваното срещу него дисциплинарно производство, считано от 26.01.2026 г. до приключване на дисциплинарното производство, и е разпоредено да не получава заплата за времето, през което ще бъде отстранен от служба. За да постанови този резултат административният съд приема, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон и при несъответствие с целта на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК. Административният съд приема, че наложената принудителна административна мярка по чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл спрямо Т. не съответства на целта на отстраняването, а именно да се препятства възможността на уличения държавен служител с действията си по служба да влияе на обективността и безпристрастността на дисциплинарното разследване. Приема, че изброените обстоятелства, обобщаващи се до недоказани публични изявления и предполагаем конфликт на интереси, не съставляват мотиви, обуславящи временно отстраняване от работа на служителя, доколкото в оспорената заповед и съпътстващите я документи липсват твърдения и доказателства, че продължавайки да изпълнява задълженията си, служителят препятства, създава пречки за обективното, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по образувано срещу него дисциплинарно производство. Съдът посочва, че органът по назначаване разполага с дискреция да прецени дали да наложи мярката по чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл, но при всички положения е длъжен да изложи мотиви за необходимостта от същата, които обосновават преследването на легитимна цел, а именно да се защитят интересите на службата и да не се допусне осуетяване на обективното и ефикасно провеждане на дисциплинарното производство, каквито мотиви в конкретния случай липсват. Поради това съдът приема, че е налице нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК, тъй като спрямо служителя е приложена изключително ограничаваща административна тежест – отстранен е от длъжност до приключване на дисциплинарното производство, в резултат на което той губи средствата си за препитание, в преследване на цел, която не се е състояла и обективно не води до крайната цел, а именно обективно разследване на дисциплинарно нарушение. Като допълнителни аргументи решаващият съд посочва, че с оглед подадените сигнали до Комисията за защита на личните данни, Европейската прокуратура, Дирекция „АФКОС“ на МВР с копие до Европейската служба за борба с измамите (OLAF) е безспорно, че Т. попада в хипотезата на сигнализиращо лице по смисъла на чл. 5 от Закона за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения (ЗЗЛПСПОИН), а съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1, пред. първо ЗЗЛПСПОИН законодателят е въвел забрана за всяка форма на ответни действия спрямо лицата, посочени в чл. 5, имащи характера на репресия и поставящи ги в неблагоприятно положение, както и заплахи или опити за такива действия, включително под формата на временно отстраняване. Съдът установява, че служителят е довел до знанието на органа по назначаване качеството му на защитено лице по чл. 5 ЗЗЛПСПОИН на датата на издаване на процесната заповед. Посочва, че с оглед на събраните доказателства е налице тенденциозност предвид многократните прекратявания на служебното правоотношение на Т., отменени с влезли в сила съдебни решения, като не следва да се пренебрегват установените обстоятелства, че минути след явяването на лицето на работа и възстановяването му на служба е намиран повод за поредно уволнение, временно отстраняване, образуване на дисциплинарно производство. В заключените съдът приема, че въпреки указаната доказателствена тежест от страна на ответника – органа по назначаване, в случая изпълнителния директор на ДФЗ, не са представени убедителни доказателства, че временното отстраняване на Т. не е в резултат от подадения сигнал, за което служителят се ползва със защита по закон. Решението е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и подписано от разгледалия делото съдия. Решението е допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните предпоставки за упражняване на правото на иск. Решението е правилно като постановено при липса на сочените от касатора отменителни основания. Съдът събира относимите към спора доказателства, въз основа на които правилно установява фактите по делото. При вярно установена фактическа обстановка във връзка с издаването на оспорения административен акт и след подробен анализ и съобразяване с приложимата правна уредба, първоинстанционният съд обосновано приема, че оспорения административен акт е издаден в нарушение на материалния закон и при несъответствие с целта на закона. Изводите му са логични, последователни и изградени върху правилен анализ на събраните доказателства и се споделят от настоящата инстанция, като в условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК препраща към тях. Правилни са изводите на решаващия съд, че оспорената заповед противоречи на целта на закона и на принципа за съразмерност. Съгласно чл. 100, ал. 1, т. 2 ЗДСл държавният служител може да бъде временно отстранен от работа от органа по назначаването, когато срещу него е образувано дисциплинарно дело. С издаване на заповед за временно отстраняване се налага забрана на служителя, до възстановяването му на работа, да изпълнява задълженията си по служебното правоотношение, което продължава да съществува. Служителят се възстановява на работа когато дисциплинарното производство бъде прекратено или когато на служителя не бъде наложено наказание „уволнение“. С временното отстраняване на държавния служител се цели защита на специфичния авторитет на службата, който би могъл да бъде накърнен, ако лицето продължи да извършва дейност, във връзка с която вече е образувано дисциплинарно производство срещу него. С прилагане на мярката на административна принуда се цели и предотвратяване на действия на служителя, които биха осуетили или затруднили образуваното срещу него дисциплинарното производство - в този смисъл решение № 5 от 12.05.2016 г. по к. д. № 2/2016 г. на Конституционния съд на Република България. Правомощието по чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДСл се упражнява при условията на оперативна самостоятелност, което предполага излагане и доказване на факти, обуславящи необходимостта от предприетата мярка, които да бъдат проверени при съдебно обжалване относно спазване на принципа на чл. 6 от АПК. Настоящият касационен състав споделя изводите на АС – Велико Търново, че описаните обстоятелства в процесната заповед не съставляват мотиви, обуславящи временно отстраняване от работа на служителя. От събраните доказателства не е установено органът по назначаване да е извършил какъвто и да е анализ, че продължавайки да изпълнява задълженията си Т. би препятствал и създавал пречки за обективното, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по образувано срещу него дисциплинарно производство. Не са налице мотиви и съображения с оглед правомощията на държавния служител, произтичащи от заеманата длъжност, които биха дали възможност на държавния служител да повлияе или да попречи на развитието на воденото дисциплинарно производство. Правилни са изводите на първоинстанционният съд, че изпълнителния директор на ДЗФ в качеството му на ответник не представя убедителни доказателства, че временното отстраняване на Т. не представлява ответни действия от органа, срещу когото е подаден сигнал по смисъла на ЗЗЛПСПОИН. Законът за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения (ЗЗЛПСПОИН ) е в сила от 04.05.2023 г. и е приет в изпълнение на Директива 2019/1937 на ЕП и на Съвета от 23.10.2019 г., относно защита на лицата, които подават сигнали за нарушения на правото на Съюза (вж. § 2 от Закона). Съгласно чл. 1 - с него се уреждат условията, редът и мерките за защита на лицата в публичния и частния сектор, които подават сигнали или публично оповестяват информация за нарушения на българското законодателство или на актове на Европейския съюз, които застрашават или увреждат обществения интерес, както и редът и условията за подаване и разглеждане на такива сигнали или публично оповестена информация. Целта на закона е посочена в чл. 2 - да осигури защитата на лицата в публичния и частния сектор, които подават сигнали или публично оповестяват информация за нарушения на българското законодателство или на актове на ЕС, станала им известна при или по повод изпълнение на трудовите или служебните им задължения или в друг работен контекст. Приложното поле на закона е посочено в чл. 3, а в чл. 5 от закона изрично са изброени защитените лица и сред тях са всеки работник, служител, държавен служител или друго лице, което полага наемен труд. Мерките за осигуряване на тази защита са посочени в Глава трета (чл.33 - чл.40). В чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗЛПСПОИН е установена забрана за ответни действия спрямо лице, посочено в чл. 5, имащи характера на репресия и поставяща ги в неблагоприятно положение, както и заплахи или опити за такива действия, включително под формата на: 1. временно отстраняване. Съгласно чл. 40, ал. 2 ЗЗЛПСПОИН, в случай на съдебен или административноправен процес, в който лице по чл. 5 твърди, че е било обект на ответни действия по чл. 33 и че тези действия са реакция на подаден сигнал или публично оповестяване на информация, лицето, което е предприело увреждащата мярка, следва да докаже, че предприетите ответни действия не са били свързани по никакъв начин с подадения сигнал или публичното оповестяване. Безспорно установено е, че с оглед подадените сигнали до съответните институции Т. е защитено лице по чл. 5 ЗЗЛПСПОИН – писмо изх. № КВПС-01-59#7 от 16.10.2025 г. на председателя на КЗЛД (л. 39) адресирано до Т. Т. във връзка с подадения от него сигнал до КЗЛД вх. № № КВПС-01-59 от 10.10.2025 г. и УИН WB25101000116 с твърдения за нарушение на българското законодателство във връзка със здравето на животните и хуманното отношение към тях, нарушение, което засяга финансовите интереси на Европейския съюз по смисъла на чл. 325 от Договора за функционирането на Европейския съюз и допълнително уточнени в съответните мерки на Съюза и искане за предоставяне на защита по реда на ЗЗЛПСПОИН. С използването на външния канал за подаване на сигнали до централния орган по чл. 19 ЗЗЛПСПОИН – КЗЛД, от 10.10.2025 г. Т. е защитено лице по чл. 5 ЗЗЛПСПОИН, според който защитата е от момента на подаване на сигнала или публичното оповестяване на информацията. Следователно обоснован е извода на решаващия съд, че в тежест на ответника е да представи доказателства, че издаването на оспорената заповед не е ответно действие и като не представя такива, обосновано и законосъобразно е прието, че заповедта за временно отстраняване противоречи на чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗЛПСПОИН, като съгласно чл. 33, ал. 4 ЗЗЛПСПОИН ответните действия по ал. 1, предприети срещу лице по чл. 5 във връзка с подадения сигнал, са недействителни. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение на основание чл. 221, ал. 2 АПК трябва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при неоснователност на наведените касационни оплаквания. С оглед изхода на делото и своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от Закона за адвокатурата (ЗАдв), касаторът дължи разноски в пълния претендиран размер от 510 евро на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗАдв вр. чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение