Решение № 7441 от 5.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14590/2017 г.

Решение № 7441 от 5.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14590/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на младши автоконтрольор в Районно управление, гр. Д., в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Г., адрес гр. Д., ул. "С. С." .№... срещу Решение № 127 от 06.11.2017 г. на Административен съд, гр. Г., постановено по административно дело № 218/2017 г.

С обжалваното решение съдът отменя Заповед № 17-0258-000108 от 06.07.2017 г. на младши автоконтрольор в Районно управление, гр. Д., в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Г., с която на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата на Н. С. Ю. е приложена принудителна административна мярка "прекратяване регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - младши автоконтрольор в Районно управление, гр. Д., в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Г., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробно фактите по делото и сочи, че по делото е безспорно установено извършването от г-н Ю. на нарушение по чл. 150а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), но съдът неправилно е тълкувал и приложил материалния закон като е приел, че мярката е несъразмерна. Съдът не е отчел, че органът е определил мярка по минимума на предвиденото в закона, поради което несъответен на закона е изводът му за несъразмерност на мярката. Управлението на моторно превозно средство без свидетелство за управление - свидетелството на г-н Ю. е с изтекъл срок на валидност, е равнозначно на липса на свидетелство, а факта, че на 11.07.2017 г. на водача е издадено ново свидетелство не заличава с обратна сила факта, че на 06.07.2017 г. е управлявал моторно превозно средство без свидетелство.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н Ю. Касаторът се представлява от юрисконсулт И. С.

1. Ответникът по касационната жалба - Н. С. Ю., счита същата за неоснователна. Излага фактите по делото, както и личните причини, поради които прекратяването на регистрацията на процесния автомобил би се отразила изключително негативно на стопанската му дейност. Излага доводи за необходимостта оправомощени за издаването на заповеди по чл. 171, т. 2а ЗДвП да бъдат само началници, а не и лицата, които са на най-ниското служебно стъпало - редови полицаи.

Предлага споразумение с касатора - касаторът да оттегли касационната жалба, а той няма да иска присъждане на разноски по делото. Ответникът се представлява от адв. Р. И., Адвокатска колегия, гр. Г.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. От доказателствата по делото е видно, че водачът е управлявал моторното превозно средство с изтекъл срок на свидетелството за управление, което не е липса на свидетелство. Сочи, че напълно споделя изводите на съда.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. Н. С. Ю. притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство, категория В и С, издадено на 12.07.2012 г. и със срок на валидност до 01.06.2017 г.

1. На 06.07.2017 г. в 14,30 часа младши автоконтрольор в Районно управление, гр. Д., при контролна проверка, установява, че Н. С. Ю. управлява собствения си товарен автомобил марка "Мерцедес", модел "Спринтер", регистрационен № ЕВ7218АС, със свидетелство за управление на моторно превозно средство с изтекъл на 01.06.2017 г. срок на валидност - нарушение на чл. 150а ЗДвП, и без автомобилът да е представен в срок на технически преглед - нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗДвП. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 824417, който е подписан от водача без възражения.

1. На 06.07.2017 г., младши автоконтрольор в Районно управление, гр. Д., издава Заповед № 17-0258-000108, с която на основание чл. 171, т. 2а ЗДВП прилага на г-н Ю. принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца. С издаването на заповедта са отнети и двата броя регистрационни табели.

1. На 11.07.2017 г. на г-н Ю. е издадено ново свидетелство за управление на моторно превозно средство - категории В1, В, С1, С, Д1, със срок на валидност 11.07.2022 г.

1. По делото органът представя:

а) Заповед № 81213-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДвП са определени службите контрол като под т. 3 са посочени областните дирекции на Министерството на вътрешните работи.

б) Заповед № 264з-281 от 07.03.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Г., с която на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП оправомощава назначените по график служители на длъжност "младши автоконтрольори" в районните управления на областната дирекция да издават заповеди по чл. 171, т. 1, б. "д" и т. 2а ЗДвП за извършени на територията на областното управление нарушения на Закона за движението по пътищата;

в) месечен график на служителите от звено "Пътен контрол" в Районно управление - Д., от който е видно, че издалият Заповед № 17-0258-000108 младши контрольор на 06.07.2017 г. е бил дежурен дневна смяна.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Съдът приема за безспорно, че към датата на проверката - 06.07.2017 г. г-н Ю. е управлявал моторно превозно средство с изтекъл срок на валидност, но изтичането на срока на валидност е различно от първоначална липса на свидетелство и последващото му отнемане.

Наред с това съдът приема, с оглед на чл. 142, ал. 2 АПК и чл. 6 АПК, че само пет дни след издаване на оспорената заповед на г-н Ю. е издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство, с което противоправното поведение е прекратено. Поради това съдът приема, че приложената принудителна мярка е несъответна на целите на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), макар да е определена по минимума на закона.

Въз основа на това съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

От мотивите на съда, доводите на касатора и възраженията на ответника, както и от доказателствата по делото е безспорно, че г-н Ю. е притежавал свидетелство за управление на моторно превозно средство със срок на валидност 01.06.2017 г. Безспорно е също, че на 06.07.2017 г. той е управлявал моторно превозно средство с невалидното свидетелство за управление, както и че на 11.07.2017 г. му е издадено ново свидетелство за управление.

При така установените по делото безспорни факти спорът е досежно преценката на съда за значението на изтеклия срок на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство и за пропорционалността на принудителната административна мярка с оглед на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК във вр. с чл. 22 ЗАНН.

С оглед на мотивите на съда досежно значението на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство и становището на представителя на Върховната административна прокуратура съдът счита за необходимо да посочи следното:

Съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Но свидетелството, съгласно чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 2 ЗБЛД, е и идентификационен документ за самоличност на българските граждани на територията на Р. Б.. Следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство има две удостоверителни функции.

Разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП е относима към свидетелството за управление на моторно превозно средство в качеството му на индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство.

Съображение 2 от Директива 2006/126/ИО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126) сочи, че "Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава-членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление". Тази значимост, която индивидуалните транспортни средства имат за свободното движение на хора, е обусловила взаимното признаване между държавите-членки на издадените от тях свидетелства за управление - чл. 2 (1) от Директива 2006/126, и е довела до регламентирането чрез вторичен акт на правото на Европейския съюз на предпоставките, при наличието на които се издава и действа съответното свидетелство за управление на превозно средство.

Съгласно чл. 7 (1) от Директива 2006/126 свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения II и III. Съгласно чл. 7 (3) (а) подновяването на свидетелствата за управление на превозни средства, когато техният срок изтече, подлежи на продължаващо спазване на минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, постановени в приложение III за свидетелствата от категория С, СЕ, С1, С1Е, D, DЕ, D1 и D1Е, а съгласно чл. 7 (3) (б) държавите членки могат при подновяване на свидетелствата за управление от категории АМ, А1, А2, А, В, В1 и ВЕ да изискват преглед като прилагат минималните стандарти на физическа и умствена годност за управление, посочени в приложение III.

Следователно, за водачите от категория С изискването за покриване наличие на минималните медицински стандарти при подновяване на свидетелството е задължително по силата на директивата, а за водачите от категория В изискването е поставено в дискрецията на държавата членка.

Съгласно чл. 7 (2) (а) и (б) от Директива 2006/126 срокът на действие на свидетелството за управление на моторно превозно средство категория С е пет години, а от категория В - десет години.

Директива 2006/126 е транспонирана в Закона за движението по пътищата - § 35, т. 3 ЗДвП, и в чл. 51 ЗБЛД, като националният законодател е приел, че изискването за покриване на минималните медицински стандарти е задължително и за водачите от категория В - чл. 151, ал. 2 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-157).

С оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена сила установява релевантния факт - правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство. Съгласно изрична законова разпоредба - чл. 51 ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен документ със законово определен срок на валидност по изказа на закона. Той не е официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице удостоверява притежавана правоспособност.

Законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и субективни факти и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от правото способност на съответния правен субект да управлява моторно превозно средство. Поради това той, първо, признава правото да се управлява моторно превозно средство само за определения в закона срок. Второ. Регламентирал е факти, наличието на които води до предсрочно прекратяване на това право. И трето. Създал е възможност правото на управление на моторно превозно средство да бъде продължено, но е приел, че това не става автоматично, а при наличието на определени условия, доказването на които става по определен ред и е в тежест на лицето, което иска продължаване на срока .

Правоспособността да се управлява моторно превозно средство е признато от държавата право да се извършва дейността по управление на моторно превозно средство. Признаването на това право държавата е поставила в зависимост от наличието на две групи изисквания: 1. съвкупност от знания, умения и поведение, които позволяват управление на моторното превозно средство, и 2. физическа и психическа годност за управление на моторно превозно средство. Двете изисквания трябва да са налице кумулативно както към момента на първоначалното признаване на правоспособността, така и по време на нейното упражняване. Липсата на което и да е от изискванията води до липса на правоспособност.

За установяването наличието на двете изисквания законодателят е създал специален ред - изпит пред оторизиран от държавата правен субект за проверка на знанията, уменията и поведението, и медицински преглед от компетентно медицинско лице.

Проверката на знанията, уменията и поведението на лицето чрез полагане на съответния изпит се извършва при първоначалното признаване на правоспособността. Законодателят е приел, че придобитите знания, умения и поведение не се нуждаят от последваща проверка освен ако управлението на моторно превозно средство водачът е извършвал в нарушение на установените правила. Установяването по надлежния ред на извършени от водача брой и вид нарушения, предвидени в чл. 157, ал. 1 във вр. с ал. 3 ЗДвП, създават презумпция за липса на необходимите знания, умения и поведения, поради което водачът губи правоспособността си и за да упражнява отново дейността е необходимо да положи отново изпит. Но изтичането на определен период от време, без водачът да е извършил законово определените нарушения, не е само по себе си обстоятелство, което налага нова проверка на придобитите знания, умения и поведение. Напротив. Законодателят презумира, че лицето притежава необходимите знания, умения и поведение. За това с изтичането на срока на правото на управление и при липса на доказателства за презумирана липса на знания, умения и поведение законодателят не изисква полагането на изпит, за да разреши продължаване на срока на правото.

Проверка на физическата и психическа годност за управление на моторно превозно средство законодателят изисква при първоначалното признаване на правоспособността. Но за разлика от установените при първоначалното признаване на правоспособността знания, умения и поведение установената при първоначалното признаване на правоспособността физическа годност законодателят е приел, че има срок на действие (на валидност) пет, съответно десет години - чл. 51, ал. 3, 4 и 5 ЗБЛД. С изтичането на този законово определен срок не е налице законова презумпция за физическа годност на водача. Напротив. Съгласно чл. 159, ал. 1 ЗДвП във вр. с чл. 15, ал. 2 от Наредба № I-157 при "подмяна" на свидетелството за управление водачът представя карта за оценка на физическата годност.

Законодателят е приел, че на всеки пет (десет) години е необходимо да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно, а за срок от пет (десет) години. С изтичането на петгодишния (десетгодишния) срок знанията, уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения, не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е налице доказано съответствие на установените медицински изисквания лицето придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия десет-, съответно петгодишен период.

Изложеното показва, че правото на управление на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно средство, правото се прекратява. То повече не съществува. Срочността на правото е отразена в официалния удостоверяващ правото документ - свидетелството за управление на моторно превозно средство. Поради това законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност" е нередовен.

Вярно е, че в случая законодателят е употребил по отношение на официален свидетелстващ документ израза "изтекъл срок на валидност". Официалният свидетелстващ документ, който удостоверява, че определено право съществува за определен срок, с изтичането на срока не се лишава от материалната си доказателствена сила, т. е. от валидността си. Напротив. И след изтичането на срока, за който документът удостоверява по официален начин съществуването на правото, документът, именно защото е валиден - издаден е от длъжностно лице, в кръга на удостоверителната му компетентност, при спазване на предвиденото в закон удостоверително производство, удостоверява надлежно, че правото е съществувало в рамките на посочения период. Per argumentum a contrary документът надлежно удостоверява, че след посочения в него срок правото на управление на моторно превозно средство не съществува.

С оглед на изложеното управляването на моторно превозно средство със свидетелство за управление, което удостоверява изтекъл срок на право на управление, е управление без свидетелство по смисъла на чл. 171, т. 2а ЗДвП.

По изложеното и с оглед на доказателствата по делото към датата на проверката - 06.07.2017 г. г-н Ю. е управлявал моторно превозно средство - товарен автомобил, без да притежава свидетелство за управление.

За да приеме, че въпреки така установения релевантен за прилагане на мярката юридически факт оспорената заповед е незаконосъобразна съдът се позовава на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 и чл. 6, ал. 2 АПК.

Безспорно е, че съгласно чл. 142, ал. 2 АПК установяването на нови факти от значение за делото след издаването на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания, но въпросът е кои са тези нови факти, които са от значение за делото. За да направи проверка за материалната законосъобразност на един индивидуален административен акт съгласно чл. 146, т. 3 АПК съдът трябва да установи кои са твърдяните в акта факти и обстоятелства, настъпили ли са и съответни ли са на предвидените в хипотезата на сочената от органа правна норма. С оглед на това проверката е винаги a posteriori.

За това нови факти от значение за делото могат да бъдат само тези, които са настъпили след издаването на акта и които с обратна сила променят правното значение на фактите, въз основа на които органът е взел решението си, или отменят съществуването на тези факти. Правното значение на един факт може да бъде променено от правни норми, на които законодателят е придал изрично обратно действие или от съдебно решение, което отменя с обратна сила един факт или при отмяна при условията на чл. 99 АПК на един административен акт, който е фактическо основание за издаване на оспорения акт.

Издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство на г-н Ю. след издаването на оспорената заповед не е нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК. Този факт би могъл да има отношение към изпълнението на приложената принудителна мярка, тъй като с издаването на свидетелството фактически е отпаднала възможността за извършване на правонарушението, за преустановяването на което е приложена оспорената мярка, т. е. адресатът на мярката би могъл да иска органът да прекрати действието на мярката. Но този факт няма отношение към законосъобразността на приложената принудителна мярка.

Законосъобразността на мярката съдът е длъжен да прецени в съответствие с правилото на чл. 142, ал. 1 АПК. Към момента на издаване на заповедта за прилагане на мярката е безспорно, че е налице визираното в правната норма административно нарушение - управление на превозно средство без валидно свидетелство за управление. Това прави оспорената заповед законосъобразна и съответна както на чл. 171, т. 2а ЗДвП, така и на чл. 22 ЗАНН.

Неоснователен е доводът на ответника за липса на компетентност на органа издал оспорената заповед. Видно от доказателствата по делото издалият оспорената заповед орган е надлежно оправомощен от компетентния по закон орган - ръководителя на службата за контрол каквато е Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи с оглед на заповедта на министъра на вътрешните работи. Законодателят в чл. 172, ал. 1 ЗДвП не поставя каквито и да било ограничения за правомощието на ръководителя на службата за контрол да делегира правомощието си за издаване на заповед за прилагане на принудителната мярка. Избраният от директора на областната дирекция кръг на лицата, на които да делегира правомощието за издаване на заповедта по чл. 171, т. 2а ЗДвП не само е законосъобразен, но и е и изключително адекватен на допуснатото по силата на закона - чл. 172, ал. 4 ЗДвП, предварително фактическо изпълнение на принудителната мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, тъй като именно органът, който установява нарушението и е оправомощен да приложи фактически мярката незабавно издава и акта за нейното прилагане.

Този подход гарантира в най-пълна степен конституционното правото на защита на адресата на принудителната мярка - чл. 56 от Конституцията, защото дава възможност във възможно най-ранния момент след фактическото прилагане на мярката адресатът й да получи достъп до съдебна защита, а не издаването на акта за прилагане на принудителната административна мярка да бъде отдалечено от момента на нейното фактическо прилагане.

Видно от изложеното изводът на съда за непропорционалност на принудителната административна мярка поради приложимост на чл. 142, ал. 2 АПК е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон. Това прави обжалваното съдебно решение неправилно. Съдът следва да го отмени и да реши спора по същество. От доказателствата по делото е безспорно, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Поради това жалбата на г-н Ю. срещу Заповед № 17-0258-000108 следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд