Решение № 2456 от 1.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10072/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от Д. Терзиева срещу решение 1270/03.07.2023 г., постановено по адм.д. 3055/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на Д. Терзиева срещу акт за установяване на задължения по декларация 1049-1 от 24.08.2021 г., издаден от главен инспектор в отдел Събиране и контрол на дирекция Местни данъци и такси в община Пловдив, с който са установени задължения за данък върху превозните средства за периода от 2016 г. до 2020 г. включително в размер на 1845, 88 лв. и лихви в размерна 563, 61 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски. Ответната страна директорът на дирекция Местни данъци и такси в община Пловдив изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба се подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни по чл. 201, ал. 1 от АПК, и при наличие на правен интерес, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С акт за установяване на задължение по декларация 1049-1 от 24.08.2023 г., издаден от главен инспектор в отдел Събиране и контрол в дирекция Местни данъци и такси в община Пловдив, на Д. Терзиева са установени задължения за данък върху превозните средства за автомобил, марка Ауди, модел А6, рег. [рег. номер] за периоди от 2016 г. до 2020 г. включително в размер на 1845, 88 лв. и лихви в размер на 563, 61 лв. При обжалването му по административен ред, актът за установяване на задължение по декларация е потвърден с решение 72 от 02.11.2022 г. на директора на дирекция Местни данъци и такси в община Пловдив. Пред решаващия административен орган са представени доказателства, от които се установява, че процесният автомобил е бил отнет противозаконно на 26.06.2016 г., а издирването му е прекратено, считано от 04.04.2017 г. с постановление на районната прокуратура в гр. Пловдив. Като доказателство по спора е представено удостоверение от 2 май 2022 г., издаддено от началника на първо РУ ОДМВР Пловдив, отразяващо обстоятелството, че Д. Терзиева е заявила в управлението, че на 26 май 2016 г. противозаконно й е отнет лек автомобил марка Ауди с рег. [рег. номер], автомобилът е обявен за издирване, започнато е досъдебно производство, което на 18.08.2016 г. е спряно срещу неизвестен извършител. По делото е представена и телеграма за обявяване на ОДИ издирвано МПС от 26 май 2016 23352 от 26.05.2016 г., с което е посочено издирване на лек автомобил модел Ауди А6, предмет на престъпление, причина за издирване предмет на престъпление, мярка към обекта конфискация, основание за издирване чл. 346, ал. 1 отнемане на моторно превозно средство. При осъществен съдебен контрол за законосъобразност на акта за установяване на задължение по декларация, с решение 1270 от 3 юли 2023 г., постановено по адм.д. 3055 от 2022 г. е отхвърлена жалбата на Д. Терзиева срещу акта за установяване на задължение по декларация. Първоинстанционният съд е приел, че данъкът върху превозните средства е имуществен данък и е дължим с оглед притежаването от съответното лице на правото на собственост върху превозното средство. Приел е, че съгласно чл. 99 от Закона за собствеността, правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или собственикът се откаже от него. Приел е, че нито противозаконното отнемане на превозното средство, нито кражбата са предвидени като основание за освобождаване от данък. Приел е, че в нормата на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси е било предвидено през целия период, за който е определен данъка, че за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията от движение. Приел е, че редът и основанията за прекратяване на регистрацията са предвидени в Наредба 1-45 от 24 март 2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета теглени от тях и реда за предоставяне на данни на регистрираните пътни певозни средства. Приел е, че съгласно чл. 18а, ал. 3 от наредбата, регистрацията на обявено за издирване превозно средство се прекрятява въз основа на писмено заявление от собственика, след обявяване за издирване и отразяване на информацията в автоматизираната информационна система Издирвателна дейност национална шенгенска информационна система. Приел е, че в този смисъл е и последвалата законодателна промяна на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси, в сила от 01.01.2019 г., където изрично е предвидено, че в случаите на обявено за издирване превозно средство, регистрацията се прекратява след подадено писмено заявление от собственика в съответното звено пътна полиция по месторегистрация на превозното средство. Приел е, че в процесния случай не се установява лицето да е подало подобно заявление, като това е сторено през м.май 2022 г., обстоятелство, което се установява от представените данни за закриване на партидата за облагане на превозното средство. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по направените доводи във връзка с прякото приложение на ХОПЕС, като е приел, че приложното поле на ХОПЕС е определено в чл. 51, параграф 1 от същата, съгласно който разпоредбите на хартата се отнасят за държавите членки единствено, когато те прилагат правото на съюза. Първоинстанционният съд е обсъдил и направеното възражение за противоречие на чл. 58 от Закона за местнитее данъци и такси с Конституцията, като е приел, че нормата на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси, разгледана във връзка с чл. 18а, ал. 3 от наредбата предвиждат облекчение възможност за освобождаване от задължението за заплащане на данък, включително и в хипотеза като установената по делото, но при изпълнението на конкретна процедура от събственика на пътното превозно средство. Решението е правилно. Оплакванията, съдържащи се в касационната жалба се свързани с обстоятелството, че през целия период, за който са били установени задълженията за данък върху пътните превозни средства, лицето е било лишено от възможността да упражнява фактическо държане върху моторното превозно средство, с обстоятелството, че моторното превозно средство е обявено за издиране с посочена причина за издирването предмет на престъпление, а като мярка към обект конфискация, обстоятелство което обуславя приложимостта на чл. 18 б от наредбата, предвиждаща служебно прекратяване на регистрацията. Касационните оплаквания са обосновани и с обстоятелството, че в редакцията на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси, която действа към момента на отнемане на пътното превозно средство не съществува допълнителното изречение в Закона за местните данъци и такси, като по този начин според касатора с подзаконов нормативен акт се определя момента, от който се дължи или пък няма да се дължи данък. Касационните оплаквания са свързани с обстоятелството, че нормата на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси противоречи на Конституцията поради липсата на първото условие за дължимост на данъка притежаване на собствеността върху определено моторно превозно средство. Касационно оплакване за неправилно приложение на материалния закон е обосновано с обстоятелството, че първоинстанционният съд е отказал да намали размера на определения данък като не е съобразил обстоятелството, че съсобственик на превозното средство е съпругът на касатора, доколкото същото е придобито при режим на съпружеска имуществена общност. Касационните оплаквания са неоснователни. Съгласно чл. 52, т. 1 от Закона за местните данъци и такси, с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Република България. Съгласно чл. 53 данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. От събраните по делото доказателства, а именно договор за покупко-продажба на моторно превозно средство от 18.11.2013 г. се установява, че собственик на процесното моторно превозно средство е Д. Терзиева. В качеството си на собственик на моторното превозно средство, тя е подала и декларация по чл. 54, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси за притежаван лек автомобил на 08.01.2014 г. От събраните по делото доказателства не се установява, подобно обстоятелство не е било спорно между страните, че правото на собственост върху моторното превозно средство да е било прехвърлено на друго лице. При съобразяване на това обстоятелство, би следвало да намери приложение чл. 53 от Закона за местните данъци и такси, а именно че данъкът е дължим именно от Д. Терзиева. От събраните по делото доказателства не се установява обстоятелството на съществуване на някоя от хипотезите по чл. 58, ал. 1 и ал. 2 от Закона за местните данъци и такси за освобождаване от данък на моторното превозно средство. Всъщност както в хода на административното производство, така и в производството пред първоинстанционния съд, собственикът на моторното превозно средство не е обосновал и твърдял приложимостта на някоя от хипотезите по чл. 58, ал. 1 и ал. 2 от Закона за местните данъци и такси. В тази връзка първоинстанционният съд е дал правилен отговор на въпроса дали противозаконното отнемане на моторното превозно средство представлява основание за освобождаване от данък на превозното средство. Всъщност противозаконното отнемане на моторното превозно средство представлява основание за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, а след прекратяването на регистрацията отпада и задължението за данъка. Това обстоятелство е израз на принципа по чл. 52, т. 1 от Закона за местните данъци и такси, че с данък върху превозните средства се облагат превозните средства регистирани за движение по пътната мрежа на Република България. Законът свързва дължимостта на данъка с правото на собственост върху моторното превозно средство и с неговата регистрация за движение по пътната мрежа на Република България. Макар противозаконното отнемане на пътното превозно средство да не е посочено сред основанията по чл. 58, ал. 1 и ал. 2 за освобождаване от данък върху превозните средства, самото противозаконно отнемане на превозното средство може да доведе до освобождаването от заплащането на данъка, но само при наличието на още едно обстоятелство, а именно прекратяване на регистрацията. Едва след прекратяване на регистрацията отпада дължимостта на данъка. В процесния случай, установените задължения за данък за превозните средства са за периода 2016 г. - 2020 г. включително, като за този период не е установено обстоятелството на прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство. За посочените периоди нормата на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси има две редакции първата в действие до 01.01.2019 г. и втората, в сила след тази дата. Съгласно първата редакция на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси, за превозните средства, за които не е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. Съгласно редакцията на текста в сила от 01.01.2019 г., за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. В случаите на обявено за издирване превозно средство регистрацията се прекратява след подадено писмено заявление от собственика в съответното звено пътна полиция по месторегистрация на превозното средство. Всъщност това изречение второ от текста на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси възпроизвежда текста на чл. 18а, ал. 3 от наредбата, в сила от 30.05.2014 г., съгласно който текст регистрацията на обявено за издирване превозно средство се прекратява въз основа на писмено заявление от собственика след обявяване за издирване и отразяване на информацията в автоматизираната информационна система издирвателна дейност национална шенгенска информационна система. Следователно, за целия период, за който са определени задълженията за данък за превозното средство, Законът за местните данъци и такси свързва обстоятелството на освобождаване от заплащането на данъка с прекратяването на регистрацията на пътното превозно средство. От събраните по делото доказателства не се установява обстоятелството на прекратяване на регистрацията на пътното превозно средство за процесния период. Това обстоятелство не е било спорно между страните. От страна на касатора в това производство е направен опит за обосноваване като спорно на обстоятелството дали прекратяването на регистрацията на противозаконно отнетото моторно превозно средство е следвало да настъпи като резултат на активно поведение на собственика с подаването на заявление за прекратяване на регистрацията или служебно от съответния компентнен орган. Първоинстанционнят съд е дал правилен отговор и на този въпрос. Член 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси несъмнено свързва недължимостта на данъка с прекратяването на регистрацията. Член 18а, ал. 3 от наредбата изисква за прекратяване на регистрацията в случаите на противозаконно отнемане на моторно превозно средство подаването на заявление от собственика на моторното превозно средство, като данъкът не е дължим от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията. Принципът на възприемане на посоченото решение за прекратяване на регистрацията да е необходимо подаването на заявление от собственика на пътното превозно средство е логичен и той е свързан с обстоятелството на знание у собственика на пътното превозно, че противозаконно му е отнето пътното превозно средство, което обстоятелство няма как да е служебно известно на съответните компетентни органи. След прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство данъкът вече не е дължим, като неправилно в касационната жалба това обстоятелство е определено като момент от които възниква задължението за данъка. В тази връзка като неоснователно се определя оплакването, съдържащо се в касационната жалба за противоречие на нормата на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси с принципа за законоустановеност на задълженията за данъци, прогласен в чл. 60, ал. 2 от Конституцията, съгласно който данъчни облекчения и утежнения могат да се установяват само със закон. В процесния случай данъчните задължения са установени със Закона за местните данъци и такси, с който е установен и данъка за превозните средства, данъчните облекчения са установени също със закон и това е освобождаването от задължението за данък върху превозните средства по чл. 52 от Закона за местните данъци и такси. Докато в процесния случай не е налице нито данъчно облекчение, нито данъчно задължение. Налице е възникнало по силата на Закона за местните данъци и такси задължение за плащане на данък за превозните средства, чието начало законът свързва с регистрацията на пътното превозно средство и чийто край законът свързва с прекратяването на регистрацията на пътното превозно средство. Тази съдебна инстанция съобразява и мотивите, съдържащи се в решение 3 от 09.11.1996 г. на Конституционния съд на Република България по к.д. 3 от 96 г., съгласно които данъкът може да съществува, когато е установен и размерът му е определен със закон. Този принцип се отнася до всички елементи, определящи размера на данъка данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка. В процесния случай е налице законоустановеност на данъка по отношение на всички негови елементи данъчен обект, данъчна основа, данъчна единица, данъчна ставка. Изречение второ на чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси регламентира случая, когато вече е възникнало задължението за данъка, доколкото моторното превозно средство вече е регистрирано и доколкото задължението за данъка е по отношение на регистрирано моторно превозно средство, то при прекратяване на регистрацията, несъмнено данъкът не се дължи. Тази недължимост в процесния случай поради прототивозаконното отнемане на превозното средство възниква след подаването на завление за това обстоятелство до компетентните органи от собственика на моторното превозно средство, което в процесния случай собственикът несъмнено не е сторил. Съгласно чл. 18, ал. 1 от наредбата, регистрацията на превозно средство се прекратява с писмено заявление от собственика по т. 1, и служебно по т. 2. Неоснователно е оплакването, съдържащо се в касационната жалба за наличие на обстоятелство по чл. 18б, ал. 1, т. 4 от наредбата, доколкото от събраните по делото доказателства не се установява уведомление от български компетентен орган или орган на друга държава за конфискация или отемане на превозното средство. Доколкото не се установява обстоятелството на прекратена регистрация на автомобила, не може да намери приложение и чл. 58, ал. 4 от Закона за местните данъци и такси. Неоснователно е оплакването, съдържащо се в касационната жалба относно неправилно определяне на размера на дължимия данък, изразяващо се в това, че според касатора размерът на данъка следвало да бъде определен наполовина, поради това, че процесното пътно превозно средство било съсобствено. Следва да се съобрази обстоятелството, че данъчното задължение е определено с акт за установяване на задължение по декларация. Съгласно чл. 107 от ДОПК, органът по приходите е установил размера на дължимия данък въз основа на подадена от задълженото лице декларация. Тази декларация е представена като доказателство по спора, декларация по чл. 54, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси за притежаван лек автомобил от 08 януари 2014 г., в която като собственик на процесното моторно превозно средство е посочена Д. Терзиева. Основателност и вярност на оплакването, съдържащо се в касационната жалба би означавало невъзможност на органите по Приходите да определят размера на данъка въз основа на подадена декларация от задълженото лице, доколкото следва да изследва кое от обстоятелствата по чл. 18 от Семейния кодекс е налице, а именно дали е налице законов режим на общност, дали е налице законов режим на разделност или пък е налице договорен режим. Така направените изводи не се отричат от мотивите, съдържащи се в решение 14668 от 26.11.2020 г. по адм.д. 6552/2020 г. на Върховния административен съд. От фактическите установявания, съдържащи се в първоинстанционното съдебно решение, което е оставено в сила с решението на Върховния адмиистративен съд се установява несъмненото обстоятелство на различен предмет на спора. Спорът е бил относно обстоятелството дали лекият автомобил е съсобствен в режим на съпружеска имуществена общност или лична собственост на един от съпрузите и дали автомобилът е освободен от дължимия данък за превозното средство за своята идеална част само защото другият съсобствени има право на данъчно облекчение. В процеса на наведени доводи за недължимост на данъка поради обстоятелството, че превозното средство е придобито с лични средства на другия съсобственик, първоинстанционният сд е обосновал изводи, че жалбопадателката е данъчно-задължено лице за съответната идеална част, която по презумпцията на Семейния кодекс е равна на една втора. Първоинстанционният съд е приел, че в административното производство не би могла да се оборва презумпцията за съвместност с представяне на доказателства за начина на плащане на автомобила. Тези изводи на първоинстанционния съд са определени като правилни с посоченото решение на Върховния административен съд. Така направените изводи не се отричат и от мотивите на решение 16014 от 19.12.2018 г. по адм.д. 13833/2017 г. на Върховния административен съд. Твърдението в касационната жалба е било свързано с обстоятелството, че жалбоподателят твърди че не е имал задължение да декларира право на собственост върху моторното превозно средство и не дължи данък, тъй като то е лична собственост на неговата съпруга. Правилни са изводите на първоинстанционния съд относно приложимостта на ХОПЕС. Приложното поле на хартата спрямо държавите членки е определено в чл. 51, параграф 1 от същата, съгласно който разпоредбите на хартата се отнасят до държавите членки единствено, когато те прилагат правото на съюза. Правилно в тази насока първоинстанционният съд е съобразил и практиката на Съда на Европейския съюз. При съобразяване на тези обстоятелства следва извода за правилност на решението на първоинстанционния съд. От страна на директора на дирекция Местни данъци и такси в община Пловдив е направено искане за присъждане на разноски, представляващи възнаграждение за юрисконсулт, което с оглед на изхода на спора е основателно, като следва да му се присъдят разноски в размер на 540, 94 лв. Като съобрази направените фактически и правни изводи, и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 160, ал. 3 ДОПК, Върховният административен съд, първо отделение