Решение № 9966 от 16.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4882/2008 г.

Решение № 9966 от 16.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4882/2008 г., IV о., докладчик съдията Добринка Андреева Производството е по реда на чл. 226, във връзка с чл. 145 - 178 и във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК вр. чл. 6, ал. 6 от Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ). Образувано е по жалба на Рашко Иванов Рашков, Цветанка Иванова Луканова, Станка Иванова Донева, Иван Симеонов Донев, Михаела Симеонова Кръстева, Величко Иванов Костов, Дарина Величкова Петрова, Борислав Миладинов Радев, Георги Русинов Киров, Седефка Гергинова Стойчева, Милка Василева Костадинова, Николина Василева Александрова, Янислав Маринов Михайлов и Нели Димитрова Игова - всички, от с. Мрамор, ул. "Любен Каравелов" № 9, против писмен отказ на министъра на културата, обективиран в писмо изх. № 94-00-657/31.07.2006 г., с който е отказано да се признае правото им на обезщетяване по реда на чл. 6, ал. 6 ЗОСОИ за имоти на наследодателя им Цветан Илиев Пейчев, находящи се в Складова зона "Илиянци" - София. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност, като се иска отмяна на административния акт и признаване на право на обезщетение с компенсаторни записи. В о. с. з на ВАС, представлявани от адв. Богданова и в писмена защита поддържат жалбата. В хода на съдебното производство пред Върховния административен съд жалбоподателят Седефка Гергинова Стойчева е починала и на основание чл. 120 ГПК /отм./ производството по делото е продължило в лицето на нейния правоприемник - Виолета Димитрова Костова, нейна дъщеря и единствена наследница, която е конституирана като страна по делото. Ответникът - Министърът на културата, представляван от юрк. Господинова изразява становище за неоснователност на жалбата. Представя писмена защита. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение Заинтересованата страна - "Булреал" АД, правоприемник на "Стоков базар Илиянци" АД, представлявана от адв. Киров, моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Настоящият съдебен състав приема, че жалбата е подадена от надлежни страни и в срока по ЗОСОИ, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С решение № 3564 от 27.03.2008 г. по адм. д. № 887/2008 г., петчленен състав на Върховния административен съд, в производство по реда на 208 от АПК отменил решение № 12273 от 5.12.2007 г. по адм. д. № 11624/2006 г. на Върховния административен съд, трето отделение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и върнал делото за ново разглеждане от друг тричленен състав на ВАС с указания за събиране и съобразяване с новите доказателства при решаване на правния спор. При новото разглеждане на делото по жалбата и след изпълнение на указанията, настоящият състав, като прецени доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна: Жалбоподателите са наследници на Цветан Илиев Пейчев, починал на 13.10.1965 г. Предмет на настоящото дело е оспорения изричен отказ на министъра на културата, постановен с писмо № 94-00 657 от 31.07.2006 г. по тяхно искане за обезщетяване по реда на ЗОСОИ, вх. 94-В-43/17.11.1998 г., подадено до министерство на търговията и туризма, уточнено с молба вх. № 94-В-43/17.11.1998 г., с присъединена към нея молба със същия вх. номер от Седефка, Юлка и Достена Гергинови - наследници на починалия син на общия наследодател - Гергин Цветанов Илиев /приложена на л. 27 от адм. д. № 9314/2002 г. на ВАС, в частта относно обезщетяване по реда на ЗОСОИ за одържавени имоти пл. № № 199, 220 и 250 в землището на Илиянци, включени в активите на "Стоков базар Илиянци" ЕООД, в частта за определяне на обезщетение за разликата от 3538 кв. м до 8598 кв. м, а именно: 4 635 кв. м. от пл. № 199 /целият от 5 400 кв. м/, 1050 кв. м. от пл. № 220 /целият от 2000 кв. м/ и 513 кв. м. от пл. № 250 /целият от 2900 кв. м/, намиращи се в Складова зона "Илиянци - Връбница". Видно от удостоверение № ДИ-94-В-13/25.05.1999 г. на район "Надежда" и писмо на СО, р. "Надежда" до Областния управител, за имоти пл. № 199 и 250 в парцел П а е съставен АДС № 2764/25.11.1958 г., а за имот пл. № 220 - АДС № 2758/22.10.1958 г. В изпълнение на указанията на петчленния състав на ВАС, по делото са приети като доказателства приложените по настоящото дело, както и тези по адм. д. № 1271/99 г и адм. № 9314/2000 г. - двете на ВАС, на които се е позовала експертизата при първоначалното разглеждане на делото. В изпълнение на указанията по чл. 224 АПК и за изясняване на фактите и обстоятелствата за регулационното положение на процесните имоти от датата на придобиването съгласно нотариални актове № 194 по н. д. 130/1935 г. и № 9/1925 и момента на одържавяването им с оглед точното определяне на приложимата разпоредба на ЗОСОИ, съдът назначи допълнителна техническа експертиза /л. 67 от делото/, която съдът кредитира, като компетентна и неоспорена от страните. Заключението, изготвено от Д. Бошнаков установи по безспорен начин идентичността на имотите с пл. № № 199, 220 и 250 с бившите ниви по представените нотариални актове/като при изписването им в. л. е допуснало очевидна техническа грешка - нот. акт № 9 е от 1925 г., не както е посочено 1921 г., а този с номер 194 е от 1936 г., не както е посочено 1935 г./, като съдът в тази връзка съобрази и приложените на л. 70 и 71 скици на трите имота, издадени на 29.01.1998 г. от "Софийски кадастър". Представените в о. с. з от ответника и заинтересованата страна доказателства /л. 76-87/ не са нови, намират се на л. 66-74 от приложеното по настоящото дело адм. д. 1089/2005 г. на ВАС и са взети предвид от вещото лице. За установяване на начина на одържавяване на процесните части от имотите пл. № 199, 220 и 250 съдът съобрази документите от регулационни преписки № № 2/1952 г., 10/1955 г. и 1/1956 г., като първата от тях визира имот пл. № 220 и част от имот пл. № 250, втората - имот пл. № 199, а третата - друга част от имот пл. № 250, данни за които обстоятелства се съдържат и в заключение на в. л. - л. 4 по адм. д. 2492/2002 г. на 5-членен състав на ВАС, приобщено по делото. Видно от посоченото в Протоколи от 23.01.1952 г. и от 18.02.1956 г. на оценителната комисия по чл. 67 от Правилника за планово изграждане на населените места, със заповед № 6320/9.11.1951 г. Министърът на комуналното стопанство и благоустройството утвърдил улично регулационен план на складовата зона и землищата на селата Илиянци и Връбница за построяване на склад за нуждите на ДТП "Облекло и обувки", гр. София., преутвърден със Заповед № 680/21.12.1955 г. С тези протоколи между останалите отчуждени за нуждите на посочения план имоти са били оценени и имоти пл. № № 220 и 250, собственост на наследодателя на жалбоподателите. С Протокол от 25.06.1955 г. на оценителна комисия по чл. 67 от ППИНМ по рег. пр. № 10/1955 г. и удостоверение на техн. служба при районна администрация "Надежда" имот пл. № 199 е отчужден със Заповед № 4819 от 24.08.1954 г. на Министъра на комуналното стопанство и благоустройството, като видно от заключение на в. л. Бошнаков, към 1955 г. част от складовете, за които са били отчуждени част от имотите, са били построени. От друга страна, с разписка от 8.06.1955 г. /л. 87 от делото/ Цветан Илиев е уведомен, че за имот пл. № 220,който се отчуждава по регулация, има определена цена. С оглед изричното указание на ВАС следва да се посочи, че частите на процесните имоти, придобити първоначално от общия наследодател, не са земеделски земи, предвид приложеното удостоверение /лист 70 от адм. д. 11624/2006 г./ установяващо, че ТКЗС е образувано през 1957 г. - тоест след като нивите вече са били отчуждени по силата на уличнорегулационния план и отредени за обществени мероприятия. Горната фактическа обстановка съдът прие за установена и доказана след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими доказателства, които, като еднозначни и безпротиворечиви, изцяло кредитира. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Отчуждаването на имота е осъществено на основание ЗПИНМ /публ. ДВ, бр. 227/49/, който закон не е включен в приложното поле на реституционния закон ЗОСОИ. Законът за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти (ЗОСОИ), предвид изричната негова разпоредба в чл. 1, е издаден в изпълнение на разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗВСВОНИ и предвижда възможност за обезщетяване на правоимащи лица, когато не са налице условията за възстановяване на одържавена или отнета собственост, но само по законите и начините предвидени в ЗВСВОНИ. Предпоставките за признаване на право на обезщетение по ЗОСОИ са легално установени в чл. 2 ЗОСОИ и са кумулативно дадени: заявителят да е наследник на бившия собственик на съответния имот; заявлението да е подадено в преклузивния срок по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ; имотът да е одържавен или отчужден по реда и по някой от нормативните актове, посочени в чл. 1 - 2 ЗВСОНИ . В конкретния спор последната предпоставка не е била налице, предвид следното: Както бе посочено по-горе, имотите, предмет на настоящия спор, собственост на наследодателя на жалбоподателите, а именно имоти пл. № 220 и 250 са отчуждени по силата на самия улично-регулационен план, утвърден със Заповед № 6320 от 9.11.1951 г. на Министъра на комуналното стопанство и благоустройството, а имот пл. № 199 - по силата на регулационен план, утвърден със Заповед № 4819 от 24.08.1954 г. на Министъра на комуналното стопанство и благоустройството, по чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ /в ред. преди изменението с ДВ, бр. 54/1956 г./. Съгласно чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ, в относимата редакция - ДВ, бр. 113/15.05.1950 г, до изменението й с ДВ, бр. 54/6.07.1956 г., недвижимите имоти, отредени съгласно улично-регулационните планове за мероприятия на народните съвети, другите държавни учреждения и предприятия, се считат отчуждени по силата на самата регулация. В настоящия случай плановете, по които е извършено отчуждаването са влезли в сила преди тази дата - през 1951 г., респ. 1954 г. по силата на цитираните по-горе заповеди на Министъра на комуналното стопанство и благоустройството. По тези причини основният довод на оспорващите не намира опора в закона, тъй като едва с изменението на посочения текст, публикувано в ДВ, бр. 54/1956 г., е въведено правилото, че имотът се счита отчужден от деня на обезщетяване на собственика, но то е неотносимо за настоящия случай. Затова твърдението на оспорващите, че не са получили парично обезщетение, което впрочем не се оспорва от ответника, а само от заинтересованата страна, е ирелевантен за спора по законността на отчуждаването. Горният извод се налага и от анализа на чл. 79 от Правилник за планово изграждане на населените места /ДВ, бр. 51/1950 г./ определящ, че заемането на отчуждените недвижими имоти за мероприятия на народните съвети и другите държавни учреждения и предприятия става след обезщетяване на собственика съгласно чл. 73 ППИНМ, или при задължение за плащане на законните лихви върху дължимото обезщетение - от деня на вземане на имота, до деня на окончателното изплащане на обезщетението, в който случай окончателното изплащане на обезщетението трябва да стане най-късно в тригодишен срок от вземането на имота. Следва извод, че при тази /втора/ хипотеза е възможно законно заемане на имота преди изплащане на паричното обезщетение. При този анализ и предвид безспорно установения факт, че процедурата по отчуждаването на посочените имоти е приключила преди 9.07.1956 г., се налага извод, че процесните имоти са отнети на законно основание и по установения от закона ред, а обстоятелството, че не е било платено обезщетение касае облигационни вземания, тъй като не е част от процедурата по отчуждаването. Горния анализ обосновава извод, че жалбоподателите досежно посочените имоти не са доказали първата от кумулативно изискуемите предпоставки за получаване на обезщетение по ЗОСОИ, а именно имотите, чиято реституция или обезщетение за които претендират, да са отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода 9.09.1944 г. - 1989 г. Вторият основен довод в жалбата, изведен от чл. 3, ал. 2, предл. последно, ЗОСОИ е също неоснователен, тъй като видно от приложената преписка жалбоподателите са поискали да бъдат обезщетени по реда на ЗОСОИ с компенсаторни записи за отчуждените от наследодателя им по реда на ЗПИНМ недвижими имоти. С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗОСОИ е дадена възможност на лицата, които не са получили дължимите им обезщетения за отчуждени имущества по други закони и подзаконови актове, защото тези имущества са попаднали под разпоредбите на Закона за национализация на частни минни и индустриални предприятия и на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост или пък не са изплатени по други причини. Тази разпоредба, на която жалбоподателите основават претенцията си, урежда специфичен случай за обезщетяване на лицата, които не са получили дължимите им обезщетения за отчуждени имущества. За конкретния случай не е приложима разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗОСОИ /в хипотезата или не са изплатени по други причини/, защото в ЗПИНМ е съществувала законова разпоредба за завземане на отчуждените имоти след изплащане на обезщетението на собствениците им, което вземане се е погасявало с изтичане на 5 г. давност - по арг. от чл. 48 ЗПИНМ. По тези съображения не може да се приеме, че по същество претенцията на жалбоподателите е основателна по чл. 3, ал. 2, предл. последно, ЗОСОИ, тъй като в тяхна тежест бе да докажат причините за неполучаване на обезщетението, в какъвто смисъл са и указанията на 5-членния състав на ВАС. По останалите доводи на оспорващите: Предвид изложеното по-горе, доводът, развит в писмената защита, че единствено меродавно в случая било обстоятелството, че обезщетение не е било изплатено, не намира опора в закона, а този, че даденото в тази връзка указание в отменителното решение да се изяснят причините за неизплащане на обезщетението били "в противоречие с разпоредбата, на която е основано искането" е недопустим, с оглед изричната разпоредба на чл. 224 АПК. Съгласно посочената разпоредба указанията на Върховния административен съд, действащ като касационна инстанция, са задължителни. Практиката на ВАС е константна, че при липсата на елемент от фактическия състав, а именно че имуществото, предмет на направеното искане за обезщетяване по реда на ЗОСОИ, не е отнето по законите и начините посочени в реституционния закон, то претендираното право на обезщетение не може да бъде удовлетворено. По тези съображения жалбата се явява неоснователна и недоказана. При така изложените съображения и извода за липса на отменителни основания по чл. 146 АПК, ВАС преценява оспорения отказ за законосъобразен административен акт. При извършената служебна проверка върху него съдът не констатира нарушения, представляващи основания за отмяна по чл. 146 АПК, поради което жалбата срещу него като неоснователна следва да се отхвърли С оглед изхода на спора искането на процесуалния представител на министъра на културата, представляван от юрк. Господинова за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, е основателно и следва да се уважи. Жалбоподателите следва да бъдат осъдени на основание чл. 143, ал. 4 АПК да заплатят на министерство на културата разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изм. /ДВ. бр. 2 от 9 Януари 2009 г./, в размер на 150 лева. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно настоящият състав на Върховният административен съд, четвърто отделение