Решение № 227 от 9.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4628/2014 г.

Решение № 227 от 9.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 4628/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Атанас Андреев Атанасов, гр. Плевен, ул. "Радецки" № 8, ет. 3, ап. 5 срещу решение № 64 от 04.02.2014 г. на Административен съд, гр. Плевен, постановено по административно дело № 1024/2013 г. С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Атанасов срещу заповед № 20261/2013 от 09.09.2013 г. на началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Плевен, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "а" от Закона за движението по пътищата му е наложена принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до отпадане на основанието. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдебното решение е постановено в нарушение на чл. 4, 6, 7, 8, 10, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 АПК. Съдът неправилно приел, че при издаване на заповедта са спазени административнопроизводствените правила. Не отчел, че заповедта не съдържа фактически и правни мотиви. Фактическата констатация в заповедта е невярна и не води до извод за здравословен проблем, който да представлява пречка за управление на моторно превозно средство. В заповедта не е конкретизирана хипотезата на чл. 171, т. 1, б. "а" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и тя не съдържа ясен диспозитив. Сочи, че не е уведомяван за започване на административното производство. Съдът не отчел, че е налице надлежен документ, издаден на база извършени изследвания, който органът е длъжен да зачете. Счита, че съдът и органът не разполагат с право на самостоятелна експертна преценка дали заболяването спада към списъка, посочен в приложение 2 или приложение 1 от Наредба № 3 от 11.05.2011 г. за изискванията за физическа годност към водачите на моторни превозни средства и условията и реда за извършване на медицинските прегледи за установяване на физическата годност на водачите от различните категории (Наредба № 3). Като не отчел това обстоятелство, а извършил сам преценка, за която са необходими специални знания съдът постановил необоснован и незаконосъобразен акт. Представя писмо, изх. № ППР-1407 от 25.09.2013 г., издадено от началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Плевен, с което е уведомен да се яви за получаване на издаденото му свидетелство за управление на моторно превозно средство, което счита, че доказва липсата на фактически основания за издаване на оспорената заповед. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Георги Иванов, Софийска адвокатска колегия. Ответникът по касационната жалба - началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Плевен, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилна е преценката на съда за законосъобразност на оспорената заповед. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че заповедта е немотивирана - тя е мотивирана с конкретните прояви на лицето като водач на моторно превозно средство. В хипотезата на чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП законодателят изисква несъответствието да е установено видимо, а не с експертизи. Именно това в случая установил органа и за да запази живота и здравето на касатора и на другите участници в пътното движение издал оспорената заповед. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на 28.08.2013 г. Атанасов се явил в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Плавен, за да подаде заявление за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. Атанасов се придвижвал трудно, с помощни средства. При извършена справка служителят установил, че Атанасов има издадени две валидни свидетелства за управление, издадени на 31.08.2011 г. и на 11.11.2011 г., които непотърсил. Посочените обстоятелства наложили Атанасов да се срещне с началник сектор "Пътна полиция". Органът и служителят установили, че Атанасов е силно приведен напред и има тремор на дясното стъпало и на пръстите на дясната ръка. При така установените факти със заповед № 20261/2013 от 09.09.2013 г. началник сектор "Пътна полиция" наложил на Атанасов принудителна административна мярка на основание чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП - временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до отпадане на основанието. В заповедта органът посочил, че Атанасов видимо има здравословен проблем и не отговаря на медицинските изисквания. В хода на съдебното производство съдът разпитал свидетелите Поля Игнатова - служителят, който приел документите и осъществил комуникацията с Атанасов, и Мадлена Атанасов - дъщеря на Атанасов. Свидетелят Игнатова потвърдила установеното в заповедта здравословно състояние на Атанасов, а свидетелят Атанасова посочила, че баща й има здравословни проблеми, претърпял е операция през 2009 г. в Клиника по гръбначна хирургия в Кралство Дания, а през 2011 г. е претърпял пътно-транспортно произшествие. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че за налагане на мярката по чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП е достатъчно видимо установяване на медицинска негодност на водача от лице без специални знания, която в случая е надлежно установена от органа. Приел, че безспорно установените външни белези на несъответствие с медицинските изисквания - придвижване посредством помощни средства и тремор в някои крайници, дало достатъчно основание на административния орган да наложи временната мярка. Приел, че представеното от Атанасов стандартно удостоверение за здравословно състояние на водач, издадено от специалист по обща медицина, при констатирано видимо несъответствие на водача с медицинските изисквания, не може да обоснове извод, че не е налице основание за налагане на принудителната мярка. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата. Изводът на съда е правилен. Твърдяните от касатора отменителни основания и доводите му в тяхна подкрепа сочат, че спора по делото е относно тълкуването и прилагането на закона и обосноваността на изводите на съда. Макар да твърди, че обжалваното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила доводите на касатора досежно този порок на съдебното решение са изцяло такива за съответствието на решението с материалния закон. Основният довод на касатора за противоречието на обжалваното решение с материалния закон е досежно съдържанието на чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП. Касаторът твърди, че при наличие на удостоверяващ здравословното му състояние документ органът не е имал право да извършва каквато и да е преценка за съответствието на състоянието му с медицинските изисквания. Този довод не съответства нито на съдържанието на релевантната правна норма, нито на фактите по делото. Фактическият състав, при който компетентният орган има правомощието, на основание чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП, да наложи принудителна административна мярка - временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство, е първо, несъответствие с медицинските или психологически изисквания към водача на моторно превозно средство, и второ, това несъответствие да е видимо. Медицинските и психологическите изисквания са регламентирани в нарочни нормативни актове и както правилно сочи и касаторът, се установяват от компетентни лица след провеждане на нарочни изследвания и прегледи. В хипотезата на чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП не става въпрос, както правилно приел и съдът, за извършване на преценка на физическата годност на водача по реда и в съответствие с установеното в Наредба № 3. В тази хипотеза е необходимо органът, на базата на собственото си ниво на познание за физическата годност на водача, чрез собствено възприятие и на основата на видими признаци да констатира несъответствие между медицинските изисквания и конкретното състояние на водача. В случая органът констатирал външни, видими признаци, които му дали основание да приеме несъответствие с медицинските изисквания и този факт - на наличие на външни, видими признаци е надлежно доказан по делото. Дали тази негова преценка ще получи потвърждение при извършване на специализирания медицински преглед в съответствие с изискванията на Наредба № 3 или не е ирелевантно за законосъобразността на оспорената мярка. Важното в случая е извода на органа за наличие на видимо несъответствие на медицинските изисквания да е надлежно доказано. А точно това по делото е надлежно установено. Касаторът твърди, че щом има издадено удостоверение от общопрактикуващ лекар за здравословното му състояние органът няма право да извършва каквато и да било преценка за съответствие на конкретното му състояние с медицинските изисквания. Първо, представеното от касатора по делото удостоверение № 832 е от 04.11.2013 г., т. е. много след датата (28.08.2013 г.), на която органът установил несъответствието. Представените от органа две удостоверения за здравословното му състояние, приложени към заявленията за издаване на свидетелство за управление, са съответно от 24.08.2011 г. и без дата (дата на заявление 11.11.2011 г.). Следователно нито едно от тях не установява съответствието на физическото състояние на водача с медицинските изисквания към процесната дата. И второ. Дори и да има издадено удостоверение този факт не преклудира правомощието на органа, тогава, когато установи видимо несъответствие да наложи принудителната мярка. Човешкият организъм е сложна, динамична система и нейното състояние, макар и да не искаме, е възможно да бъде рязко и внезапно променено. Видно от изложеното съдът правилно установил фактическия състав на приложимата правна норма и правилно подвел установените по делото факти към нея. В резултат на това съдът правилно приложил материалния закон. Касаторът твърди, че съдът не отчел липсата на конкретизация в правното основание на заповедта. Вярно е, че чл. 171, т. 1, б. "а" ЗДвП се отнася както до медицинските, така и до психологическите изисквания към водача. Но видно от оспорената заповед органът недвусмислено посочил, че става въпрос за несъответствие с медицинските, а не и с психологическите изисквания. Следователно в оспорената заповед точно е посочена едно от двете възможни несъответствия, поради което доводът на касатора е неоснователен. Не намира опора в самата заповед и довода на касатора за липса на ясен диспозитив на заповедта. Диспозитивът е ясен и съответства на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК. Вярно е, че в заповедта е вписана и разпоредбата на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), но тази норма е основната в позитивното право, която регламентира принудителните административни мерки и с оглед на това позоваването от органа на нея е основателно. Касаторът твърди, че съдът не установил наличното противоречие на оспорената заповед с чл. 4, 6, 7, 8, 10, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 АПК. Посочените разпоредби са принципи на административното производство и тяхното нарушаване безспорно винаги прави оспорения акт незаконосъобразен. Но простото изброяване на нормите и цитирането на тяхното съдържание не може да бъде обоснован довод за нарушаването им. Тъй като с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд е длъжен служебно да извърши проверка за съответствието на съдебното решение с материалния закон, а нарушаването от органа на нормите - принципи на административния процес, би било нарушение на материалноправни разпоредби, съдът, независимо от липсата на конкретни доводи извърши проверка за спазването на посочени принципи и не констатира същите да са нарушени в хода на административното производство и съответно съдът да не е констатирал това нарушение. Оспорената заповед е издадена при спазване на принципа на законност - чл. 4 АПК, тъй като е издадена в рамките на установените със закона правомощия на органа, на основанията и по реда, установен със закон. Заповедта съответства и на целта на закона - да се запази живота и здравето на самия касатора и да се гарантира сигурността на останалите участници в движението. Спазен е и принципът на истинност - чл. 7 АПК, тъй като съвкупната преценка на събраните и с участието на касатора доказателства по делото потвърждават установените в заповедта факти. Касаторът не е бил лишен от право на защита и нормата на чл. 8 АПК е спазена. Вярно е, че органът не уведомил касатора за започване на административното производство по реда на чл. 26 АПК, но в случая става въпрос за принудителна административна мярка, чиято цел е да предотврати настъпването на неблагоприятни последици, които именно поведението на касатора би могло да породи, поради което в конкретния случай неуведомяването за започване на административното производство, при осигурени средства за защита в рамките на административното и съдебно производства, не е нарушение на чл. 8 АПК. Що се отнася до останалите норми - принципи, които касаторът твърди, че са нарушение - чл. 10, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 АПК то те очевидно са неотносими. Видно от изложеното твърдяните от касатора пороци на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно установил фактите по делото, правилно тълкувал и приложил към установените факти релевантната материалноправна разпоредба и не допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, поради което решението му е правилно. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, служебно проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от спора съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК Върховният административен съд